7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 375
гр. София, 23 април 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 226 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Х. С. Н. срещу решение № 101/02.11.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 221/2018 г. на Ямболския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 48/14.05.2018 г. по гр. дело № 605/2017 г. на Елховския районен съд (ЕРС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „Мюзик уъркс“ ЕООД сумата 7 295 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.09.2012 г. до окончателното плащане, представляваща обезщетение за противоправно причинени имуществени вреди, явяваща се разликата над уважения частичен иск по чл. 45 от ЗЗД за сумата 3 000 лв. с влязло в сила на 26.06.2015 г. въззивно решение по гр. дело № 550/2013 г. на ЕРС, до установения общ размер на вредите от 10 295 лв.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) относно съдържанието на понятието „причинно-следствена връзка“ при непозволено увреждане; 2) отговаря ли държавата за нарушаване на правото на ефективно разследване пред жертвите на престъпленията с неизвестен извършител по реда на чл. 60а от ЗСВ при досъдебни производства, по които извършителят е останал неразкрит; и 3) ако отговорът на предходния въпрос е положителен, то следва ли държавата да прехвърля резултата на неефективната дейност по разследване на престъпленията върху една от жертвите. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешени от окръжния съд в противоречие с решение № 9/02.02.2018 г. по гр. дело № 1144/2017 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите два правни въпроса касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на правото и развитието му. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа и че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно. В тази връзка преповтаря тезата и оплакванията си от касационната жалба, че претенцията на ищеца се основавала и е следствие на причинените му имуществени вреди от незаконни действия на трето лице, което е останало неразкрито, като с обжалваното въззивно решение окръжният съд бил „възложил обезщетителната тежест върху другата жертва на престъплението“ – касатора-ответник, а не върху „прекия извършител“ или върху държавата, която не извършила бързо и ефективно разследване вследствие на действия/бездействия на държавните органи, и отговаря за вреди съгласно чл. 7 от КРБ.
Ответникът по касационната жалба – ищецът „Мюзик уъркс“ ЕООД в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Въззивният съд е изложил съображения, че за да е основателен искът по чл. 45 от ЗЗД, е необходимо ищецът при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на следния фактически състав: извършено противоправно деяние (действие или бездействие), настъпили вреди, причинна връзка между деянието и вредите; наличие на вина не е необходимо да се доказва, тъй като тя се предполага съгласно презумпцията на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
Окръжният съд е приел за установено по делото, че дружеството-ищец е собственик на процесната сграда (бивше училище), която е понесла щети от пожар. Състоянието на сградата преди пожара не е било добро – покривът на сградата е бил пропаднал, а наличната дървена дограма е била износена и прозорците са били запушени с плоскости. През лятото на 2012 г. жалбоподателят-ответник, без знанието и съгласието и без разрешението на собственика, складирал в процесната сграда около 6 000 бр. бали сено и слама, които са лесно запалими. Освен това, въпреки противопоставянето на собственика на сградата и отправените на три пъти предупреждения от страна на управителя на ищцовото дружество, касаторът-ответник не е изнесъл балите оттам. На 10.09.2012 г. около 23 часа в процесната сграда е възникнал пожар, при който балите са изгорели като са допринесли за бързото развитие и високия интензитет на горенето, и именно това е основната причина пожарът да се разпространи чак към покрива на сградата, а на нея са нанесени значителни щети: опожарената сграда е останала без дограма, плочите са се напукали и пропаднали, дървената конструкция на покрива е изгоряла, 50 % от мазилката липсва. По делото не се спори, че пожарът е причинен отвън от неизвестен извършител, срещу който е образувано досъдебно наказателно производство, което е спряно.
Окръжният съд е намерил, че с поведението си касаторът-ответник, който без знанието и съгласието на ищеца се е самонастанил в неговата сграда и я е превърнал в склад за 6 000 бали сено и слама – изключително лесно горими, без да предприеме никакви мерки за обезопасяването им от случаен или умишлен палеж, е нарушил нормите на чл. 32, т. 1 и чл. 34, ал. 1, т. 1 и т. 4 от Нар. № Iз-2377/15.09.2011 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите (отм. ДВ бр. 89 от 28.10.2014 г., но действала към 2012 г.), съгласно които не се разрешава използване на сградите и помещенията не по предназначение, в нарушение на нормативно установените изисквания за безопасност при пожар, както и складиране на горими вещества и материали в помещения с друго функционално предназначение. Въззивният съд е приел, че независимо, че ответникът не е запалил пожара, неговата деликтна отговорност е доказана, тъй като той се е самонастанил в сградата на ищеца и в нарушение на противопожарните правила е превърнал сградата в склад със лесно запалими и горими бали сено, без да е предприел никакви мерки за пожарното обезопасяване на обекта – в нарушение на действащата тогава Нар. № Iз-2377/15.09.2011 г.
С посоченото от касатора решение № 9/02.02.2018 г. по гр. дело № 1144/2017 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС са дадени изключително подробни разяснения по първия материалноправен въпрос – относно съдържанието на понятието „причинно-следствена връзка“ при непозволено увреждане, а именно: Преки и непосредствени вреди от деянието са тези вреди, които се намират в причинна връзка с деянието. Причинната връзка е философска категория и общото понятие за нея е създадено от философската наука, но то е валидно за всички науки, включително и за правната. Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост. Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Следователно, най-напред се прилага теорията за еквивалентността, въз основа на която следва да се отсеят тези фактори, без които вредата не би настъпила. Това обаче не е достатъчно, за да се реши въпроса дали има причинна връзка между деянието и вредата. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Става дума за така наречената теория за адекватната причинна връзка, известна още като теория за относимата причина. Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т.е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. Теорията за адекватната причинна връзка позволява извършването на преценка дали дадено деяние е причина за дадена последица. То не е причина, ако е напълно негодно да предизвика настъпилия резултат. Същевременно е необходимо да се има пред вид още едно важно обстоятелство. Преди да се осъществи в действителността, вредата като закономерна, необходима последица от деянието, следва да съществува като реално възможна, или преди да настъпи следствието вредата съществува като вероятност, като потенциална възможност. Затова от значение са не само действията или бездействията, които превръщат тази реална възможност в действителност, но и тези, които създават реалната възможност. Затова при изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност. В обобщение причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. Причинноследствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже – т. 2 от ППВС № 7/ 30.12.1959 г. В хипотезата на чл. 45 от ЗЗД доказването на причинно следствената-връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т.е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче, причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение не е в пративоречие, а напротив – в пълно съотвествие е с така дадените подробни разяснения относно причинно-следствената връзка при непозволеното увреждане. В случая опожаряването на процесната сграда на ищеца е закономерно следствие в еднаква степен както от установения по делото умишлен палеж, така и от противоправното поведение на касатора-ответник, който е складирал в сградата (без знанието на собственика и въпреки неговото последващо изрично проивопоставяне) голямото количество лесно запалими материали (сено и слама) – в грубо нарушение на противопожарните правила, без да вземе никакви мерки за противопожарна безопасност. Ако същите не бяха складирани в сградата, не би бил възможен и палежът (а и случайният пожар), тъй като пламъците не биха обхванали сградата в такава степен, че да причинят значителните процесни вреди по нея, както е приел въззивният съд. С оглед изложеното – при липса на противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия материалноправен въпрос (в този смисъл е и т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Останалите два материалноправни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя, – относно отговорността на държавата по чл. 60а от ЗСВ, нито са включени в предмета на спора по делото, нито са разрешавани в мотивите към обжалваното въззивно решение, респ. – не са и обуславящи правните изводи на въззивния съд по делото, нито имат каквото и да било значение за изхода на материалноправния спор между страните. Поради това, тези два въпроса не съставляват такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК – общи основания за допускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се изследва соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, т.е. – дали те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Доколкото при доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение касаторът не се сочи нещо различно в сравнение с трите материалноправни въпроси, формулирани в изложението му, то не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Претендираните и от двете страни разноски за настоящата инстанция не следва да се присъждат – предвид изхода на делото – по отоншение на касатора-ответник, респ. – предвид непредставянето на доказателства за направени такива разноски от страна на ищеца.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 101/02.11.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 221/2018 г. на Ямболския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: