О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 790
гр. София, 18.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1629 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца К. К. К. и по касационна жалба на ответника М (МП) срещу решение № 207/04.12.2014 г., постановено по реда на чл. 294 от ГПК по въззивно гр. дело № 352/2014 г. на Варненския апелативен съд (ВарАпС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2554/15.12.2012 г. по гр. дело № 2550/2010 г. на Варненския окръжен съд, като краен резултат е осъдено ответното МП да заплати на ищеца, на основание чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД, сумата 7 228.66 лв. – общ размер на обезщетения за претърпени вреди, вследствие незаконосъобразно действие на държавния съдебен изпълнител (ДСИ) М. П., представляващо извършен въвод във владение на 25.06.2003 г. по изп. дело № г. на ДСИ при съдебно-изпълнителната служба (СИС) в [населено място], в недвижим имот, различен от обекта на принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.10.2007 г., от която сума: 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, както и следните обезщетения за имуществени вреди: в размер 766.16 лв. – за деловодни разноски, направени и заплатени на насрещната страна в процес по чл. 108 от ЗС по гр. дело № 689/2004 г. на Варненския районен съд (ВРС), и в размер 1 462.50 лв. – за заплатено обезщетение за ползването на същия имот за периода 01.07.2003 г. – 01.10.2004 г.; като исковете по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД са отхвърлени в останалата им част – до пълните им предявени размери, а именно: искът за обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 17 500 лв. и искът за обезщетение за имуществени вреди – за разликата над сумата 2 228.66 лв. до сумата 28 270.80 лв.; отхвърлени са изцяло обратните искове по чл. 54 от ЗЗД на ответното МП срещу неговия помагач по делото М. К. П. за заплащане на присъдените на основание чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД, в полза на ищеца К. К. суми като обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, причинени от третото лице – помагач, в качеството й на ДСИ по същото изп. дело № г. на ДСИ при СИС в [населено място]; разноските по делото са възложени в тежест на ищеца и на ответното МП.
Ищецът К. К. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете му по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД срещу ответното МП са частично отхвърлени, като обжалването по иска за неимуществени вреди е само до размер 10 000 лв., както и относно разноските по делото. Ответното МП обжалва въззивното решение в частта, с която исковете по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД са частично уважени срещу него и са отхвърлени изцяло обратните му искове по чл. 54 от ЗЗД срещу неговия помагач по делото М. П., както и относно разноските по делото.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В отговора си ищецът К. К. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, както и становище за неоснователност на тази жалба. Ответното МП в отговора си излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба на ищеца. В общия си отговор срещу двете касационни жалби ответницата по тях – третото лице – помагач на ответника и ответница по обратните искове М. П. излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ищеца, както и за неоснователност на тази жалба и на жалбата на ответника – в частта й относно обратните искове, както и за основателност на последната жалба в частта й относно първоначалните искове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца К. К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните шест правни въпроса: 1) съставлява ли съпричиняване поведението на пострадалия, което е следствие от самия деликт; 2) възможно ли е съпричиняването да се изразява в правомерно поведение; 3) възможно ли е съпричиняването да се изразява в изпълнение на разпореждане на държавен орган, несъдържащо явна незаконосъобразност; 4) възможно ли е съпричиняването да се изразява в правомерно упражняване на процесуални права, инициирано от доверяване на държавен орган и стриктно изпълнение на акт, постановен от такъв; 5) вината при съпричиняване увеличава ли приноса за увреждането, обуславящ пълно освобождаване на делинквента от отговорност; и 6) допустимо ли е прилагане на института на съпричиняване, без да е наведено такова възражение при действието на новия ГПК от 2007 г.
Касаторът-ищец поддържа, че първите четири материалноправни въпроса по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД са разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, решение № 777/28.08.1985 г. по гр. дело № 519/1985 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, решение № 260/05.05.1983 г. по нак. дело № 216/1983 г. на ІІІ-то нак. отд. на ВС, решение № 322/28.02.1973 г. по нак. дело № 234/1973 г. на ІІІ-то нак. отд. на ВС и решение № 53/02.11.1981 г. по нак. дело № 41/1981 г. на ВС. Първите два акта на ВС, като постановени, съответно – при действието на отменения ЗУС от 1952 г. и по реда на отменения ГПК от 1952 г., формират незадължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, но не и задължителна такава по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Последните три решения на ВС, като постановени по наказателни дела, изобщо не са годни да формират съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК. По отношение на същите четири правни въпроса жалбоподателят-ищец навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на петия материалноправен въпрос той навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че същият е разрешен в обжалваното въззивно решение, в противоречие с т. 7 от Постановление № 17/18.09.1963 г. на Пленума на ВС (ППВС № 17/18.09.1963 г.).
В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е приел, че имуществените и неимуществените вреди, претърпени от ищеца, за които исковете му са уважени и са му присъдени обезщетения, са причинени вследствие противоправно и виновно поведение на третото лице – помагач ДСИ М. П.. От друга страна, въззивният съд е приел за установено, че от момента на депозирането на 01.10.2004 г. на заключението на съдебно-техническата експертиза по гр. дело № 689/2004 г. на ВРС (по което срещу ищеца е уважен иска по чл. 108 от ЗС) ищецът безспорно е узнал, че е въведен от ДСИ в чужд имот и владее такъв, който не съответства на закупения от него, респ. – че още тогава е могъл доброволно да предаде имота, като не преживява период на стрес още три години, довел до влошаване на здравословното му състояние, неудобства за семейството му, финансови разходи и претърпения инфаркт. В тази връзка съдът е приел също, че претърпените от ищеца имуществени вреди са в пряка причинно-следствена връзка от деянието на ДСИ до същата дата 01.10.2004 г. Наред с това апелативният съд е приел, че ако за ДСИ може да се приеме (предвид отменителното решение на предходната касационна инстанция), че е било очевидно несъотвествието на заключението на вещото лице при въвода в имота по изпълнителното дело, с границите на имота по постановлението за възлагане, т.е. – без необходимост от специални знания, то такава очевидност следва да се отчете и по отношение на ищеца, който при всички уведомявания, противопоставянето от бащата на В. Н. (която е действителният собственик на имота, чиито искове по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД са уважени срещу ищеца), подадената жалба в полицията и жалбата срещу процесния въвод, също е могъл да съобрази, че владее чужд имот. По всички тези съображения, въззивният съд е приел, че от страна на ищеца е налице съпричиняване на претърпените от него имуществени и неимуществени вреди – в размер 50 %, предвид което, след като е приел за установен пълният размер на всяко от обезщетенията, е намалил всяко от тях наполовина.
При обсъждане на това поведение на ищеца, за което е прието, че е довело до съпричиняване на вредите, апелативният съд не е обсъждал и не е преценявал дали то е противоправно и/или виновно. С това, първите пет изведени от касатора-ищец материалноправни въпроса по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД са разрешени с обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВКС (по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), а именно – със сочената от самия жалбоподател, т. 7 от ППВС № 17/18.09.1963 г. и базираната на нея константна практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно която съпричиняването има обективен характер. Израз на тази трайно установена практика на ВКС са например: решение № 159/24.11.2010 г. по търг. дело № 1117/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 151/12.11.2012 г. по търг. дело № 1140/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 44/26.03.2013 г. по търг. дело № 1139/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 165/26.10.2010 г. по търг. дело № 93/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и пр. В тях еднозначно се приема следното: С нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. При обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, намаляването на дължимото от деликвента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпването на увреждането. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат. Последното изрично е изтъкнато и в задължителните указания, дадени с т. 7 от ППВС № 17/18.09.1963 г.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е приел нещо различно, обсъждайки поведението на ищеца, което е прието за съпричинило имуществените и неимуществените вреди, претърпени от него, без да е обсъждано дали това поведение е притовоправно и/или виновно. При това положение – след като петте материалноправни въпроса, изведени от ищеца, са разрешени от апелативния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, то не е налице никое от допълнителните основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези въпроси (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т.т. 2-4 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Налице е обаче основание за допускане на касационното обжалване по шестия – процесуалноправен въпрос, по отношение на който жалбоподателят-ищец сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответното МП по никакъв начин не е навело по делото възражение съпричиняване по смисъла чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – чрез излагане на каквито и да било твърдения за поведение на ищеца – негови действия или бездействия, с които той също да е създал предпоставки за осъществяването на деликта или да е улеснил механизма на увреждането, допринасяйки по този начин за настъпването на вредите. Това обаче е направено с отговора на исковата молба, подаден от третото лице – помагач на ответника – М. П., което нейно възражение е възприето, а след това е и обсъдено по същество от въззивния съд в обжалваното решение. Това налага, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав да уточни и конкретизира този процесуалноправен въпрос, изведен от ищеца, а именно: следва ли съдът да приложи института на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато ответникът по иска за обезщетение на вреди от деликт не е навел по делото възражение и твърдения в тази насока, но такива са направени своевременно от привлечената от него подпомагаща страна.
По така уточнения процесуалноправен въпрос страните не сочат, а и не се установява трайна съдебна практика, нито задължителна практика на ВКС, формирана при действието на ГПК от 2007 г., като създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото. С оглед на това, касационното обжалване на атакуваната от касатора-ищеца отхвърлителна част от въззивното решение следва да се допусне по този процесуалноправен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В останалата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца (пунктове 2, 3 и 4 от раздел ІІ) също се поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на актове на ВС, ВКС и ВарАпС, но в тази връзка не са формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, т.е. – няма изложени общи основания за допускане на касационното обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното МП, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните девет правни въпроса: 1) налице ли е незаконосъобразно принудително изпълнение, съответно – налице ли е основание за реализиране на отговорност за вреди по чл. 441 от ГПК, ако при извършване на въвъод в недвижим имот ДСИ основава действията си на приета по изпълнителното дело експертиза за идентификация на имота, която впоследствие се оказва обективно невярна, но ДСИ не е в състояние да установи неверността й поради липса на специални знания, поради липса на други доказателства по делото и поради пасивно процесуално поведение на заинтересованата страна – купувач, изразяваща се в липса на оспорване на въвода и експертизата; 2) задължителни ли са за втората въззивна инстанция указанията в отменителното решение на касационната инстанция, ако пред втората въззивна инстанция се съберат нови доказателства и се установят нови факти, които водят до различни правни изводи; 3) вярно ли е, че отговорност за вреди на ДСИ възниква, ако в хода на изпълнителното дело ДСИ е възприел определени факти, въз основа на събрани по делото доказателства, които факти са предвидени в хипотезата на процесуалната норма, и които факти го задължават да предприеме или да се въздържи от определени изпълнителни действия, но въпреки това ДСИ извърши противното на предписаното от закона; и вярно ли е, че когато изпълнителното дело е останало непопълнено с доказателства за определени факти и поради тази причина ДСИ не е могъл да ги възприеме, отговорност за вреди от действията на ДСИ не възниква; 4) длъжен ли е бил ищецът, на основание чл. 51, ал. 2, във вр. с чл. 83, ал. 2 от ЗЗД, да положи грижата на добър стопанин, за да предотврати или да минимизира размера на претърпените вредни последици от неправилния въвод, като отстъпи доброволно имота на действителния му собственик след получената покана, съответно – като не оспорва и признае исковете с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД; и неполагането на тази грижа прекъсва ли причинно-следствената връзка, съответно – косвени вреди ли са претърпените от ищеца вредни последици; 5) какви са белезите, по които един факт може да бъде определен като общоизвестен по смисъла на чл. 155 от ГПК – необходимо ли е да има пряко отношение, да въздейства директно върху спорните факти по делото; 6) длъжен ли е съдът да постанови нарочен съдебен акт – определение, с което да съобщи на страните, че приема за общоизвестен факта, че стресът от воденето на съдебни дела е причина за преживян от ищеца инфаркт; 7) ако съдът не възприеме определено експертно заключение, длъжен ли е да изложи конкретни обосновани доводи защо отхвърля експертизата, основани на конкретни данни от други доказателства по делото; 8) налице ли е вътрешно противоречие в мотивите – съществено процесуално нарушение, водещо до необоснованост на въззивното решение, и обосноваващо неговата отменимост от касационната инстанция, когато съдът поставя различни времеви предели на въздействие на вредоносното действие – в едната част от решението приема, че противоправният факт причинява вреди до определен момент – точна дата, от която нататък кредиторът е можел да съобрази поведението си и да избегне по-нататъшните вреди, а в друга част от решението приема, че противоправният факт продължава да причинява вреди и след тази дата; и 9) пряка и непосредствена последица от противоправното деяние ли е вредата, когато е установено по делото, че за настъпването й влияние оказват едновременно множество обстоятелства, само едно от които съдът приема, че е налице.
Осмият правен въпрос в изложението на ответника очевидно не е материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на апелативния съд по правния спор – съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Такъв правен въпрос би могъл да бъде разрешен единствено с решение на касационната съдебна инстанция – при извършване на проверка по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение по наведените с касационната жалба основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – ако вече е допуснато касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК.
По подобни съображения, не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване, и първата, третата и четвъртата формулировки в изложението на ответното МП. Те също нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а са преформулирани във въпросителна форма правни доводи и съображения по съществото на спора, които жалбоподателят е поддържал в подкрепа на защитната си теза по делото, като повечето от тях са основани на неговата собствена интерпретация на доказателствата по делото, респ. – на обстоятелства, каквито въззивният съд не е приемал за установени и не е основавал на тях правните си изводи по спора.
В изпълнение на указанията по чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, дадени с отменителното решение при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция (решение № 68/15.07.2014 г. по гр. дело № 5985/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), и по направените в тази връзка доказателствени искания на страните при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция, апелативният съд е изискал и е приел и приложил като доказателства по делото в цялост гр. дело № 7562/2008 г. на ВРС, гр. дело № 689/2004 г. на ВРС и въззивно гр. дело № 1416/2006 г. на ВОС, ведно с приложенията към тях. При обсъждането на тези доказателства в мотивите към обжалваното решение, съдът е приел за установено от тях, че двата апартамента на таванския етаж на сградата (процесният ап. 20, в който е бил въведен ищецът от ДСИ М. П., и от който впоследствие той е бил отстранен в изпълнение на постановеното срещу него, влязло в сила решение по чл. 108 от ЗС, и ап. 19, в който ищецът е трябвало да бъде въведен) са построени по екзекутив на архитектурния проект, при липса на други строителни книжа. Съдът е установил и че по описание, разликата в застроената им площ е от 10 кв.м., като по-голям е ап. 20, както и че единият апартамент е описан с една спалня, а другият с – две спални. Приел е за установено също, че на практика, видно от екзекутивния чертеж и от заключението на вещото лице по гр. дело № 689/2004 г. на ВРС, двата апартамента са изпълнени с по една спалня, като не е установена и разлика в квадратурата им. Въззивният съд е обсъдил и как са описани границите на двата имота в постановленията за възлагане, които са и титулите за собственост. От друга страна, по-натам в мотивите към обжалваното апелативният съд е посочил, че също съобразно указанията на ВКС, дадени с отменителното решение, приема, че ДСИ М. П. виновно е нарушила процесуалната норма на чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.), като не е преценила заключението на вещото лице наред с останалите доказателства по изпълнителното дело и не е установила, явното му, според ВКС, противоречие с титула за собственост на ищеца К., с което ДСИ е допуснала незаконосъобразното извършване на въвод във владение на чужд имот. По отношение противоправността на деянието на ДСИ и нейната вина, въззивният съд е посочил също и че следва да се приеме, че всяко процесуално действие е извършено виновно от ДСИ – не е оборена презумпцията на чл. 45 от ЗЗД за наличие на вина, както и че от друга страна, въпреки че извършва процесуална дейност, ДСИ не е правораздавателен орган, поради което формата на вината е без значение.
При тези мотиви на апелативния съд, обуславящ правните му изводи в обжалваното въззивно решение по делото и от съществено значение за изхода на правния спор по него, се явява вторият – процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, изведен в изложението на ответника, който също се нуждае от уточнение и конкретизация съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: как въззивният съд следва да съобрази указанията, дадени с отменителното решение на касационната инстанция, когато при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция се съберат нови доказателства и се установят нови факти.
По този процесуалноправен въпрос страните също не сочат, а и не се установява трайно установена съдебна практика, нито задължителна практика на ВКС. Създаването на такава практика би допринесло за точното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото. С оглед на това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по този процесуалноправен въпрос – по отношение и на атакуваната от касатора-ответник, осъдителна част от въззивното решение.
При изследването на претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза. Приел е, че съгласно това заключение, миокардният инфаркт на ищеца се е развил вследствие на предварително съществуваща исхемична болест на сърцето, както и че не може стресът да се определи като откюлчваща роля при инфаркт на миокарда, а в съвкупността си посочените от вещото лице заболявания имат причинна връзка с обмяната на веществата в човешкия организъм и не следва да се приема обусловеност от различни преживявания, включително от съдебни дела по повод имотни или други казуси. Съдът е приел, че в същия смисъл са и отговорите на вещото лице в съдебно заседание, – че стресът не може да доведе до тези заболявания, а само ако е налице – да доведе до допълнително свиване на кръвоносните съдове. От друга страна, в тази връзка апелативният съд е приел, че психосоматичният характер на това заболяване е общоизвестен факт и стресовите събития от живота на ищеца са, ако не единственият, то поне сериозен фактор за влошаване на заболяването исхемична болест на сърцето и за миокардния инфаркт. Съдът е посочил и че въпреки липсата на категоричен извод в тази насока, самото вещо лице е дало заключение, че стресът е фактор – един от всички изброени от него за заболяванията на страната.
С тези мотиви към обжалваното решение са свързани останалите четири (петият, шестият, седмият и деветият по ред) правни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя-ответник.
Два от тях, също уточнени и конкретизирани съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: длъжен ли е съдът да постанови нарочно определение, с което да съобщи на страните, че приема за общоизвестен даден релевантен факт по делото (шестият въпрос – по приложението на чл. 155 от ГПК); както и: ако съдът не възприема прието по делото експертно заключение, длъжен ли е да изложи конкретни обосновани мотиви за това (седмият въпрос – по приложението на чл. 202 от ГПК), несъмнено са обуславящи горните правни изводи в обжалваното решение и са от значение за крайния изход на спора по делото. Тези два процесуалноправни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от жалбоподателя-ответник, задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В решение № 274/13.12.2011 г. по гр. дело № 1514/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 155 от ГПК, не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните, с което му задължение се гарантират предвидените основни начала в гражданския процес – състезателното начало, равенството на страните, публичността и непосредствеността, с оглед установяване на истината, чрез осигуряване на страните възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за решаване на делото. Общоизвестните факти, както и тези, които са служебно известни на съда, за да се приеме, че не подлежат на доказване като такива, съгласно чл. 155 от ГПК, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива. Съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт – определение за това, че съответният факт не се нуждаe от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен такъв или служебно известен на съда. Само по този начин страните могат да изложат своите доводи във връзка с този факт и значението му за правилното решаване на делото, в противен случай ще е налице съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор, както и на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 от ГПК. В трайно установената задължителна практика на ВКС се приема и че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори когато то не е оспорено от страните, но във всички случаи той следва да го прецени наред с останалите доказателства по делото и е длъжен да изложи конкретни обосновани мотиви, когато не кредитира експертното заключение. Израз на тази константна практика са не само посочените в изложението на ответника, решение № 108/16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 241/23.10.2013 г. по гр. дело № 3194/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 60/25.03.2013 г. по търг. дело № 475/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а и множество други решения по чл. 290 от ГПК. В противоречие с тази задължителна за него практика на ВКС, въззивният съд не е постановил по делото определение, с което да съобщи на страните, приетият от него за общоизвестен факт в мотивите към обжалваното решение, нито е изложил в последните някакви други конкретни съображения, защо не възприема заключението, дадено от съдебно-медицинската експертиза по делото. По изложените съображения, касационното обжалване следва да се допусне и по тези два процесуалноправни въпроса.
Другият процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 155 от ГПК – петият в изложението на ответното МП, също е от значение за крайния изход на спора по делото, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото не би могло да се посочат и изброят общи белези и критерии, по които дадени факти да бъдат определяни като общоизвестни по смисъла на чл. 155 от ГПК – преценката за това следва да се извършва от съда във всеки отделен случай, като несъмнено съответният факт следва да е от значение (релевантен) за конкретния спор по делото.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по последния въпрос в изложението на жалбоподателя-ответник. Този материалноправен въпрос не е от пряко обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд и за крайния изход на спора по делото, тъй като неговото разрешаване от своя страна е обусловено от разрешаването на двата процесуалноправни въпроса, по които се допуска касационното обжалване.
Няма основание да се допуска касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, с която изцяло са отхвърлени, процесуално обусловените – евентуални обратни искове по чл. 54 от ЗЗД, предявени от ответното МП срещу подпомагащата го страна по делото М. П.. За да отхвърли тези искове, апелативният съд е намерил за основателно възражението на последната за зле воден процес от страна на МП, което като ответник по исковете по чл. по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД е пропуснало да направи своевременно възражение за погасяването им по давност, и което възражение е било преклудирано преди конституирането по делото на третото лице – помагач. Тези съображения на въззивния съд са изцяло съобразени с разрешението по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, възприето в отменителното решение при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция (решение № 68/15.07.2014 г. по гр. дело № 5985/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), а и във връзка с тях в изложението на ответното МП няма изведен и формулиран никакъв правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само по отношение на атакуваните от страните негови части, които са постановени по исковете по чл. по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД – по следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли съдът да приложи института на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато ответникът по иска за обезщетение на вреди от деликт не е навел по делото възражение и твърдения в тази насока, но такива са направени своевременно от привлечената от него подпомагаща страна – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК; 2) как въззивният съд следва да съобрази указанията, дадени с отменителното решение на касационната инстанция, когато при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция се съберат нови доказателства и се установят нови факти – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК; 3) длъжен ли е съдът да постанови нарочно определение, с което да съобщи на страните, че приема за общоизвестен даден релевантен факт по делото – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; и 4) ако съдът не възприема прието по делото експертно заключение, длъжен ли е да изложи конкретни обосновани мотиви за това – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец К. К. следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 620.84 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Жалбоподателят-ответник МП не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 84, т. 1, пр. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 207/04.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 352/2014 г. на Варненския апелативен съд – в обжалваните части, с които исковете по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 49 от ЗЗД на К. К. К. срещу М. са уважени за сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 766.16 лв. и сумата 1 462.50 лв. – обезщетения за им