О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
София, 16.01.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3473 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Миляев И., чрез адв. А. И. Н. от АК – София, срещу въззивно решение № 2265/18.03.2016 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 15400/2014 г.
Излага доводи за неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Насрещната страна В. Й. В., чрез адв. И. А. от САК, е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Софийският градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, е осъдил В. М. И. да заплати на В. Й. В. сумата в размер на 3240 евро – неплатен наем за периода месец септември 2011 г. – месец май 2012 г. по договор за наем от 26.07.2011 г., на осн. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, неустойка в размер на 3 801,60 лв., на осн. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху двете главници, считано от 29.05. 2012 г. до окончателното издължаване. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сторените по делото съдебноделоводни разноски.
За да постанови този резултат, съдът установил, че страните са сключили договор за наем въз основа на писмен договор и разписки. Ответникът, чрез назначения особен представител – адв. Н., оспорил тези документи, както и копие от известие за доставяне на покана от наемодателя до наемателя да се издължи, като заявил, че не са подписани от него. Съдът приел, че оспорването по чл. 193 ГПК по отношение на разписки от 22.12.2011 г. и 12.04.2012 г., е неоснователно, защото вместо наемателя – ответника И., подпис е положен от Н. И.. Съдът изискал оригиналите на представените копия на оспорените документи, на осн. чл. 183 ГПК. Ищецът В. не представил оригинала на известие за доставена на В. И. поканата да плати дължимите суми, но съдът изяснил, че и поканата, и доказателството, че същата е връчена на ответника И., са без значение, защото наличието на наемното правоотношение се установява от писмения договор, включително размера на наемната цена и срока за издължаването й. Срокът за изпълнение кани длъжника и не е нужно отправяне на изрична покана до него да изпълни, поради което е без значение за съществуването на задължението, предмет на иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД, уведомяването на наемателя – ответник, че не се е издължил на наемодателя. Относно останалите оспорени досежно автентичността им писмени доказателства, съдът констатирал, че представените в указания срок от ищеца оригинали са идентични с приложените към исковата молба копия. Отказал да допусне съдебнопочеркова експертиза, защото оспорващата своя подпис върху документите страна – ответникът И., в дадения му срок, не представя, нито сочи сравнителен материал, необходим за извършване на експертизата. С оглед на това приел, че оспорването по чл. 193 ГПК е неуспешно, а документите – истински. Няма нито доказателства, а и сам ответникът не твърди да е изпълнил задълженията по наемния договор, предмет на исковете, поради което те са уважени.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:
След като ответникът е участвал в процеса на първа и втора инстанция не лично, а единствено чрез особен представител, назначен по чл. 47 ГПК, поради което по делото не може да се събере от него лично сравнителен материал за графологична експертиза, тогава, следва ли съдът да допусне експертиза, щом е надлежно поискана в отговора на исковата молба във връзка с направеното в срок оспорване на документ по чл. 193 ГПК, само по материали по делото и/или такива, които да задължи ищеца да представи, като има такива и след като особеният представител не успее да издири ответника; следва ли в тази хипотеза (страната ответник участва в процеса само чрез особен представител, като няма контакт са нея) съдът да задължи по реда и на осн. чл. 190 ГПК ответната стана да представи всички намиращи се у нея документи, подписани от ответника във връзка с това надлежно въведено от последния оспорване по чл. 193 ГПК; следва ли, ако тази страна участва в процеса само чрез особен представител, който няма контакт с нея и другата страна не представи намиращи се у нея документи, които могат да послужат за сравнителни образци от почерка или подписа й, в зависимост от оспорването, съдът да приложи чл. 161 ГПК и да приеме оспорването на документите от страната, представлявана само от особен представител за доказано, на осн. чл. 161 ГПК; следва ли в тази хипотеза съдът да отхвърли иска за наем и договорна неустойка като недоказан.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска за разглеждане на повдигнатите правни въпроси с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Няма никакво съмнение, нито в правната теория, нито в съдебната практика по тълкуване на чл. 193 и 194, чл. 154 и чл. 161 ГПК, съответно аналогичните им чл. 154 и 156, чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК от 1952 г., отм.. Налице е многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВС на РБ и на ВКС, вкл. по реда на чл. 290 ГПК, задължителна за по-долните инстанции, като няма основание за поправянето или изоставането й, като и самият касатор твърди наличие на предпоставки и необходимост от това. Когато страна по делото оспорва свой подпис, положен върху документ, винаги, независимо кой го е представил като доказателство по делото, носи тежестта да докаже неавтентичността му. Доказването следва да е главно и пълно, което значи, да създаде абсолютна достоверност – сигурно убеждение на съда в истинността на фактическото си твърдение, че не е негов подписа върху документа, сочещ обратното. Ответникът, с назначен особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, не се ползва с привилегии при доказването и твърденията му не се приемат за установени, само защото ги е заявил чрез особения си представител, без надлежно да ги установи по правилата на ГПК. Допустим способ за установяване неавтентичност на писмен документ е чрез съдебнопочеркова експертиза, но обективно необходимо е за изготвянето й е ползване на сравнителен материал. Дори съдът да допусне проверка на автентичността на оспорен документ с помощта на експерт, ако задължената страна в срок не посочи и не представи сравнителен материал, необходим за изготвяне на експертизата, съдът отменя определението, с което тя е допусната. Невъзможността на задължената страна да осигури сравнителен материал, е без значение за последиците от оспорването по чл. 183, ал. 1 ГПК, нито обръща тежестта на доказване, още по-малко може да е основание да се приеме за успешно оспорването по силата на чл. 161 ГПК. Въззивният съд е дал разрешение, в съответствие с така установеното тълкуване на правните норми. Указал е на оспорващият подписа си ответник да посочи и да представи доказателства, включително е отложил за това и делото. Отказал е да задължава „по принцип“ насрещната страна да представя „всички намиращи се у нея“ писмени доказателства, доколкото ищецът В. е заявил, че е представил всички оригинални документи, които притежава, а насрещната страна дори не сочи какъв друг автентичен документ се държи от В., за да може да се изиска от съда. Адв. Н. е заявила, че не може да посочи и да представи сравнителен материал за извършване на съдебнографологична експертиза, поради което съдът е отказал да допусне такава.
В изложението към касационната жалба се твърди още, че въззивното решение противоречи по приложението на чл. 183 ГПК на постановеното в решение № 191/25.02.2014 г. по гр.д. № 1557/2013 г. на РС Велико Търново и решение № 6211/22.12.2014 г. по гр.д. № 5556/2014 г. на РС Варна. Правен въпрос няма поставен, а както е изяснено в ТР 1/2009 на ОСГТК на ВКС касационната инстанция може да уточнява и преформулира поставен правен въпрос от касатора, но не и сам да си ги задава. Независимо от това, по настоящото дело има само един оспорен документ – известие за доставка на покана за изпълнение, който не е представен в оригинал, но съдът е приел, че документът (в оригинал или не), е ирелевантен за спора и поради това не го е обсъждал, т.е., изключил го е от релевантния доказателствен материал. Независимо дали този документ е изключен поради непредставяне на оригинала или поради неотносимост към релевантните факти, това няма как да промени резултата по делото; нито от касационната жалба, нито от изложението към нея е ясно какво отношение според касатора имат тези документи към установените от съда задължения към ищеца за наем, неустойка и лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Относно разноските:
Касаторът, предвид резултата, няма право на такива, но представляващият го адвокат, назначен по реда на чл. 47,ал. 6 ГПК следва да получи адвокатско възнаграждение за положения труд пред настоящата инстаниця.
В касационната жалба, уточнавящата касационна жалба и в три последващи молби вх. № 11538/18.11.2016 г., вх.№ 12281/07.12.2016 г. и вх. № 12501/13.12.2016 г., адв. А. И. Н. е поискала от съда да й определи адвокатско възнаграждение, като ищецът бъде задължен да го внесе предварително, при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК.
Както стана ясно, адвокатът има право да получи лично възнаграждение, независимо от изхода по делото. Само първоначално разноските за назначаване на особен представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК се понасят от ищеца, като с оглед резултата по делото, съдът ги възлага на загубилата страна по правилата на чл. 78 ГПК, когато окончателно определя размера на адвокатския хонорар съобразно фактическата и правна сложност на делото и положения от адвоката труд и при необходимост осъжда ищеца да довнесе допълнително сума, над размера на първоначално определената от съда. Когато ищецът обжалва съдебно решение пред въззивна или касационна инстанция, отново следва да внесе предварително разноските за процесуалното представителство на насрещната страна чрез особения представител. Неговият интерес и неговите действия налагат участие на ответника, който извършва действия чрез особения представител. В случаите, когато ответникът, чрез особения си представител обжалва съдебно решение, ищецът не внася предварително дължимата по жалбата държавна такса, нито сума за възнаграждение на особения процесуален представител, а и обективно съдът не може да го задължи, доколкото ответникът няма интерес от обжалването. В този случай, адвокатското възнаграждение се определя от съда едва с акта, с който приключва делото в съответната инстанция, платимо от бюджета на съда. Загубилата страна следва да възстанови така присъдената сума по правилата на чл. 77 ГПК, както и дължимата държавна такса,както и всички други разноски, поети от бюджета на съда.
В случая на адвокат А. И. Н. следва да бъде определено и изплатено адвокатско възнаграждение за инстанцията в размер на 600 лв., съобразен с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както е разяснено в ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, платимо от бюджета на съда. Предвид резултата по частната жалба, загубилата страна В. М. И. следва да внесе посочената сума, както и дължимата държавна такса по касационната жалба в размер на 30 лв. по сметка на Върховния касационен съд.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2265/18.03.2016 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 15400/2014 г.
ОПРЕДЕЛЯ адвокатско възнаграждение на адв. А. И. Н. от АК – София, назначена за особен представител на В. М. И. по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, в размер на 600 лв., за производството пред Върховен касационен съд, което да се плати от бюджета на съда.
ОСЪЖДА В. М. И. ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 8, да плати по сметка на Върховен касационен съд сумата в размер на 600.00 лв., представляваща разход за адвокатско възнаграждение на особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и сумата в размер на 30.00 лв., дължима държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: