О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
София, 02.04.2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 472 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение от 06.07.2011 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 13665/2010 г.
Първостепенният Софийски районен съд, е осъдил [фирма], [населено място] да заплати на М. М. Я. обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ в размер на 50 000 лв. за причинени неимуществени вреди от смъртта на баща й М. М., както и лихва върху главниците, считано от датата на трудовата злополука – 24.05.2006 г. и отхвърлил иска за разликата до 100 000 лв., както и изцяло за сумата от 60 000 лв. на Г. А..
Въззивният съд уважил иска на Г. А. за сума от 10 000 лв., като увеличил и размера на обезщетението за М. М. Я. с още 10 000 лв. Записано е в диспозитива, че решенето на районния съд се оставя в сила „в останалата обжалвана част”.
В мотивите на въззивното решение е записано, че въззивната жалба на работодателя е върната поради неизпълнение на указания да внесе държавна такса и да представи преписи за насрещните страни.
Ищцата Г. И. А. чрез адв. С. К. В. от АК София обжалва въззивното решение в частта, с която иска й по чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до пълния претендиран размер от 60 000 лв. Излага доводи за необоснованост и противоречие с материалния закон – чл. 201, ал. 2 КТ и чл. 52 ЗЗД.
Насрещната страна [фирма], София не е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ищцата М. М. Я., действаща чрез своята майка и законен представител Г. И. А., представлявана от адв. Борислав Е. П. обжалва въззивното решение в частта, с която нейният иск е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв. Доводите са за неправилност поради нарушение на чл. 201, ал. 2 КТ и са свързани с присъдените от въззивния съд „само 10 000 лв.” обезщетение при търсени 100 000 лв. и признато съпричиняване 50 %. Твърди се също така и необснованост в извода за проявена груба небрежност от пострадалия и съпричиняване от негова страна на увреждането. Развиват се доводи и за нарушение на чл. 52 ЗЗД.
Насрещната страна [фирма], София не е изпратила отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответникът [фирма], София е подал жалба срещу въззивното решение и моли „да се потвърди решението на първостепенния съд, с което иска на Г. А. е изцяло отхвърлен, а срещу М. Я. – частично”.
Адвокат Б. Е. П. като пълномощник на М. М. Я., действаща чрез своята майка и законен представител Г. А. е отговорил по чл. 287, ал. 1 ГПК с доводи за неоснователност на жалбата.
Г. А. не е депозирала отговор по жалбата на работодателя.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Съдът установил, че Г. А. живяла на семейни начала с М. Я., а М. М. Я. е тяхна дъщеря. М. Я. починал в резултат на трудова злополука при изпълнение на трудовите си задължения по трудов договор с [фирма], София. Установено е още, че пострадалият работник допринесъл със своето поведение за увреждането, като действал виновно при условията на груба небрежност. Съдът приел, че А. и детето М. Я. са понесли неимуществени вреди от смъртта на М. Я., които подлежат на обезщетение по чл. 200 КТ, като при присъждане на окончателния размер, съдът отчел съпричиняване на М. Я. от 50 %. Общо присъденото на Г. А. от съдилищата обезщетение е в размер на 10 000 лв., а на детето М. Я. – 60 000 лв.
По жалбата на ищцата Г. И. А.:
Изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК съдържа доводи за неправилност и по същество повтаря оплакванията в касационната жалба за допуснато нарушение на чл. 201 КТ.
В изложението е посочено, че „разрешените от въззивния съд процесуалноправни въпроси за приложението на чл. 222 ГПК /отм./ и за правните последици на силата на присъдено нещо по отношение на предявения в гражданското производство иск за обезвреда по чл.200 КТ са решени в противоречие с практика на ВКС”.
Следват доводи за „неправилно и в нарушение на чл. 201, ал. 2 КТ” възприемане на фактическата обстановка от въззивната инстанция, приемане на допусната груба небрежност от пострадалия и съпричиняване на вредите 50 %. Според касатора извода за груба небрежност бил изведен от съда въз основа на оправдателната присъда спрямо техническия директор и техническия ръководител. Поддържа се, че от това, че ръководителите са признати за невиновни, не значи, че вина за инцидента има пострадалия работник и, че формата на вината му е груба небрежност. Сочи се противоречие с решение № 25/17.03.2010 г. на ІІ ТО ВКС.
Съставът на Върховния касационен съд приема, че поставеният правен проблем е във връзка със задължителния характер на влязлата в сила присъда за съда по гражданските последици от деликта /тук проблемататиката относно силата на присъдено нещо, с каквото се ползва гражданското решение, няма отношение/ и правният въпрос, уточнен от съда е: Оправдаването на длъжностните лица, пряко отговорни за организацията и за безопасността на трудовия процес при работодателя, обуславя ли извод за съпричиняване на трудовата злополука от работника, както и че последният е действал виновно при груба небрежност.
Въпросът е неотносим към постановеното от въззивния съд, който е установил действие на М. Я. – слязъл със строителен товарен подемник да натовари арматурно желязо; пряка причинно-следствена връзка с причинената трудова злополука – смърт на работника след скъсване между носещото въже и водещата ролка, при което е паднала платформата; вина на Я. – съзнание за противоправност на действието и знание за възможните противоправни последици от него. За наличието на вина и нейната форма, съдът е изходил от това, че Я. се е качил на хаспела, въпреки забраната от работодателя и инструктажа за безопасност на труда и въпреки забраната на работодателя с хаспела да работят строителните работници; Я. не само се е качил на хаспела с товар, но го е качил по свое усмотрение и без материалите да са били необходими за изпълнение дневните задачи на бригадата.
Съдът е установил горните обстоятелства, като е преценил събраните писмени и гласни доказателства по делото, а решението на наказателния съд, е ценено наред с всички доказателства и във връзка с деянията, за които е било повдигнато обвинение срещу техническия директор и техническия ръководител на строежа. Съдът е приел за недостоверни показанията на свидетеля М.Я. и неоснователни твърденията в исковата молба, че не е бил провеждан инструктаж на работниците и за неизправност на техническото съоръжение, като е изходил, както от показанията на всички останали свидетели, така и от нормата на чл. 222 ГПК /отм./. С влязлата в сила присъда Е. М. е признат за невиновен в това, че поради немарливо изпълнение на дейност, представляваща източник на повишена опасност, като технически директор на работодателя е причинил смъртта на М. Я., като не е провел обучение и изпит на работниците, заети в дейности, които създават опасност за здравето и живота им, а Х. Ц. е оправдан за това, че на същата дата и на същия обект като технически ръководител на фирмата поради немарливо изпълнение на дейност, представляваща източник на повишена опасност, е причинил смъртта на М. Я., като е допуснал експлоатация на работно оборудване с неизправни системи за контрол и защита, свързани с безопасността на труда – строителен подемник с неизправна система за контрол и защита.
Не е вярно, че изводът за виновно поведение на М. Я. и проявена от него груба небрежност били изведени пряко от решението по наказателното дело.
Не се установява и противоречие между постановеното от въззивния съд с това по приложеното решение.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване по касационната жалба на Г. А..
По касационната жалба на ищцата М. М.Я., действаща със съгласието на своята майка и законен представител Г. А.:
В изложението към нейната жалба е записано, че основанието „за обжалване на въззивното решение е чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно материалноправният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата”. Въпрос няма, нито може по пътя на уточнението да бъде определен от съда. Нито се сочи, нито се представя като доказателство и съдебна практика, която да сочи на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Следва твърдение за неправилност на фактическите констатации и правни изводи на въззивния съд, във връзка със съпричиняването на увреждането от страна на увредения работник и това, че той е действал виновно при груба небрежност.
Несъгласието с фактическите заключения и правни изводи, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Няма поставени въпроси нито във връзка с доказателствените средства, нито с логическите заключения на съда, при които е достигнал до съответните фактически изводи, нито съдът може да очертае подобни въпроси по пътя на уточнението.
В изложението с курсив е отбелязан текст, че в решението на наказателния съд не било прието съпричиняване от пострадалия 50:50, въз основа на което въззивният съд да „прави извод за уважаване на иска … само за размер 10 000 лв.”.
Преди всичко, въззивният съд не е присъдил обезщетение от 10 000 лв., а е увеличили размера от 50 000 с още 10 000 лв. и така е определил окончателно дължимата сума на М. Я. в размер на 60 000 лв.
Ако въпросът е дали гражданският съд може да определи съпричиняване от 50 %, след като такова съотношение не е прието от наказателния съд, то той не се решава противоречиво в съдебната практика.
Влязлата в сила присъда досежно съпричиняването е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от извършеното деяние, когато съпричиняването е елемент от фактическия състав на извършеното деяние.
Щом съпричиняването не е елемент от наказателния състав, както е и в случая, гражданският съд на базата на събраните доказателства прави извод дали с поведението си увреденият е допринесъл за увреждането.
Никога не е имало съмнение също така, че съдът сам, във всеки отделен случай, с оглед на неговите специфики, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, които са от значение, определя дялово или процентно съучастието в увреждащия резултат на пострадалия, щом такова е установено.
В заключение, не са налице основания за допускане касационно обжалване на решението по жалбата на М. Я..
По жалбата на ответника [фирма], София
Касационната жалба е изрично срещу въззивното решение, с което размера на обезщетението, дължимо на М. Я. е увеличен от 50 000 на 60 000 лв., а на Г. А. е присъдено обезщетение от 10 000 лв.
Следователно, всички въпроси, имащи отношение към липсата на произнасяне от въззивния съд по въззивната жалба на работодателя, са неотносими към постановения резултат в обжалваната част от решението.
Процесуалноправните въпроси, свързани с допустимостта на нови доказателства, събрани във въззивна инстанция в противоречие с чл. 266 ГПК от 2007 г. са неотносими, защото за производството в първите две инстанции приложимият процесуален закон е друг – ГПК от 1952 г., отм.
Поставените въпроси във връзка допустимостта да се оспорва с гласни доказателства частен документ, съставен от опровергаващата го страна, са също неотносими, защото въпросите са във връзка с молба-декларация от Г. А. до директора на дирекция „Социално подпомагане” от 09.01.2005 г. за отпускане на помощ. Въззивният съд, в съответствие с чл. 144 ГПК от 1952 г. /отм./ е приел, че декларацията е подписана от автора, но спрямо правораздавателния орган не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за декларираното в нея, че А. живее с майка си на [улица]. Съдът, също така, като е отчел, че писменият документ е съставен по друг повод, е достигнал до извод, че няма как да се приеме за признание на неизгоден за Г. А. факт и поради това не съществува и забрана за установяването му със свидетелски показания, които могат да сочат и нещо различно от декларираното. Разрешението на въззивния съд е съответно на точното приложение на чл. 144 и чл. 133, ал. 1, б. „е” ГПК от 1952 г., отм. /цитираните от касатора аналогични текстове от ГПК от 2007 г. в случая са неприложими/.
Повдига се въпроса дали ищцата, която претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пострадалия работник поради фактическо съжителстване с него, трябва трайно и продължително да е живяла с него на съпружески начала. Поддържа се противоречие с Р-709-1993-ІV ГО ВС РБ по гр.д. № 1706/1992 г. Решението не съставлява задължителна съдебна практика и не представено, за да се докаже аналогичност в казусите и поддържаното противоречие /ТР 1-2009-ОСГТК ВКС/. Независимо от това, следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че в случая ищцата Г. А. е живяла в едно домакинство с М. Я., двамата са имали дете, което отглеждали заедно продължително и изводът за наличие на основание да се присъди обезщетение за причинените на Г. А. неимуществени вреди е съобразен със задължителните указания в Постановление № 5/1969 и Постановление № 2/1984 на Пленума на ВС – установяване на отношения, сходни на тези между съпруг и съпруга. Несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения относно този извод, не е основание за допускане на касационно обжалване. В тази връзка пространният анализ на част от фактите по делото и предложената от касатора интерпретация няма място в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито касационната инстанция може да вземе отношение в процедурата по чл. 288 ГПК.
Поставен е въпроса дали материалната опора и материалната издръжка, могат да бъдат включени в кръга на неимуществените вреди, репарирани по правилата за справедливост, залегнали в чл. 52 ЗЗД. Поддържа се противоречие с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС РБ, каквото не се установява в случая. Въззивният съд не е изхождал от месечната издръжка, която са загубили ищците като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди от смъртта на М. Я., а от близостта му с ищците и социалната роля на М. Я. като морална и материална опора в живота на детето му и жената, с която е живеел на семейни начала. Няма съмнение нито в теорията, нито в съдебната практика, че при увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси се накърняват моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното й общуване. Целта на обезщетението е не да се поправят вредите, а се да възстанови психическото равновесие на пострадалото лице, да се компенсират отрицателните, неприятните емоции. Болката, скръбта, чувството за загуба в личен план от смъртта на близкия човек е разгледана и с оглед ролята му на баща и партньор, комуто е възложено да се грижи и издържа семейството, да възпитава и участва всестранно в отглеждането на детето. Изложеното не е в противоречие с правото на ищците да претендират и имуществено обезщетение за понесените от тях имуществени вреди, изразяващи се в лишаването им от възможност да ползват част от доходите на починалия, ако с оглед законовите разпоредби, последният е бил длъжен да ги издържа, в който случай вредата се съизмерява в средствата, необходими за издръжката им.
Поставен е правният проблем за възможността да се определя обезщетение за неимуществени вреди, с които „се компенсират отрицателните душевни преживявания” в полза на дете, което към смъртта на бащата е било на 1 г. и 7 месеца и допустимо ли е съдът да отчита обстоятелството, че от ранна детска възраст детето е останало без морална и материална опора.
Поддържа се противоречие с „ решение от дата 10.05.2011 г. на Д.Кият окръжен съд по въззивно гр. д. № 162/2011 г.”. Такова решение не е приложено като доказателство към изложението, нито на Върховният касационен съд е известно решение на „Д.Кият окръжен съд”.
От друга страна твърди се, че в цитираното решение е прието, че с обезщетението се компенсират отрицателните душевни преживявания, причинени от загубата, а това по никакъв начин не противоречи на разрешението в обжалваното решение на Софийски градски съд. Детето търпи и ще продължава да търпи и в бъдеще негативни изживявания от смъртта на бащата, от това че живее само с един родител. Отговорността на деликвента, съответно на възложителя на работа по чл. 49 ЗЗД и за работодателя по чл. 200 КТ е за всички вреди, които са настъпили или със сигурност могат да настъпят в бъдеще за пострадалия от противоправното деяние. Известно е, че обезщетение за вреди може да се търси, както за вече настъпили вреди, така и за такива, които ще настъпят в бъдеще време, ако настъпването им е сигурно, а именно такива са неимуществените вреди от смъртта на близък. При присъждане на обезщетение съдът в тези случаи изхожда не само от моментните /към датата на смъртта/ негативни душевни изживявания, но и от тези, които пострадалото лице продължава да търпи и със сигурност ще продължава да изпитва и в бъдеще. Вземането за всички тях е изискуемо от датата на деликта – в случая от смъртта на М. Я..
По повдигнатия правен проблем – за допустимостта да се търси обезщетение за бъдещи неимуществени вреди не е налице и основанието по чл. 280,ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като даденото по-горе обяснение е несъмнено поддържано в съдебната практика, включително тази със задължителен характер и продължава да се следва от съдилищата и понастоящем. Няма основания за промяна на наложеното тълкуване. Бъдещата вреда /имуществена и неимуществена/ е следствие от увреждането и е естествено продължение на обективния процес на вредоносното проявление на самото увреждане, а съгласно чл. 51 ЗЗД се дължи пълно обезщетяване на всички вреди.
Според касатора „съобразно константна съдебна практика при повече лица с претенции за обезщетение сумата, служеща за репарация се поделя между тях”. Твърди се, че в противоречие с това тълкуване на закона, въззивният съд не отчел, че освен Г. А. и детето М., още и родителите на М. Я. били обезщетени с решения по чл. 200 КТ.
На касационната инстанция не е известна подобна „константна практика”. Напротив, в съдебната практика, включително и тази със задължителен характер, никога не е имало съмнение, че вземането на всяко от лицата, имащо право на обезщетение за смъртта на близък /дете, родител, съпруг и съпруга/ е лично субективно материална право /за причинените нему болки и страдания/, няма връзка с наследяването и наследствените квоти и би било недопустимо за основателността на претенцията, съответно за нейния размер по всеки отделен иск да е от значение има ли и за каква сума присъдено обезщетение за причинени на друг правен субект неимуществени вреди от същата смърт.
Поставен е и процесуалноправният въпрос налице ли е произнасяне в повече от съда, когато в мотивите си приема, че действителното увреждане е в по-голям размер от претендираното – 120 000 вместо 100 000, съотнася съпричиняване от 50 % към действително дължимата според него сума от 120 000 лв. и като краен резултат присъжда 60 000 лв.
Повдигнатият въпрос е от значение за постановения резултат по иска на М. Я., но не са налице допълнителните условия на поддържаното основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съдът е присъдил 60 000 вместо поисканите 100 000 лв., поради което не се е произнесъл „свръх петитум”. Правораздавателният орган е длъжен, прилагайки закона, да установи точния размер на дължимата от ответника сума на посоченото основание /договорно, деликтно, неоснователно обогатяване/. Заключението му може да е за сума над претендираната, важно е да не присъди с диспозитива повече от поисканата от ищеца, съответно за по-горната инстанция – от сумата, предмет на жалбата, както и да не влошава положението на жалбоподателя. В случая, подобни нарушения няма.
Казаното значи, че когато следващото се обезщетение за увредения се намалява, защото сам той с поведението си е допринесъл за крайния резултат, съдът изхожда също от действителния размер на обезщетението. Окончателният размер на дължимата от ответника сума се формира, след като от определения размер на обезщетение за причиненото увреждане, независимо дали имуществено или неимуществено се приспаднат сумите, подлежащи на намаляване /ако има такива – напр. вече платени суми от деликвента, които не покриват цялата щета и пр./ Полученият остатък се разпределя според възприетото от съда съотношение за участие на страните при причиняване на резултата и с оглед дела на деликвента /работодателя, възложителя/ се определя окончателно дължимата от него сума. Тя се присъжда на ищеца. Важното е, както стана ясно, сумата, за която е осъден ответника да не е по-голяма от тази, за която е сезирана съответната инстанция .
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на [фирма], [населено място]
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 06.07.2011 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 13665/2010 г. по касационна жалба вх. № 75341/17.08.2011 г. на Г. И. А., по касационна жалба вх. № 79882/12.09.2011 г. на М. М. Я., действаща чрез своята майка и законен представител Г. И. А. и касационна жалба вх. № 75805/19.08.2011 г. на [фирма], [населено място]
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: