2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
гр. София, 10.01.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60178 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 782/18.04.2016 г., постановено по въззивно търг. дело № 5567/2015 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 1607/06.10.2015 г. по търг. дело № 4889/2013 г. на Софийския градски съд, дружеството-жалбоподател е осъдено, по предявения по делото иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, да заплати на [фирма] сумата 121 485.19 лв., представляваща обезщетение за ползване на достъп до собствен на дружеството-ищец трафопост в УПИ … в кв. 91 по плана на [населено място] – С. индустриална зона, за периода 21.08.2008 г. – 31.10.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 21.08.2013 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните правни въпроси: 1) при претенция за обезщетение за цена „достъп“ през собствени съоръжения за минал период от време, когато собственикът знае какви разходи е извършил по поддръжка и експлоатация на съоръженията, цена „достъп“ се изчислява на база реално извършените разходи за тяхното обслужване по т. 3 от Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДКЕВР с решение по протокол № 27/04.02.2008 г. („Методиката“), във вр. с чл. 117 от ЗЕ, или се изчислява на база прогнозно определени разходи по т. 3.1 от Методиката, като се вземат предвид прогнозни величини – стойностите на дълготрайните материални активи на собственика на съоръженията и сумите от прогнозните годишни потребления; 2) допустимо ли е заплащане на цена за предоставен достъп за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители в случай, че лицето, предоставящо достъп, не е предприело достатъчни (никакви) действия за уреждане на взаимоотношенията между него и електроразпределителното дружество по финализиране на процедурата по § 4 от ПЗР на ЗЕ, и в случай, че това е така, не следва ли лицето, предоставящо достъп, да бъде задължено в някакъв срок да изпълни това свое задължение, а не да получава обезщетение за срок, зависещ изцяло от неговата воля кога и дали да продаде енергийния обект; 3) дължи ли се от енергийното предприятие цена за достъп по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ в случаите, при които е налице противоправно поведение на ищеца, свързано с възпрепятстване ползването на съоръжението от претендиращия собственик; 4) дължи ли се обезщетение за цена „достъп“ за периода, в който страните са в преговори за сключване на договор по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ; 5) дължи ли се обезщетение за цена „достъп“ за периода, през който енергийното предприятие е имало готовност за сключване на договор за изкупуване на енергийния обект по § 4 от ПЗР на ЗЕ, но поради липса на съдействие от страна на собственика и непредставяне на минимално изискуемите по закон документи за сключване на договор за прехвърляне собствеността на съоръжението, такъв не е подписан; и 6) възможно ли е да бъдат направени изчисления по Методиката, без да са предоставени данни за направени разходи от ищеца. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] в отговора си излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по изведените от касатора правни въпроси е налице трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 198/26.11.2010 г. по търг. дело № 1025/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 179/18.05.2011 г. по търг. дело № 13/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 6/02.02.2015 г. по търг. дело № 184/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 291/27.02.2015 г. по гр. дело № 4016/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 37/30.03.2010 г. по търг. дело № 709/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 91/11.09.2009 г. по търг. дело № 596/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС), на която въззивният съд изрично се е позовал в обжалваното решение и то е изцяло съобразено с нея. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази константна задължителна практика на ВКС, като намира, че тя е формирана при точно приложение на материалния закон (чл. 59 от ЗЗД, ЗЕ и Методиката), като няма основание за нейното осъвременяване или промяна поради законодателни изменения или промяна в обществените отношения (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В решение № 198/26.11.2010 г. по търг. дело № 1025/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС е прието следното: Уважаването на иск за заплащане на обезщетение за ползването на определена вещ по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД предпоставя кумулативното наличие на няколко предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; липса на правно основание за ползването на вещта; настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. При преценката на тези предпоставки следва да бъдат съобразени и всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обект на ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването на която такива съществуват. Когато вещта е със статут на енергиен обект и част от електроразпределителната мрежа на страната, по смисъла съответно на т. 23 и т. 22 от ДР на ЗЕ, по отношение на него е приложима правната регламентация, съдържаща се в специалния закон – ЗЕ. В решение № 179/18.05.2011 г. по търг. дело № 13/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 6/02.02.2015 г. по търг. дело № 184/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 291/27.02.2015 г. по гр. дело № 4016/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС е прието и че при ползуване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, което обезщетение следва да се определи на база приетата от ДКЕР методика („Методиката“, посочена и във формулираните от касатора въпроси).
Съобразявайки тази задължителна за него практика на ВКС (и изрично цитирайки я в обжалваното решение), апелативният съд е приел, че и в случая са се осъществили всички елементи от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД, а именно: С влязло в сила съдебно решение между страните е разрешен въпросът за принадлежността на правото на собственост върху процесния трафопост на дружеството-ищец. През процесния период 21.08.2008 г. – 31.10.2012 г. собственият на ищеца трафопост е ползван от ответното енергийно предприятие (сега касатор) за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика-ищец. Между страните не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ и липсва друго правно основание за ползването, поради което за ищеца се е породило правото да получи обезщетение за ползването без основание на собствената му вещ. Това обезщетение, определено съобразно одобрената от ДКЕВР Методика, съгласно приетото по делото заключение на комплексната техническа и икономическа експертиза, възлиза на сумата 121 485.19 лв., която е присъдена с обжалваното решение.
Предвид съобразяването на обжалваното въззивно решение с последните три цитирани решения на ВКС, няма основание касационното обжалване да се допуска по първия и шестия правни въпроси, формулирани от касатора във връзка с приложението на Методиката при определянето размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД. Същият извод за липса на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК следва и от това, че съгласно ясната разпоредба на чл. 3 от Методиката, изчислението се извършва по формулата в чл. 3.1, съгласно която разходите на лицето, предоставящо достъп (в случая ищеца), за обслужване на уредбите и съоръженията, са не действително направените разходи за съответния период (каквато е тезата на касатора-ответник), а балансовата стойност по инвентарните книги към края на годината, предхождаща предоставянето на достъпа, на съответните дълготрайни материални активи – уредби или съоръжения, до които се предоставя достъп, умножена по коефициент за обслужване. Изложените и в тази връзка изрични мотиви към обжалваното въззивно решение за неоснователност на възраженията и доводите на касатора-ответник за изчисление по действително направени разходи, като противоречащи на Методиката, са направени от въззивния съд при точно приложение на материалния закон и в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС.
Въззивният съд е разрешил четвъртия правен въпрос, изведен от касатора, като е намерил за неоснователно възражението му, че в случая няма обедняване на ищеца, обогатяване на ответника и връзка между тях. В тази връзка апелативният съд е приел, че ответното енергийно предприятие се е обогатило в резултат на неплащане цената за достъп, ако беше сключен договор по чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ; ищецът, като собственик на трафопоста е обеднял поради неполучаване на такава цена за достъп, ако беше сключена сделката; както и че обогатяването и обедняването са резултат от общата група факти, свързани с ползването на трафопоста от ответника за целите на преобразуването и преноса на електроенергия, без сключен такъв договор или друго основание за ползването. Тези изводи в обжалваното въззивно решение също са в пълно съответствие с посочената по-горе задължителна практика на ВКС. В решение № 179/18.05.2011 г. по търг. дело № 13/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС в тази връзка изрично е изяснено и следното: При отсъствието на сключен договор между енергийното дружество и собствениците за достъп до притежаваните от тях ел. уредби и съоръжения, спорът за заплащане на ползването им се разглежда по правилата на неоснователното обогатяване. Ползването на такъв достъп без наличието на постигнато между страните взаимно съгласие се явява без правно основание, поради което се дължи съответно обезщетение от страна на ползвателя. Недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на облигационни задължения, но и принцип на гражданското право. Обезщетението се дължи за периода от време, през който ищецът е бил собственик на процесните трафопостове и съоръженията в тях, и през който ответникът е ползвал уредбите и съоръженията за преобразуване и пренос на електрическа енергия до други потребители, различни от ищеца. Обезщетението представлява сумата, с която енергийното предприятие се е обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп, ако беше сключен договор по чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ, и с която собственикът на енергийните уредби и съоръжения е обеднял поради неполучаване на цената за достъп, ако страните бяха сключили договор по посочения законов текст. В същия смисъл е и приетото в решение № 37/30.03.2010 г. по търг. дело № 709/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 91/11.09.2009 г. по търг. дело № 596/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, а именно: При отсъствието на сключен с ищеца договор за достъп до притежаваните от последния трафопостове, спорът за заплащане на цената по чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ следва да се разглежда по правилата за неоснователно обогатяване. За визираните в чл. 117, ал. 7 от ЗЕ субекти възниква правото да сключат двустранен договор, насочен към уреждане на имуществените им отношения по повод предоставения от едната страна достъп до съоръженията в собствения ? имот срещу заплащане от другата страна на цената, определена по одобрената от ДКЕВР методика. Ползването на такъв достъп без наличието на сключено между страните съглашение се явява без правно основание, поради което възникналия между страните спор следва да се предяви по правилата на неоснователното обогатяване, а не като спор по чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ за заплащане на цената, определена по одобрената от ДКЕВР методика.
Така цитираната практика на ВКС дава принципен положителен отговор (за дължимост на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД) и по втория и петия правни въпроси в изложението, свързани с липсата на съдействие от страна на ищеца-собственик за сключване на договор за изкупуване на енергийния обект по § 4 от ПЗР на ЗЕ, още повече, че ал. 6 на същия параграф изрично урежда хипотезата на необоснован отказ за продажба на енергийни обекти и съоръжения от страна на техните собственици. Отделно от това, тези два въпроса в случая не съставляват и общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като такава хипотеза не е приета за установена по делото в мотивите към обжалваното въззивно решение. Напротив – въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на касатора-ответник, че за ищеца не се породило право на обезщетение, тъй като не бил сключен договор за изкупуване на процесния трафопост поради липса на съдействие от страна на ищеца-собственик, изразяващо се в липса на активно поведение и непредставяне на необходими за сключване на договора данни, в частност – документи за собственост. В тази връзка апелативният съд е приел за установено, че още през 2003 г. ищецът е направил искане за сключване на договор за изкупуване до енергийното предприятие, на което ответникът е правоприемник, като му е предоставил доказателства за собствеността, но несключването на договора се дължи на оспорването на собствеността на ищеца върху трафопоста от страна на ответника, който е отговорил, че следва да се изчака приключването на висящия тогава между страните съдебен спор за собствеността. Както неведнъж е разяснявано от ВКС в определения по чл. 288 от ГПК, основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК и основанията за касационно обжалване (касационните оплаквания) по чл. 281 от ГПК са различни, поради което несъгласието на касатора, намерило израз във формулировката на въпросите в изложението му, с приетото в мотивите към обжалваното решение, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, ако тези въпроси не са обуславящи правните изводи във въззивното решение (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По същите съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по третия правен въпрос в изложението на жалбоподателя. След обсъждане на доказателствата по делото, въззивният съд е намерил за недоказано и възражението на касатора-ответник, че ищецът противоправно го възпрепятствал за ползването на процесния трафопост през процесния по делото период 21.08.2008 г. – 31.10.2012 г., като съдът е приел, че доказателства за такова възпрепятстване са налице за след този период.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общи и допълнително основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 4 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 782/18.04.2016 г., постановено по въззивно търг. дело № 5567/2015 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 800 лв. (четири хиляди и осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.