2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
гр. София, 09.03. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 35 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. И. срещу решение № 262/16.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 259/2014 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното възивно решение, като е потвърдено решение № 106/29.04.2014 г. по гр. дело № 135/2013 г. на Габровския окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [община], осъдителни искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди в размер 70 000 лв. и за имуществени вреди в размер 18 171.82 лв.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) процесуалноправен – задължен ли е въззивният съд в постановеното от него решение да обсъди всички оплаквания, доводи, съображения и защитни тези от въззивната жалба и да извърши собствен анализ на всички доказателства, събрани по делото; 2) материалноправен – в случаите, в които се претендира обезщетение за вреди, причинени от безстопанствени кучета, освобождава ли се от отговорност съответната община – ответник, ако е предприела фактически и административни действия по улавянето и изолирането на скитащите кучета; достатъчно ли е за ангажиране отговорността на общината, да не е постигнала определения и изискуем от закона резултат, каквато и организация да е създала за това; и 3) процесуалноправен – в тези случаи, тежи ли върху ищеца да докаже липсата на регистрация на кучето, причинило вредите, и имат ли безстопанствените кучета външни визуални характеристики, универсални до такава степен, че да представляват необходим доказателствен минимум за отнасянето на тези кучета към групата на безстопанствените. По отношение на първия процесуалноправен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 202/21.12.2013 г. по търг. дело № 866/2012 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 198/08.01.2014 г. по търг. дело № 1619/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 126/15.08.2014 г. по гр. дело № 5207/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 68/24.04.2013 г. по търг. дело № 78/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 210/15.08.2014 г. по гр. дело № 6605/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 489/02.04.2012 г. по гр. дело № 1635/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите два правни въпроса, касаторът навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК като поддържа, че те са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 279/28.09.2011 г. по гр. дело № 1533/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 488/07.02.2012 г. по гр. дело № 899/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 639/02.07.2009 г. по гр. дело № 2398/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 383/27.07.2010 г. по гр. дело № 424/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 324/28.07.2011 г. по гр. дело № 924/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и с влязлото в сила решение от 13.03.2013 г. по възз. гр. дело № 70/2013 г. на Врачанския окръжен съд.
Ответната [община], в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд, въз основа на твърденията, доводите и възраженията, изложени в исковата молба и в отговора на същата, е приел, че между страните не се спори, че на 14.09.2011 г., около 19.10 ч. на ПП-5 Д.-Г., в близост до разклона за [населено място], касаторът-ищец, управлявайки мотоциклет „хонда”, се е блъснал в куче, паднал е от мотоциклета и се е ударил в крайпътната мантинела, вследствие на което са му били причинени множество телесни увреждания. Апелативният съд е обсъдил и всички събрани по делото доказателства – констативния протокол за ПТП, чертежите на процесния пътен участък и останалите писмени доказателства, заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-автотехническата експертизи, показанията на петимата разпитани свидетели. Въз основа анализа на доказателствата, възивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове и е препратил към мотивите му съгласно чл. 272 от ГПК. Апелативният съд е намерил за неоснователни, направените с въззивната жалба оплаквания на жалбоподателя-ищец, като в тази връзка е изложил в мотивите към обжалваното решение свои собствени правни изводи. Приел е че от събраните по делото доказателства не може да се формира извод за наличието на всички кумулативно изискуеми предпоставки на чл. 49 от ЗЗД, обуславящи отговорност за обезвреда от ответната община, като е намерил, че в случая не е налице причинна връзка между бездействие на общинските органи и възникването на процесните вреди. В тази връзка е приел, че в случая не е установено по несъмнен начин, че кучето е безстопанствено, но дори и да се приеме, че то е безстопанствено, това обстоятелство не е релевантно за спора. Приел е и че при спазване на абсолютно всички законови разпоредби за такива кучета, те пак могат да се движат свободно, като в тази връзка е цитирал разпоредбата на чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ, съгласно която, кучетата, настанени в приют, за които не се явят лица, които желаят да ги отглеждат, се връщат по местата, от които са взети. Изложил е и съображения, че основното задължение на общината във връзка с решаване на проблема с безстопанствените кучета, е това по чл. 50, т. 2 от ЗЗЖ – да се вземат мерки за предотвратяване агресивното поведение на кучетата към хора или животни, както и че в случай, че в резултат на агресивно поведение на безстопанствени кучетата, настъпят вреди за хората, то тогава би следвало да се реализира отговорността на общината за бездействие, поради неизпълнение на конкретно визирано в закона задължение. Апелативният съд е приел и че по делото по несъмнен начин е установено, че процесното ПТП е следствие единствено на допуснати от страна на пострадалия ищец (сега касатор), нарушения на правилата за движение – чл. 21, ал. 1, чл. 23, ал. 1, чл. 43, т. 2 от ЗДП, – той се е движел с неразрешена скорост от 110 км/ч, при ограничение от 50 км/ч, предприел е изпреварване в лентата за насрещно движение, при хоризонтална пътна маркировка, която не разрешава пресичане на непрекъснатата разделителна линия, и вертикална пътна маркировка – пътен знак В24, забраняващ изпреварването. Съдът е приел за установено и че кучето не е излязло внезапно на пътя, като водачът на изпреварваната от касатора-ищец кола е предприел намаляване на скоростта и е избегнал удара с кучето. Въззивният съд е посочил и че ако жалбоподателят-ищец не е предприел забранената маневра, при видимост на пътния участък от 200 м., и се е движел с разрешена скорост и дистанция, е нямало да настъпи процесният резултат. Изложени са и съображения, че в случая са неприложими разпоредбите на чл. 35, ал. 4 и чл. 70 от ЗВМД (отм.), на които се е позовал касаторът-ищец, които след отмяната на този закон са продължили действието си до влизане в сила на ЗЗЖ (обн. в ДВ, бр. 1308.02.2008 г.), като съгласно § 9 от ПЗР към него те се отменят и са неотносими към факта на процесното ПТП, настъпило на 14.09.2011 г.
Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Така установената и константна практика е в пълно съответствие и с разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
В конкретиня случай, изцяло съобразно така дадените задължителни указания, обективирани в сочените тълкувателни актове, въззивния съд, в мотивите към постановения от него и обжалван в настоящото касационно производство съдебен акт, е обсъдил направените по делото фактически твърдения, исканията и възраженията на страните, както и събраните доказателства, и като е формирал свое вътрешно убеждение, е изложил подробни фактически констатации и е постановил обосновани правни изводи, съвпадащи с тези на първата инстанция, което е довело и до заключението за правилност на обжалваното първоинстанционно решение. По този начин въззивният съд е дал отговор и на оплакванията, доводите и съображенита на жалбоподателя, наведени с въззивната му жалба. Несъгласието на касатора с преценката на доказателствата, с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. То би могло да обуслови наличието на касационно основание (основание за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, което обаче, не би могло да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г. на ОСГТК). Поради това, в случая не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение, не в противоречие, а в съотвествие със задължителната практика на ВКС, включително – посочената и цитирана такава в изложението към касационната жалба.
Видно от мотивите към обжалваното решение, решаващите съображения на въззивния съд за отхвърлянето на предявените от касатора искове за обезщетения на имуществени и неимуществени вреди по чл. 49 от ЗЗД са, че процесното ПТП е настъпило вследствие единствено на допуснатите от страна на пострадалия жалбоподател-ищец, нарушения на правилата за движение по пътищата, който се е движел с неразрешена скорост от 110 км/ч, при ограничение от 50 км/ч, предприел е изпреварване в лентата за насрещно движение, при хоризонтална пътна маркировка, която не разрешава пресичане на непрекъснатата разделителна линия, и вертикална пътна маркировка – пътен знак В24, забраняващ изпреварването; като същевременно е прието, че кучето не е излязло внезапно на пътя – водачът на изпреварваната от касатора-ищец кола е предприел намаляване на скоростта и е избегнал удара с кучето, както и че ако жалбоподателят-ищец не е предприел забранената маневра, при видимост на пътния участък от 200 м., и се е движел с разрешена скорост и дистанция, е нямало да настъпи процесният резултат. При тези решаващи мотиви на апелативния съд за отхвърлянето на предявените по делото искове на жалбоподателя, останалите два правни въпроса, изведени от последния, свързани с отговорността на общината за вреди, причинени от безстопанствени кучета, макар да са били включени в предмета на делото и да са обсъждани от въззивния съд, не са обуславящи крайния му извод по спора и са без значение за изхода на делото. При това положение, дори тези въпроси да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и други съдилища, респ. – дори касационното обжалване да бъде допуснато по тези въпроси, това не би могло да доведе до промяна в крайния резултат по делото. С оглед на това, тези два правни въпроса, в случая не съставляват общ и основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ответната община не следва да се присъждат разноски за касационното производство, каквито тя претендира, тъй като от нейна страна не са представени никакви доказателства и не се установява, тя да е направила такива разноски пред настоящата съдебна инстанция.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 262/16.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 259/2014 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.