6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
София, 09.01.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 961 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Окръжен съд П…, представляван от председателя Е. К. Н., чрез адв. Н. Х. от Адвокатска колегия П., срещу въззивно решение № 2030/01.11.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 2792/2016 г. в частта, с която Окръжен съд – П… е осъден да заплати, на осн. чл. 49 ЗЗД, на [фирма], [населено място] обезщетение за причинени имуществени вреди от пропуснат доход в размер над 6 597,13 лева до 13 606,28 лв. и за периода 27.01.2012 г. – 07.06.2012 г., както и относно съдебноделоводните разноски.
Касаторът излага доводи за недопустимост поради произнасяне от въззивния съд без наличие на въззивна жалба, както и за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
Насрещната страна [фирма], чрез адв. Г. М., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
[фирма], [населено място] предявило против Окръжен съд – П… иск по чл. 49 ЗЗД за сумата 29 404, 78 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от незаконни съдебни актове, постановени от състави на ответника по определяне размера на дължимата държавна такса, а по-късно и отказа да се възстанови надвнесената неправилно сума. Пропуснатата полза е от лихвата върху надвнесена държавна такса от 94 848,15 лв. за периода 08.02.2010 г. до 08.02.2013 г.
Първостепенният Кюстендилски окръжен съд уважил иска в размер на 6597,13 лв. за периода 07.06.2012 г. – 08.02.2013 г. и отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 29 404, 78 лв. В последната част въззивното решение не е обжалвано.
За да постанови този резултат, Софийският апелативен съд установил, че [фирма], [населено място] предявил на 21.04.2008 г. пред Окръжен съд Перник искова молба, образувана в гр.д. № 714/2008 г. Съдът определил приблизителна цена на иска при условията на чл. 70, ал. 3 ГПК и разпоредил на ищеца да внесе държавна такса в размер на 125 782,15 лв., което е сторено. С влязло в сила решение е прието, че цената на иска е неточно определена, както и, че е надвнесена държавна такса в размер на 94 8484,15 лв. С определение от 07.10.2011 г. по гр.д. № 714/2008 г. е постановено определение за връщане на горната сума, на осн. чл. 4бЗДТ. С молба от 17.01.2012 г. акционерното дружество е поискало превод на парите, но му е отказано с разпореждане № 209/27.01.2012 г. на председателя на ОС – П…, защото върху сумата е наложен запор от ЧСИ Б. по изп.д. № 124/2009 г.. Това разпореждане е отменено от Софийски апелативен съд с определение от 17.05.2012 г. по чл.гр.д. № 1808/2012 г. по съображения, че е недопустимо запориране на вземане към държавата за надвнесената държавна такса, в полза на трето лице – кредитор. Въззивното определение влязло в сила на 07.06.2012 г. и на 08.06.2012 г. страната получила обратно надвнесената държавна такса.
Въззивният съд стигнал до извод, че Окръжен съд П… е увредил [фирма], [населено място] с отказа да му върне надвнесената сума за държавна такса, обективиран в отменения като незаконосъобразен съдебен акт от 27.01.2012 г. От този момент вземането е ликвидно и изискуемо. За времето до реалното получаване на сумата търговското дружество е претърпяло вреда, пряка последица от деликта, в размер на пропусната полза от олихвяване на неправомерно задържаната главница. За времето от 27.01.2012 г. до 08.02.2013 г. размерът й е 13 606,28 лв. Въззивният съд присъдил разликата над вече определеното обезщетение от 6597,13 лв.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поставя въпроса допуснато ли е съществено процесуално нарушение от въззивния съд, ако в постановеното от него решение не са изложени конкретни доводи и становище по своевременно заявено и въведено от ответника в процеса възражение, че не е налице основание за ангажиране на отговорността му поради виновно поведение на съдия от състава на съда, предвид обстоятелството, че отказът за връщане на недължимо платена държавна такса е обективиран в съдебен акт с мотив, че върху паричното вземане е наложен запор от ЧСИ.
Този въпрос е без значение за постановени резултат, защото дори и съдът да е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на наведен от страната довод, това нарушение в случая не би било съществено. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно обезпечителна, а отказът на съдия от ОС – П… да възстанови надвнесената държавна такса е признат за незаконен с влязъл в сила съдебен акт, който е задължителен не само за страните по него, но и за всички съдилища, учреждения и общини в РБ (чл. 297 ГПК).
Следващите поставени въпроси касаят законосъобразността на отказа да се възстанови надвнесената държавна такса след поискването й поради наложен запор: допустимо и възможно ли е да бъде наложен запор върху вземането на страната за недължимо платена държавна такса във връзка с нейно задължение към трето лице и ако такова запориране е допустимо – съдът, събрал недължимо платената държавна такса и на когото е връчено надлежно запорното съобщение от съдебния изпълнител, явява ли се трето задължено лице по смисъла на чл. 507 и чл. 508 ГПК; налагането на запор върху надвнесения размер на държавна такса освобождава ли съдът от задължението да възстанови недължимо платената държавна такса за периода на действие на запора и дължи ли се за този период обезщетение за това, че сумата не е платена на страната; законосъобразен ли е отказът на съда за възстановяване на недължимо платена ДТ, ако същият се обосновава със запор, наложен от кредитор на страната, поискала възстановяването.
Всички тези въпроси са неотносими към постановеното от съда, а и е изобщо недопустимо е тяхното изследване с оглед задължението на всички съдилища, учреждения и общини в страната да зачитат силата на влезлия в сила съдебен акт, с който е признат за незаконен отказа на съдия от ОС – П… да възстанови надвнесената държавна такса поради запорирането й от ЧСИ. Друг е въпросът, че няма никакво съмнение, че е недопустимо запориране на вземане на частноправен субект към държавата от внесени държавни такси по сметка на съда; съдът не е трето задължено лице по см. на чл. 508 ГПК.
По изложените вече съображения разглеждането на следващия поставен от касатора въпрос не е необходимо с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото: в случай, че е допустимо налагането на запор върху вземане по чл. 4б ЗДТ и такъв е наложен, съдът, който разглежда последиците от отказа за възстановяване на надвнесената държавна такса, обвързан ли е от определението на въззивния съд, с което е прието, че отказът е незаконосъобразен и същият е отменен или следва да извърши самостоятелна преценка за това дали са били налице предпоставки за постановяване на отказ за възстановяване на надвнесена държавна такса и какви са правните последици от този отказ. Въпросът има своето изрично законово разрешение – чл. 297 ГПК. Нормата е ясна и по тълкуването й не се установяват затруднения, нито пък наложеното тълкуване следва да бъде изоставено или осъвременено като неточно или поради промяна в обществените отношения.
Следващите правни въпроси са също неотносими към постановеното от съда и към предмета на делото: кой от двата правни принципа представлява частен случай правилото на чл. 4б ЗДТ – забрана за неоснователно обогатяване или забрана да се вреди другиму; в случай, че разпоредбата на чл. 4б ЗДТ предвижда отговорност за непозволено увреждане – кой е юридическият факт, от реализирането на който настъпва увреждането – внасянето на недължимата се държавна такса, искането за връщането й или от момента на отказа същата да бъде възстановена и съответно – от кой момент задълженото лице изпада в забава; в случай, че разпоредбата на чл. 4б ЗДТ предвижда отговорност за неоснователно обогатяване – кой е юридическият факт, от реализирането на който настъпва увреждането – внасянето на недължимата се ДТ, искането за връщането й или от момента на отказа същата да бъде възстановена и съответно – от кой момент задълженото лице изпада в забава.
Страната прави смешение между основанието за връщане на надвнесената държавна такса, което не е предмет на настоящото дело и обезщетението за деликт, съставляващ незаконния отказ за връщане на държавна такса. В случая не се търси и лихва за забава, а обезщетение за причинени на ищеца от ответника в резултат на деликта неимуществени вреди, изразяващи се в пропуснат доход. Няма никакво съмнение, че всяка имуществената вреда е разликата между имуществото на кредитора след засягането на негово благо и това, което би имал, ако нямаше засягане. Тя се изразява в претъпени загуби и пропуснати ползи. Претърпените загуби са последиците от засягането на налични блага, а пропуснатите ползи са неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора. Пропуснатите ползи при неизпълнението на едно задължение, се установяват, като се изхожда от нормалното, закономерно настъпване на същите, ако задължението би било изпълнено. Няма никакъв спор, че при неизпълнено задължение за плащане, обезщетението е винаги в размер на натрупаната лихва от датата, на която е трябвало да се плати, до погасяването му. В случаите, когато деликтът съставлява неправомерно задържане на пари, размерът на обезщетението, което по естеството си е за пропуснати ползи, по силата на закона – чл. 86, ал. 2 ЗЗД, е минимум законната лихва. Видът на дължимото обезщетение (натрупаната лихва), и минималния размер на същото са нормативно определени в чл. 86 ЗЗД, поради което никога не е имало съмнение, че не е необходимо друго доказване доколко увреждането е предвидимо и е сигурно, че ще настъпи.
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд не намира основание за допускане служебно касационно обжалване с оглед евентуална недопустимост или нищожност на въззивното решение.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените съдебноделоводни разноски за инстанцията – 1500 лв. платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2030/01.11.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 2792/2016 г. в частта, с която Окръжен съд – П… е осъден да заплати на осн. чл. 49 ЗЗД на [фирма], [населено място] обезщетение за причинени имуществени вреди от пропуснат доход в размер над 6 597,13 лева до 13 606,28 лв. и за периода 27.01.2012 г. – 07.06.2012 г., както и относно съдебноделоводните разноски.
ОСЪЖДА Окръжен съд П… да заплати на [фирма], [населено място] сумата в размер на 1 500 лв. съдебноделоводни разноски, сторени в производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: