2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
гр. София, 16 септември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3114 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба (неправилно наименована „касационна“ – т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС) на ищцата по делото М. Й. П. срещу определение от 13.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 609/2018 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 от ГПК на жалбоподателката за допълване на постановеното по същото дело въззивно решение № 7/03.01.2019 г. в частта за разноските.
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния съд (чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК). В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат съображения и твърдения, че въззивният съд неправилно е приел, че се произнесъл изцяло по разноските с решението си, както и че от страна на жалбоподателката не били представени достатъчно доказателства за реално извършени разноски.
Ответникът „Аврамов-97“ ЕООД в отговора на частната жалба поддържа, че същата е неоснователна.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения:
С първоинстанционното решение по делото исковете на жалбоподателката по чл. 128, т. 2, във вр. с чл. 242, чл. 245, ал. 2, чл. 224, ал. 1, чл. 222, ал. 2, чл. 226, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 от КТ са уважени частично – общо до размер от 3 383.80 лв. С въззивната си жалба ответникът е обжалвал първоинстанцинното решение в тази негова част, както и в частта, с която е оставено без разглеждане възражението му, че за ищцата не е съществувало право да прекрати трудовия си договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 1 от КТ. Жалбоподателката-ищца е подала насрещна въззивна жалба, с която е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която искът ? по чл. 226, ал. 1, т. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над 268.07 лв. до 1 260 лв., т.е. – за сумата 991.93 лв. С въззивното решение, първоинстанционното решение е потвърдено във всичките му обжалвани части, като този резултат по материалноправния спор е останал непроменен и пред касационна инстанция – с определение № 505/10.06.2019 г. по гр. дело № 1968/2019 г. на на IV-то гр. отд. на ВКС не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение.
В диспозитива на въззивното решение липсва произнасяне относно разноските, като в мотивите към него е посочено единствено, че предвид изхода на делото, сторените от страните разноски следва да останат както са направени. Тъй като съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК, направените от страните разноски за производството пред съответната инстанция винаги се присъждат съобразно изхода на делото, настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд нито е формирал, нито е изявил воля в решението си относно присъждането на претендираните разноски за въззивната инстанция. Поради това, изводът на окръжния съд в обжалваното определение, че се бил произнесъл изцяло относно разноските още с решението си, е неправилен.
Неправилно въззивният съд е приел в обжалваното определение и че жалбоподателката-ищца не е представила доказателства за направени от нея разноски. В проведеното открито съдебно заседание на 04.12.2018 г. процесуалният ? пълномощник адв. Е. Д. е представила пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 012384 от същата дата 04.12.2018 г., който има и характер на разписка, с която е удостоверено, че жалбоподателката-ищца е заплатила в брой на процесуалния си пълномощник-адвокат, договореното между тях възнаграждение от 1 800 лв. (лист 11 от въззивното дело). В същото открито съдебно заседание, т.е. – своевременно е направена и претенцията за присъждане на разноските.
От гореизложеното следва, че е неправилен и крайният извод в обжалваното определение за неоснователност на молбата по чл. 248 от ГПК на жалбоподателката за допълване на въззивното решение в частта му за разноските. При това положение обжалваното определение следва да се отмени, като настоящата инстанция следва да допълни въззивното решение в частта му за разноските, като се произнесе по същество по този въпрос, включително по своевременно направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на тези разноски за адвокатско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът дължи заплащане на ищеца на направените от последния разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска (исковете). Това правило се прилага за всяка една съдебна инстанция по делото. Когато искът (исковете) бъде уважен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от ответника срещу осъдителната част от решението, то бъде потвърдено в тази част, ответникът дължи заплащане изцяло на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната съдебна инстанция, която също е уважила иска (исковете) в същата част (респ. – не е уважила изцяло въззивната жалба на ответника). Когато искът (исковете) бъде уважен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от ищеца срещу отхвърлителната част от решението, то бъде потвърдено в тази част, ответникът не дължи заплащане на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната съдебна инстанция, която също не е уважила иска в същата част (респ. – не е уважила изцяло въззивната жалба на ищеца). В тези случаи приложението на правилото, че разноските се заплащат съразмерно на уважената част от иска (исковете) не създава затруднения. Това правило се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Когато последното бъде потвърдено, искът (исковете) остава уважен в същата част (респ. – изцяло не са уважени и двете въззивни жалби), поради което ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната съдебна инстанция, съразмерно с (пропорционално на) уважената част от иска (исковете), при положение, че това възнаграждение е уговорено общо по размер за въззивната инстанция, което е най-често срещаната хипотеза, каквато е налице и в случая – жалбоподателката-ищца и процесуалният ? пълномощник по делото са уговорили общо възнаграждението в размер 1 800 лв.
От друга страна, основателно е и възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК на ответника. Действителната фактическа и правна сложност на въззивното производство не е малка – в предмета на същото, очертан с въззивните жалби на страните, са включени седем обективно съединени иска за присъждане на трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение, с обжалваем интерес за ответника 3 383.80 лв., а за жалбоподателката-ищца – 991.93 лв., или – общо – 4 375.73 лв. Въпреки това, уговореното адвокатско възнаграждение, респ. – разноските за него в размер 1 800 лв. са прекомерни – значително надхвърлят трикратния размер на минималното адвокатско възнаграждение, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 – in fine от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Предвид посочената действителна фактическа и правна сложност на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, разноските на жалбоподателката-ищца за заплатеното адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалени до двукратния размер на минималното адвокатско възнагреждение, а именно – на сумата 1 072.60 лв.
При това положение и предвид изложеното по-горе относно приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК в случая, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателката-ищца разноски за въззивното производство, съразмерно с уважената с въззивното решение част от исковете, предмет на това производство, а именно – сумата 829.45 лв. (= 1 072.60 х 3 383.80 / 4 375.73).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определението от 13.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 609/2018 г. на Великотърновския окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА решение № 7/03.01.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 609/2018 г. на Великотърновския окръжен съд, в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА „Аврамов-97“ ЕООД с ЕИК104053624 да заплати на М. Й. П. с ЕГН [ЕГН] сумата 829.45 лв. (осемстотин двадесет и девет лева и четиридесет и пет стотинки) – разноски за въззивното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: