О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1298
София, 18.11. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3784 по описа за 2015 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 32/12.03.2015 г., постановено от Варненския апелативен съд по гр.д. № 608/2014 г.
Ищецът Ф. О. А., чрез адв. В. Д. П. от АК Варна, обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 26 997,29 лв., ведно със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и в частта за разноските. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 55, ал. 2 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12, чл. 154, ал. 1, чл. 143, ал. 3 и чл. 147 ГПК, и необоснованост.
Насрещната страна Л. А., чрез адв. Б. Б. от АК Варна, е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Л. А., чрез адв. Б. Б., обжалва същото въззивно решение в частта, с която е осъдена да заплати по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на Ф. О. А. 26 997,29 лв., ведно със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и в частта за разноските. Излага съображения за неправилност поради неосъществен фактически състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 55, ал. 2 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила – некоригиран доклад по чл. 146 ГПК от въззивната инстанция, както и необоснованост.
Насрещната страна Ф. О. А., чрез адв. В. П. е отговорил, че касационната жалба е неоснователна, а въззивният съд е постановил правилно решение в обжалваната от ответника част.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са е допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са мотивирани изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Ф. О. А. предявил против Л. Х. А. иск за сумата от 53 076.04 щ.д., представляваща сбор от трудовите възнаграждения на ищеца, получена от ответницата без основание, за периода от 16.10.2008г. до 28.01.2013г. чрез преводи по собствената й банкова сметка.
Съдът уважил частично иска – осъдил Л. А. да заплати на Ф. А. сумата от 26 997,29 лв., ведно със законната лихва от 16.10.2013 г. до окончателното издължаване, като отхвърлил претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 1 за разликата до 77395,65 лв.
За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че страните са живеели в продължение на десет години в общо домакинство, като пълноценно семейство – налице са били отношения на разбирателство и взаимно подпомагане и уважение, характерни и за обвързаните с граждански брак съпрузи. Ф. А., в декларацията пред своя работодател, посочила Л. А. като своя „съпруга”, дъщеря й го нарича „татко”. Страните са живеели в жилище, притежавано в собственост от жената, която е полагала грижи за домакинството, обгрижвала е и болната майка на мъжа. Ф. А. не открил собствена банкова сметка, а наредил на работодателя си да превежда трудовите му възнаграждения по банкова сметка с титуляр Л. А., от което съдът приел, че между страните е имало отношения на пълно доверие и съзнанието, че средствата са за покриване на общите разноски на фактическото семейство /общото домакинство/. Тегленето на парични суми действително е било регулярно и в относително не големи по размер суми. Съдът установил, че с една част от получените пари Л. А. погасила лични задължения на Ф. А., възлизащи общо на 14192.70лв. Намерил е също, че ищецът е изпълнил и свой нравствен дълг да издържа общото домакинство на фактическото създадено семейство, състоящо се от страните по делото. Размерът на преведените на това основание суми съдът определил с експертиза на база данните на НСИ за паричния разход на едно домакинство /каквото безспорно страните са водили/ – общо 36205.66лв. за процесния период. Посочено е, че няма основание да се приеме друг размер, защото няма никакви данни за това какъв е бил действителния жизнен стандарт на фактическото семейство, поради което не може да се приеме, че стойността на всички трудови възнаграждения, преведени по сметката на Л. А. следва да бъдат мярата, критерия за определяне на този жизнен стандарт /защото не е доказано, че всички парични суми са вложени за издръжката и осигуряването на всички условия за пълноценно съвместно съжителство/. В заключение съдът е достигнал до извод, че не е налице неоснователно обогатяване на Л. А. с получената от нея сума за процесния период, възлизаща на 50398.36 лв.
За горницата над този размер и до претендирания размер от общо 77395.65лв. искът е уважен, на осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като не е установено основание за получаването. Съдът изяснил, че произнасянето на първоинстанционния съд, при неправилно определяне на приложимата материалноправна норма /чл. 59, ал. 1 от ЗЗД вместо чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД /, не води до произнасяне по недопустим иск, а до неправилност на постановеното решение.
В изложенията към касационните жалби са повдигнати следните правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:
По жалбата на ищеца Ф. О. А.:
Нравствен дълг ли е по см. чл. 55, ал. 2 ЗЗД неписаното в правна норма задължение на единия член на фактическо семейство, състоящо се от лица, които не са сключили граждански брак, да издържа сам общото домакинство на семейството със свои лични средства.
Въззивният съд е приел, че част от преведената на Л. А. обща сума за исковия период от време, не е била получена от нея без основание – с 14 19270 лв. тя е погасила задължения на Ф. А., а 36 205,66 лв. са съзнателно изплатени от него в изпълнение на нравствен дълг да полага грижи за общото домакинство на фактически създаденото семейство.
Поставеният правен въпрос има отношение към сумата от 36205,66 лв., но не кореспондира с установеното от въззивния съд, за да приложи чл. 55, ал. 2 ЗЗД. Въззивната инстанция не е приела, че само Ф. А. е издържал общото домакинство. Установил е, че той и Л. А. са живеел в продължение на 10 години съвместно, във фактическо съжителство, като са поддържали общо домакинство и дом, за който Л. А. се е грижила и, която е полагала грижи за близките и роднините на двамата – родители и деца от други връзки. И двамата са живеели в жилище, притежавано в изключителна собственост от Л. А.. Съдът е приел, следователно, че всеки от тях, съобразно възможностите си, имуществото то и доходите си осигурява нормални условия за живот на общото домакинство, като участието може да не е единствено и само чрез влагане на парични средства.
Не се доказва и противоречие с Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС РБ. В тълкувателния акт е изяснено, че съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява основание едно лице да получи нещо от друго, като при преценката съдът следва да има предвид, че обществото се развива стремително, включително и взаимните отношения между хората, като се утвърждават начала на хуманност и отзивчивост.
В случая въззивният съд е приел, че Ф. А. съзнателно е превел част от сумата по сметка на Л. А. с намерение да се покриват общите разноски на фактическото семейство (общото домакинство), в което са били налице отношения на разбирателство и взаимно подпомагане и уважение, характерни и за обвързаните в граждански брак съпрузи. Съдът, изхождайки именно от критериите по цитираното ПП на ВС РБ е приел, че е налице хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД. Несъгласието с фактическите изводи и правни заключения само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване.
Ако питането на касатора е свързано със задълженията и отношенията на партньорите, които живеят заедно във фактическо съжителство, то няма съмнение в съдебната практика, че те не се различават от тези на лицата, сключили граждански брак, приема се, че отношенията между тях са «като между съпрузи». В динамиката на съвременното общество все по-често се срещат хипотезите на фактически сложилите се съпружески отношения, с присъщите на семейството (в юридическия смисъл) отношения между мъжа и жената, на грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на семейството, материална и морална подкрепа.
При така изложените съображения, не са налице поддържаните основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която исковете на Ф. А. са отхвърлени.
По жалбата на Л. А.
Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с указания към страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради непълен или неточен доклад, ако въззивникът е направил във въззивната жалба оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неизготвен доклад, неразпределена доказателствена тежест и недаване на указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК.
Поддържа противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2
Въпросът е повдигнат във връзка с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е повторил доклада по чл. 146 ГПК, въпреки оплакванията във въззивната жалба; променил правната квалификация от чл. 59, ал. 1 ЗЗД на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните съображения:
Въззивният съд е определил правната квалификация по иска – чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с което е запознал страните още в определението си по чл. 267 ГПК и е изяснил, че първостепенният съд се е произнесъл при същите фактически твърдения, но неточно е приложил само материалния закон. В същото определение – по чл. 267 ГПК, въззивният съд е приел, че първостепенния съд не е извършил доклад по чл. 146 ГПК, с което е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, но е изяснено, че това нарушение на съдопроизводствените правила, в случая, не се е отразило върху възможността на страните да сочат и представят доказателства – първостепенният Варненски окръжен съд е допускал и събирал доказателства във всички открити съдебни заседания по делото, не само в първото, а искането на Л. А. за разпит на още свидетели във втора инстанция, направено във въззивната му жалба, не е обусловено от оплакване за недопускане на свидетели, нито поради неразпределена доказателствена тежест или недадени указания за кои обстоятелства страните не сочат доказателства. Поради това, въззивният съд е посочил, че няма да прави доклад по делото по чл. 146 ГПК. Това разрешение не е в противоречие с указанията на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът в изложението е поставен от касатора Ф. А. още във връзка с оплакването му, че в резултат на допуснатите нарушения, въззивният съд в съдебното решение поставил страната в процесуална «изненада», че не била доказала действителен жизнен стандарт и реалните разходи на семейството. Отговорът на поставения въпрос няма да има пряко отношение към касационното оплакването, защото никоя от страните не е твърдяла конкретни факти, от които да следва, че бита и ежедневието на домакинството им е било такова, че разходите месечно са били по-големи или по-малки от посочените в заключението на съдебния експерт; няма твърдения, че трябва да се включат нови пера, съставляващи ежемесечен разход на домакинството, съответно да се намали или увеличи по пера размера на приетото от вещото лице на база официалната статистика. Съдът има задължение да указва на страните за кои твърдени от тях факти носят доказателствена тежест, съответно, за кои от фактите и обстоятелствата, за които носят тежестта на доказване, не сочат доказателства; няма задължение, а и е недопустимо, да указва на страните какви възражения и доводи да правят, какви нови фактически твърдения да въвеждат. В. съд е изходил от средностатистическите показатели за разход на двучленно домакинство за исковия период от време при определяне размера на сумата, преведена от ищеца в хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД; записал е, че няма друга правна възможност, след като няма данни за по-висок или по-нисък разход на средства за издръжка на домакинството на страните. Последното е с оглед обосновката по приложението на чл. 162 ГПК, а не защото страните не са установили твърдяни от тях в хода на процеса факти, сочещи на специфики и, съответно, различен размер на средномесечните разходи на домакинството им.
Поставен е и материалноправният въпрос за тълкуване на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като се твърди противоречие с ПП 1/1979 г. на ВС на РБ при дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения иск. Въпросът е принципно значим, но не се установява поддържаното противоречие. За сумата от 26 997,29 лв. съдът е приел, че е дадена от ищеца, получена е от ответника, като няма основание за предаването й, вкл. и поради хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД. Несъгласието с фактическите и правни изводи, сама по себе си, не обуславя неточно приложение на материалния закон, съответно, противоречие с разясненията на Постановлението на ВС на РБ. От това, че според страната и тази сума е получила на правно основание – в хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, не значи, че предявеният иск не е с правна квалификация чл. 55, ал. 1 ЗЗД, съответно, че искът не е основателен за посочената сума. Следва само да бъде изяснено, че дори и в хипотеза, когато се установи, че дадената от ищеца и получена от ответника сума е в изпълнение на нравствен дълг, претенцията не е по чл. 55, ал. 2 ЗЗД – осъществяването на фактическия състав на правната норма е основание за отхвърляне на иска, който може, с оглед фактическите твърдения по исковата молба, да е в някоя от хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В случая правната квалификация на заявената и разгледана претенция е чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Съдът е намерил, че хипотезата на цитираната норма не е осъществена по отношение само на част от исковата сума, защото парите са дадени от ищеца и получени с основание от ответника – в хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД. Подробно развитите в изложението съображения, че даденото в изпълнение на нравствен дълг е дадено с основание и не подлежи на връщане, по никакъв начин няма отношение към правната квалификация на иска, а е от значение само за неговата основателност. По отношение на уважената част от иска е прието, че получената сума не е дадена от Ф. А. в изпълнение на нравствен дълг, поради което и при липса на друго основание за получаването й от Л. А., подлъжи на връщане.
Към касационната жалба на ответника Л. А. са представени и нови писмени доказателства, които няма как да бъдат допуснати и събрани в настоящата инстанция, нито могат да са основание за допускане на касационното обжалване.
Съдът се е произнесъл по вземане, дължимо в долари, като присъдил левовата му равностойност, но оплакване в тази връзка няма, а и не е налице основание касационната инстанция служебно да повери в тази част въззивния съдебен акт.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение и по жалбата на Л. А..
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 32/12.03.2015 г., постановено от Варненския апелативен съд по гр.д. № 608/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: