2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
гр. София, 07.05. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 153 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на В. Й. В. и Е. В. В. срещу определение № 673/22.11.2011 г., постановено по частно гр. дело № 601/2011 г. от друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд (ВКС). С него е оставена без разглеждане частната касационна жалба на същите жалбоподатели срещу определение № 992/01.06.2011 г. по частно гр. дело № 1462/2011 г. на Софийския апелативен съд, с което на основание чл. 56, ал. 2, във вр. с ал. 1, изреч. 3 от ГПК от 1952 г. (отм.) цената на предявените от Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (К.), искове срещу жалбоподателите, е определена на 1 651 751.26 лв. За да приеме, че частната касационна жалба на жалбоподателите е недопустима и за да я остави поради това без разглеждане, съставът на ВКС е приел, че атакуваното с нея определение на апелативния съд по чл. 56, ал. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.), аналогичен на чл. 70, ал. 2 от ГПК от 2007 г., не принадлежи към никоя от двете категории определения, посочени в чл. 274, ал. 3 от ГПК – то не е преграждащо развитието на делото за частните жалбоподатели (т. 1) и не дава разрешение по същество на друго производство, нито прегражда развитието на друго производство (т. 2).
Частната жалба, по която е образувано настоящото частно гражданско производство, е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателите изразяват съгласие с тази част от мотивите към обжалваното определение, в която е прието, че определението на апелативния съд не е преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Жалбоподателите обаче поддържат, че то давало разрешение по същество на друго производство – за определяне цената на предявените по делото искове, поради което попадало в категорията определения по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. В тази връзка се сочи и че след като съгласно чл. 70, ал. 2 от ГПК определението на съда, с което се увеличава цената на иска, подлежи на обжалване, то с подаването на частна жалба срещу такова определение се поставяло началото на едно ново производство, чиято цел е окончателното определяне цената на иска.
Ответникът по частната жалба К. в отговора си поддържа становище и излага съображения за недопустимост и за неоснователност на частната жалба. Възражението за недопустимост на частната жалба, поради това, че обжалваното определение на ВКС не преграждало по-нататъшното развитие на делото, е неоснователно. Като е оставил без разглеждане частната касационна жалба и не се е произнесъл по нея, съставът на ВКС с обжалваното определение е преградил развитието на образуваното пред него частно касационно производство. Поради това частната жалба, подадена срещу това определение на ВКС и разглеждана в настоящото частно производство попада в хипотезата на чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК и е процесуално допустима, както беше посочено по-горе.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
Производството за определянето на цената на иска по чл. 56 от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. по чл. 70, ал. 1 и 2 от ГПК от 2007 г. е напълно несамостоятелно, развиващо се изцяло по повод, за нуждите и в рамките на исковото производство, като в него се разрешава предварителният за исковия процес въпрос относно паричната оценка на заявеното с исковата молба спорно по делото субективно гражданско право, чиято съдебна защита се търси. Този предварителен въпрос относно цената на иска е процесуалноправен, а не материалноправен, респ. и не се разрешава „по същество”, по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, с определенията на първоинстанционния и на въззивния съд, съответно – по ал. 1 и по ал. 2 на чл. 56 от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. на чл. 70 от ГПК от 2007 г. (както например се разрешава по същество материалноправният въпрос относно отговорността на страните за направените разноски по делото по чл. 78 от ГПК – в производството по чл. 248 от ГПК).
По горните съображения, доводите в частната жалба, че въззивното определение по чл. 56, ал. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.), аналогичен на чл. 70, ал. 2 от ГПК от 2007 г., попадало в категорията определения по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, са неоснователни. Като е приел същото в обжалваното определение, а именно, – че атакуваното пред него определение на апелативния съд не е от категорията съдебни актове, попадащи в хипотезата на тази процесуална норма, съставът на ВКС е постановил правилен съдебен акт, който е и валиден и процесуално допустим, поради което следва да се потвърди.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 673/22.11.2011 г., постановено по частно гр. дело № 601/2011 г. на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.