Р Е Ш Е Н И Е
№ 293
гр.София, 30.09.2015г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 119/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [община], представлявана от кмета Д. К. Н., срещу въззивно решение № 337/2014 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 489/2014 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 488/14.04.2015 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие в тълкуването на чл. 59, ал. 1 ГПК, дадено от въззивния състав и указанията в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ и решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – № 398/2014 г. по гр. № 1993/2013 г.на ІV г.о. и № 193/2010 г. по т.д. № 1087/2009 г. на ІІ т.о.
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касация „Н. В.” – Д., чрез адв. Д. Д. от АК Д. изразява становище за неоснователност на иска.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
Предявен е иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземане по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – обезщетение за ползване без основание от ответника „Н. В.” – Д. на имот, собственост на ищеца [община].
Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния съд, отхвърлил иска. Приел за установено, че с влязло в сила съдебно решение „Н. В.” – Д. е осъдено да предаде на [община] владението върху процесния имот, на осн. чл. 108 ЗС. Приел, също така, че общината е била собственик на вещта през исковия период от време, както и, че тя се е владяла без основание от насрещната страна. Искът е отхвърлен, защото съдът намерил, че собственикът на вещта, след като разполагал с осъдително решение по чл. 108 ЗС, е могъл да го реализира по принудителен път или да поиска от „Н. В.д” – Д. доброволно да го изпълни. Проявил е бездействие, поради което именно, според съда, не е ползвал собствения си имот, и поради това не може да търси обезщетение от ползващия го без основание несобственик.
Решението на въззивния съд е постановено в противоречие на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като тълкуването на правната норма не е съобразено с указанията в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ, че в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е необходимо да има пряка причинноследствена връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а те да произтичат от един общ факт или от група факти. Както е изяснено, по задължителен за въззивния съд начин, с решения по чл. 290 ГПК по идентични казуси – № 398/2014 г. на ВКС по гр. № 1993/2013 г.на ІV ГО и № 193/2010 г. на ВКС по т.д. № 1087/2009 г. на ІІ ТО, при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва фактически и без основание за това, като размера на обезщетението се определя на базата на средномесечен пазарен наем; горните обстоятелства са релевантни и в хипотеза на иск относно вещ, за която, с влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС, владеещият несобственик е осъден да предаде владението на невладеещия собственик. Даденото тълкуване е трайно установено в съдебната практика, включително и тази по чл. 290 ГПК, като не са налице основания за изоставянето й или поправянето й. Във всеки един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещият собственик. Още повече, когато правата на собственика и липсата на основание за владението/държането на владелеца/държателя не са спорни, а са установени със сила на присъдено нещо между тях, упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с установените от съда материални права; дължи доброволно изпълнение и за това не е нужно нито покана от собственика, нито образуване на изпълнително производство; липсата на покана или принудително изпълнение не правят основателно ползването на чуждата вещ, с което, безспорно, собственикът се обеднява.
В заключение, въззивното решение следва да бъде отменено и спорът разрешен от състава на Върховния касационен съд.
Ползването на вещта от „Н. В.” – Д. за исковия период от време – март 2013 г. не е спорно.
От заключението на съдебнотехническата експертиза се установява, че средномесечният пазарен наем за имота през месец март 2013 г. е в размер на 2 740,47 лв, а наемната цена, определена по Наредба за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на [община] – 15 746,76 лв.
Както бе изяснено по-горе, размерът на обедняването на собственика, от ползването без основание на неговата вещ от несобственик, се определя на базата на средномесечния пазарен наем. Изключения спрямо субекти или вид собственост не могат да се обосноват. В случая е без значение, че обеднилият се е община и, че вещта е частна общинска собственост; наличието на одобрена наредба от Общинския съвет – Д., с определен размер на наем на общинско имущество, не значи, че за исковия период от време би се намерил наемател, който да я плаща; единствен обективен критерий за определяне размера на паричното обедняване на собственика в случая е само пазарът – търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиките на процесния. Цената на уговорения между страните наем, независимо от субектите и от вида на собствеността, е от значение в друга хипотеза – чл. 236, ал. 2 ЗЗД, която е неприложима в случая.
По изложените съображения, искът е основателен в размер на 2 740 лв. Лихва за забава е поискана и се дължи от датата на подаване на заявлението – 03.06.2014 г. до окончателното издължаване.
За разликата над 2 740 лв. искът следва да бъде отхвърлен. Лихва върху главницата се дължи от датата на подаване на заявлението, до окончателното издължаване.
Като краен резултат, въззивното решение следва да бъде отменено само в частта, с която искът е отхвърлен за сумата в размер на 2 740 лв., дължима на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и лихвата върху нея, считано от 03.06.2014 г.
Касаторът – ищец има право на съдебноделоводните разноски, сторени във всички инстанции, включително и в заповедното производство съразмерно уважената част от иска – 54,81 лв. в заповедното производство и общо 673,74 лв. в исковото производство. Ответникът има право на съдебноделоводни разноски съразмерно отхвърлената част от иска, което е в размер общо на 4872,78 лв. за всички инстанции.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 337/2014 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 489/2014 г. в частта, с която искът е отхвърлен за сумата в размер на 2 740 лв., дължима на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и лихвата върху нея, считано от 03.06.2014 г., както и съдебноделоводните разноски
и вместо това ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че „Н. В.” – Д. дължи на [община], на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 2 740 лв. – обезщетение за ползване без основание през месец март 2013 г. на общински терен в [населено място] с площ от 1116 кв.м., от които 700 кв.м. част от . в .., 244 кв.м. част от . в кв. . и . кв.м. улична регулация по плана на ЦГЧ на [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.06.2013 г. до окончателното издължаване.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част.
ОСЪЖДА „Н. В.” – Д. да заплати на [община] сумата в размер на 54,81 лв. – съдебноделоводни разноски, сторени в заповедното производство и общо сумата 673,74 лв., сторени съдебноделоводни разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА [община] да заплати на „Н. В.” – Д. сумата в размер на 4872,78 лв., сторени съдебноделоводни разноски за всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: