2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
гр. София, 17 май 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 1678 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото – Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, Комисията) срещу определение № 106/07.03.2019 г., постановено по възз. частно гр. дело № 109/2019 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивното определение е обжалвано в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдено е) определение № 2387/27.11.2018 г. по гр. дело № 440/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено без разглеждане искане (искова молба) на комисията-жалбоподател срещу И. Г. Т., С. Г. Х. (Т.) и „А. – И.Т.“ ЕООД за отнемане в полза на държавата, на основание чл. 74, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), във вр. с § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ, на имущество на обща стойност 5 197 661.78 лв., и е прекратено, на основание чл. 130 от ГПК, във вр. с чл. 27 от ЗОПДНПИ (отм.), производството по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
В изложението към частната касационна жалба на КПКОНПИ, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран правният въпрос относно характера на срока (инструктивен или преклузивен) по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.). Жалбоподателят навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като излага съображения за очевидна неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че срокът по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) е преклузивен.
Ответниците И. Г. Т., С. Г. Х. (Т.) и „А. – И.Т.“ ЕООД в отговора на частната касационна жалба излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване; направено е и искане за спиране на настоящото частно касационно производство до произнасяне на Съда на Европейския съюз (СЕС) по преюдициално запитване, отправено с определение от 23.03.2018 г. по гр. дело № 3406/2016 г. на Софийския градски съд, по което е образувано дело С-234/18.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното:
Исковата молба по делото е от 20.02.2018 г. и съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ производството се развива по реда на ЗОПДНПИ (отм.). Това производство по отнемане на незаконно придобито имущество протича в две фази: първата е по установяване на незаконно придобито имущество в рамките на проверка, извършвана пред Комисията, а втората фаза е по отнемане на незаконно придобито имущество, която се развива в исково производство пред съда, предшествано от обезпечително производство. Проверката по чл. 21, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) започва въз основа на уведомление по чл. 24 или чл. 25 от ЗОПДНПИ (отм.) до директора на съответната териториална дирекция. Тъй като Комисията не може да се самосезира, началният момент на проверката е именно получаването на това уведомление. Въз основа на резултатите от проверката, в едномесечен срок от приключването ? директорът на съответната териториална дирекция изготвя мотивиран доклад до Комисията със заключение за удължаване на срока на проверката, прекратяване на проверката или образуване на производство по този закон съгласно чл. 27, ал. 3, т. 1-3 от ЗОПДНПИ (отм.). Въз основа на доклада, Комисията, съобразно чл. 37 от ЗОПДНПИ (отм.), приема решение за внасяне в съда на искане за обезпечение на бъдещ иск за отнемане на имущество, когато от проверката са събрани достатъчно данни, от които да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито, и внася искането, или – при липса на достатъчно данни, приема решение за отказ за образуване на производство и прекратяване на проверката, или приема решение за връщане на преписката за събиране на допълнителни данни. След налагане на обезпечителните мерки, на проверяваното лице се осигурява възможност за участие в производството. След обсъждане на неговите възражения и събиране на посочените от същото доказателства, директорът на съответната дирекция внася в Комисията в едномесечен срок мотивиран доклад по чл. 61, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.). В едномесечен срок от внасянето му Комисията приема решение за прекратяване на производството по преписката или за предявяване на иск за отнемане на незаконно придобито имущество съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.), в който последен случай предявява иска по чл. 74, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.). С това крайно решение на Комисията приключва и развиващата се пред нея първа фаза на производството. Съгласно изричната разпоредба на чл. 27, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), първата фаза на производството продължава в срок до една година, който съгласно чл. 27, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) може да бъде еднократно удължен от Комисията с още шест месеца. Срокът е преклузивен. Това следва не само от самата формулировка на законовия текст, предвиждаща възможност за изрично удължаване на срока и то еднократно, но и от трайно установената практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по приложението на чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 1 от Допълнителния протокол № 1 към нея, според които всяко ограничаване на ползването или отнемане на незаконно придобито имущество по пътя на гражданския иск на държавата спрямо неоснователно обогатилите се лица следва да отговаря на три критерия: законоустановеност, необходимост за постигане на легитимна цел и пропорционалност, които биха били нарушени при липса на преклузия, тъй като териториалните органи на Комисията биха могли неограничено във времето да осъществяват разширените си правомощия и извън законоустановения разумен срок да въздействат неблагоприятно върху правната сфера на проверяваното лице, което да търпи съществени ограничения без произнасяне по същество от самата Комисия. При това положение, когато Комисията не е взела в рамките на преклузивния срок решение за водене на иска по чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.), нейните и на органите ? правомощия спрямо проверяваното лице са вече преклудирани, като е преклудирано и материалното право на Държавата за отнемане на имущество от това и другите пасивно легитимирани по иска по чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) лица, и е недопустимо да се развие исковото производство пред съда.
Предвид така изложените принципни съображения, въззивният съд е приел за установено по делото следното: В настоящия случай проверката е започнала въз основа на уведомление от 29.02.2016 г. на Окръжната прокуратура в Пловдив за това, че ответникът Т. е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство за престъпления по чл. 255, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2 и т. 6 и с чл. 26, ал. 1, с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, и по чл. 253, ал. 4, във вр. с ал. 1 и с чл. 93, т. 7, с чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2 и т. 6, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, попадащи в обхвата на чл. 22, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.). С протокол от 02.03.2016 г. на директора на териториалната дирекция на Комисията е образувана проверка за установяване на значително несъответствие в имуществото на ответника Т., като с решение от 01.03.2017 г. на Комисията срокът на проверката е продължен до 02.09.2017 г., с решение от 08.11.2017 г. е образувано производство по отнемане на незаконно придобито имущество, а с решение от 14.02.2018 г. е взето решение за внасяне в съда на искането за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 5 197 661.78 лв. против тримата ответници. Предвид така установените обстоятелства, апелативният съд е приел, че производството пред Комисията е започнало с уведомлението на окръжната прокуратура, постъпило на 29.02.2016 г., която дата е началният момент на проверката по чл. 21, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.), при което положение едногодишният срок е изтекъл на 28.02.2017 г., до който момент не е взето решение за продължаване на срока със 6 месеца. Такова решение е взето на 01.03.2017 г., но доколкото не може да бъде продължен срок, който вече е изтекъл, то това решение не може да произведе правно действие. Наред с това, въззивният съд е намерил, че дори да се приеме обратното, то срокът на проверката е изтекъл на 04.09.2017 г., като решението за образуване на производството пред Комисията е взето на 08.11.2017 г., а решението за внасянето на искането пред окръжния съд за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество е от 14.02.2018 г., т.е. – далеч след изтичането на преклузивния срок по чл. 27, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.) – след като правомощията на Комисията, а и самото материално право на Държавата за отнемане на незаконно придобито имущество от ответниците, вече са били преклудирани. По така изложените съображения, апелативният съд е споделил крайния извод на окръжния съд, че предявеният по делото иск по чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) е недопустим и производството по него подлежи на прекратяване.
Въззивният съд е съобразил също, че след постъпването на частната жалба на Комисията е приет ЗИДЗПКОНПИ (обн. в ДВ, бр. 1/03.01.2019 г.), с който е създадена нова ал. 2 на § 5 от ПЗР на ЗПКОНПИ, съгласно която, неприключилите проверки и производства пред съда по ЗОПДНПИ (отм.), какъвто е настоящият случай, се довършват по реда на ЗПКОНПИ. В тази връзка апелативният съд е приел и следното: Съгласно чл. 107, ал. 1 от ЗПКОНПИ, Комисията образува производство за отнемане на незаконно придобито имущество, когато може да се направи обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито, а съгласно чл. 107, ал. 2 от ЗПКОНПИ, обосновано предположение е налице, когато след проверка се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице. Проверката по чл. 107, ал. 2 от ЗПКОНПИ започва с акт на директора на съответната териториална дирекция, когато лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, попадащо в обхвата на чл. 108, ал. 1 от ЗПКОНПИ, въз основа на уведомление от наблюдаващия досъдебното производство или преписката прокурор до директора на съответната териториална дирекция – чл. 110, ал. 1 от ЗПКОНПИ. Съгласно чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, проверката по чл. 107, ал. 2 от ЗПКОНПИ продължава до една година, като Комисията може да удължи еднократно срока до 6 месеца. Тази проверка, аналогично с отменения ЗОПДНПИ, приключва с решението на Комисията за прекратяване на проверката или с решение за образуване на производство за отнемане на незаконно придобито имущество – чл. 113 от ЗПКОНПИ. В заключение въззивният съд е приел, че и при действието на актуалната законова регламентация, дадена със ЗПКОНПИ и приложима в настоящия казус предвид препращащата норма на § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ, не се налага различен извод относно характера на срока на проверката по чл. 112 от ЗПКОНПИ, който е преклузивен, и с изтичане на който се преклудират правомощията на Комисията, както и самото материално право на Държавата за отнемане на незаконно придобито имущество, поради което искът, квалифициран и по чл. 153, ал. 1 от ЗПКОНПИ, се явява недопустим, и производството по него следва да се прекрати.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното определение, формулираният от жалбоподателя правен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото.
Този правен въпрос попада в предмета на тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГК на ВКС, което е образувано по следния правен въпрос: какво е правното значение на изтичането на срока за проверка по чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно – по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, за възникването, надлежното упражняване и съществуването на правото на иск и на материалното право на държавата за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, и на незаконно придобито имущество, т.е. – преклузивен или интруктивен е предвиденият в чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно – по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, срок за извършване на проверки и събиране на доказателства за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност, и съответно – допустимо ли е образуване на производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 153 от ЗПКОНПИ след изтичане на този срок. По това тълкувателно дело към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение, като преди постановяването на такова, по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това, касационното производство по настоящото частно гр. дело следва да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292, чл. 274, ал. 3 и с чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, до постановяването и обявяването на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело.
Отделно от горното, на настоящия съдебен състав е служебно известно и соченото от ответниците, определение от 23.03.2018 г. по гр. дело № 3406/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е отправено преюдициално запитване до СЕС, и пред последния е образувано дело С-234/18 по тълкуване на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз (по-натам – Директива 2014/42/ЕС). Въпросите, включени в преюдициалното запитване, са следните: 1) следва ли чл. 1 (1) от Директива 2014/42/ЕС, предвиждащ установяване „на минимални правила за обезпечаване на имущество с оглед евентуална последваща конфискация…“, да се тълкува в смисъл, че дава право на държавите-членки да приемат правила за гражданска конфискация, неоснована на присъда; 2) следва ли от нормата на чл. 1 (1), като се има предвид и нормата на чл. 4 (1) от Директива 2014/42/ЕС, че е достатъчно единствено образуване на наказателно производство срещу лицето, чието имущество е предмет на конфискацията, за да се инициира и проведе процедура по гражданска конфискация; 3) допустимо ли е разширително тълкуване на основанията по чл. 4 (2) от Директива 2014/42/ЕС, при които е допустима гражданска конфискация, неоснована на присъда; 4) следва ли чл. 5 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че само въз основа на несъответствие между стойността на имуществото и получените законни доходи на лицето, може да се отнеме имуществено право като придобито пряко или косвено от престъпление, без да е налице влязла в сила присъда, установяваща, че лицето е извършило престъплението; 5) следва ли правилото на чл. 6 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува, като уреждащо конфискация от трети лица като допълнителна или алтернативна мярка на пряката конфискация, или като допълнителна мярка на разширената конфискация; и 6) следва ли правилото на чл. 8 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се разбира като гарантиращо прилагане на презумпцията за невиновност и забраняващо конфискация, неоснована на присъда. Служебно известно е и че с определение от 02.04.2019 г. по гр. дело № 704/2017 г. на СГС е отправено друго преюдициално запитване до СЕС по тълкуване на Директива 2014/42/ЕС и Х. на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), като част от въпросите, включени в него, са следните: 1) наказателна по смисъла на Директива 2014/42/ЕС или гражданскоправна е мярката по отнемане на незаконно придобито имущество, ако обявената от националния закон цел на отнемане на имуществото е генералната превенция – предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждане с него, но без да се поставя като условие за конфискацията извършване на престъпление или друго правонарушение и съществуването на пряка или косвена връзка между правонарушението и придобитото имущество; 2) следва ли чл. 8 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че гаранциите, които тази разпоредба предоставя на осъдено лице, чието имущество подлежи на конфискация, следва да се прилагат и в случай като настоящия в производство, което протича паралелно и независимо от наказателното производство; 3) следва ли презумпцията за невиновност и изискването за зачитане на правото на защита, установени в чл. 48 от ХОПЕС, и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която въвежда „имущественото несъответствие“ като единствено и решаващо доказателство за наличие на незаконно придобито имущество, и допуска прилагането на методика за правно и икономическо проучване и анализ, въз основа на която се установява предположение за незаконен характер на съответното имущество, както и неговата стойност, което предположение е обвързващо за решаващия орган, без той да може да осъществи пълен съдебен контрол върху съдържанието и прилагането на методиката; 4) пораждат ли директен ефект разпоредбите на чл. 6 (2) и чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС в частта им, в която предвиждат гаранции и предпазни клаузи за засегнатите от конфискация лица или за добросъвестните трети лица.
Видно от изложеното по-горе – предвид приетите за установени обстоятелства по делото и правните изводи в мотивите към обжалваното въззивно определение, тези правни въпроси, включени в двете преюдициални запитвания до СЕС, също са от значение за процесуалната допустимост на исковото производство по настоящото дело и за изхода на последното, респ. – с оглед и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – са от значение и за допускането на касационното обжалване на въззивното определение. Предвид и разпоредбите на чл. 633, във вр. с чл. 629, ал. 2, предл. 1 от ГПК, обаче, преди произнасянето и на СЕС по двете преюдициални запитвания, по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Поради това е налице и основание по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 631, чл. 633, чл. 629, ал. 2, предл. 1, чл. 274, ал. 3 и с чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело (в този смисъл са и определение № 198/21.06.2018 г. по гр. дело № 862/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 185/03.05.2019 г. по гр. дело № 571/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 187/03.05.2019 г. по гр. дело № 411/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 192/07.05.2019 г. по частно гр. дело № 1512/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
СПИРА производството по частно гр. дело № 1678/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, до постановяването и обявяването на тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2018 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд; както и до произнасянето на Съда на Европейския съюз по преюдициалното запитване, отправено с определение от 23.03.2018 г. по гр. дело № 3406/2016 г. на Софийския градски съд, по което е образувано дело С-234/18, и по преюдициалното запитване, отправено с определение от 02.04.2019 г. по гр. дело № 704/2017 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: