О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 963
София, 27.07. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1779 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по две касационни жалби, подадени от А. И. Г., действащ чрез настойника Б. С. М., едната – вх. № 8277/29.12.2014 г., чрез адв. Б. С. И. от АК – Х., другата – вх. № 8292/29.12.2014 г., чрез адв. Л. Г. от АК – П., срещу въззивно решение № 675/14.11.2014 г., постановено от Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, по гр.д. № 896/2014 г., в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В двете жалби касационните доводи се преповтарят и са за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Насрещната страна Д. Н. Д., чрез адв. М. К. от АК Х., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване – поставените правни въпроси не се разглеждани във въззивното решение, не е ясно на коя хипотеза от чл. 280, ал. 1 ГПК се позовава касатора. Изразява и становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Д. Н. Д. е подал насрещна жалба срещу същото въззивно решение в частта, с която исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени. Излага съображения за неправилност на съдебния акт.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с цена на иска над 5000 лв., и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
По основната касационнна жалба, подадена от ищеца А. И. Г.:
Б. С. М., като настойник на А. И. Г., е предявила иск против Д. Н. Д. за заплащане на обезщетение за реално причинени от деликт имуществени вреди, съставляващи разходи за проведено лечение по метода на стимулиране със стволови клетки, чрез центрофузия на стволови клетки; съдова нотропна метаболитна терапия и рехабилитация-противоконтрактурни и дихателни упражнения, в специализирана московска клиника и в Д. [фирма] София, както и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за лихвата, натрупана върху главницата до датата на подаване на исковата молба, както и след това.
Въззивният съд уважил частично исковете.
За да се произнесе, установил, че с влязло в сила решение по нахд № 268/2000г. на РС Димитровград, Д. Д. е освободен от наказателна отговорност на осн.чл. 78а НК и му е наложено административно наказание за извършено от него престъпление по чл. 343а б.“а“ във вр. с чл.343 ал.1 б.“б“ вр. с чл. 342 ал.1 НК, изразяващо се в това,че на 02.12.1998г. при управление на МПС, е нарушил чл. 194 ППЗДП – при приближаване към място, където на пътя, или в близост до него, се намират деца, е бил длъжен да намали скоростта, а при необходимост, да спре по. Причинил е по непредпазливост на А. И. Г. тежка телесна повреда, изразяваща се в черепно мозъчна травма и кома.
От 06.01.99г. до 21.10.1999г. А. Г. е лекуван в нервнохирургична клиника на ВМИ Пловдив и е изписан в състояние на будна кома, тежък пирамидален и екстрапирамиден квадрисиндром, с минимални спонтанни движения и силно повишен тонус. До месец ноември 2013г. е преминал непрекъснат курс на рехабилитация и лечение с лекарствени средства за стимулиране възстановяването на увредените мозъчни структури. Не се установява отчетлива промяна от състоянието на будна кома от изписването през 1999г. и не може да се направи прогноза за подобряване на състоянието му; не може да се очаква пълно възстановяване до нормално за възрастта състояние на мозъчна активност, както и физическо възстановяване.
На 27.08.2009 г. е сключен договор за специална разплащателна сметка между А. Г. и А. банк – клон България, съгласно който банката открива, поддържа и управлява от името и за сметка на титуляра специална разплащателна сметка в лева. Съгласно т. 2 от договора, сметката се открива с цел набиране на парични средства за лечението на титуляра и за всички придружаващи разходи, свързани с лечението, както за титуляра, така и за неговия придружител. По т. 3, с подписването на договора, титулярът се счита уведомен, че при откриване на сметката банката блокира средствата по нея. По т. 7 от договора титурярът има право да се разпорежда със средствата по сметката само безкасово и целево. Разпореждане с парични средства може да се извърши само след представяне в банката, в оригинал, на фактури или проформа фактури, удостоверяващи разходването на средствата по сметката, единствено за целите по т.2.
Установено е, чрез заключение по съдебно-счетоводна експертиза, че от специалната разплащателна сметка са извършени преводи на Московска клиника, както и от друга сметка, в същата банка, с титуляр А. Г., за която титулярът е декларирал пред банката, че произходът на средствата е също е дарение за лечението на А. Г., от дарителски източници.
Установено е още, че на 19.05.2008г., с вносна бележка, на Д.“Фокус“ София, за лечение на Г. е преведена сумата 3 900 лв.
Всички суми са изразходвани за лечение на А. Г. по метода на стимулиране със стволови клетки, като според заключението на съдебномедицинската експертиза, лечението по този метод на мозъчни увреждания е експериментално.
Съдът е посочил, че деянието/деликта/ и виновното и противоправно поведение на деликвента Д., са установени по задължителен за гражданския съд начин, съгласно чл. 300 ГПК; съпричиняването не е елемент от престъплението, за което Д. е осъден и затова този въпрос не е обсъждан от наказателния съд. Пловдивският апелативен съд, след анализ на събраните гласни доказателства, приел, че не е налице съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия.
Относно проведеното експериментално лечение, съдът приел, че след като не може да се знае предварително какъв ще е резултатът от него, по своя характер се явява наложително; от него би могло и да има резултат.
Съдът намерил, че деликвентът е длъжен да поправи всички имуществените вреди, понесени от увредения,които са в причинна връзка с неговото виновно и противоправно поведение. Разходването обаче на дарените от третите лица, с конкретна цел средства за постигането й, не представлява имуществена вреда за пострадалия. Сумата, разходвана за заплащане на лечението в М., произтича от специални дарителски сметки, с титуляр А. Г.. Дарението е под условие – дарителят да се разпорежда със средства само безкасово и целево, след представяне на доказателства за това; делта на дарителите на средства в случая не е да увеличат имуществото на надарения, а да попречат същото да бъде намалено с извършване на разходи за лечение, като те предоставят средствата за тези разходи. Съдът е заключил, че когато дарените целево средства се използват за целта, за която са дарени, няма намаляване на имуществото на пострадалия, респективно той не понася вреда. Допълнително се е аргументирал, че присъждането на обезщетение за имуществена вреда на сумите, които са разходвани за лечение, но от дарителските сметки, набрани именно с тази цел, би довело до неоснователно обогатяване, което законът не допуска.
Изяснено е, че по друг начин би стоял въпросът, ако беше налице обикновен, нецелеви влог, с титуляр А. Г., от който да са превеждани средства за лечение. Тогава, безспорно, имуществото му намалява и това за него е имуществена вреда, като не е необходимо да доказва произхода на средствата, формирали влога.
По отношение на сумата 3 900 лв., изплатена на Д. в София , съдът приел, че е налице имуществено увреждане на А. Г. – сумата не е от целева дарителска сметка.
Искът е уважен до този размер, на осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Присъдено е и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 555.59 лв. за периода от 17.05.2010г. до 17.05.2013г., както и законната лихва върху главницата от 3 900 лв., считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното издължаване.
Разноските са присъдени съразмерно уважената, съответно отхвърлената част от иска.
В касационна жалба вх. № 8277/29.12.2014 г., подадена чрез адв. Б. С. И. от АК – Х., са повдигнати следните правни въпроси: за дължимостта на обезщетение, когато разходите, които пострадалото от деликт лице е употребило за своето лечение, са били покрити с предшестващи го, осигурени за целта средства, от трети лица, отзовали се на благотворителна кампания, организирана с цел заплащане на лечението на това лице в чужбина; налице ли е в действащото законодателство основание за възлагане в тежест на пострадалото от деликт лице да установява наличие на настъпило негово обедняване, обуславящо успешното провеждане на исковата му претенция за имуществени вреди; налице ли е освобождаващо деликвента от задължението му за обезвреда на вредите, настъпили като последица от осъществен деликт, ако трети лица са дарили или са заели средства на пострадалия, които той е употребил за лечението си; релевантно ли е за деликтната отговорност на деликвента извършеното в полза на ищеца дарение за необходимата за лечение парична сума, набрана по негов влог, щом волята на дарителите не е била да заместят деликвента в дължимото за поправяне на вредите плащане.
Касаторът от една страна твърди, че по всички повдигнати въпроси има разрешения в съдебната практика, които противоречат на приетото тълкуване в обжалваното решение. Позовал се е на решение от 16.12.2011 г. на Софийски апелативен съд и на определение по т.д. № 340 на ВКС. Актът на Софийски апелативен съд не е представен, поради което недоказано е твърдението за съществуващо противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (срв. указанията в ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС); определение на ВКС, извън актовете по чл. 274 ГПК, не съставлява съдебна практика по смисъла нито на чл. 280, ал. 1, т. 1, нито на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В същото време се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че по поставените въпроси липсва съдебна практика, поради което те следва да бъдат разгледани чрез допускане на касационно обжалване, с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Налице е многобройна, непротиворечива съдебна практика по въпроса трябва ли ищецът по иск с правно осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД да установи твърдяното увреждане. Всички поставени в касационната жалба правни въпроси са свързани с този правен въпрос. Той не създава никакво затруднение в съдебната практика, а и правната теория отдавна е дала своето разрешение – вредата е елемент от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и следва да бъде установена по пътя на пълно главно доказване от ищеца. Когато се твърди реално настъпило имуществено увреждане, ищецът трябва да установи, че имуществото му действително е намаляло по твърдяния от него начин с исковата сума (обеднил се е според терминологията на касатора). По така предявеният иск увреждането, чието обезщетение се желае, е възстановяване на изразходваната сума за лечението на ищеца. Не се търси обезщетение на друг вид вреда. В тази връзка, дарените на ищеца средства не са увеличили неговото имущество. Те са с целево предназначение за лечение. Същото е и разрешението, при което дарителите, без да внасят по целева банкова сметка, сами заплащат със свои средства лечението на А. Г. – също е налице дарение, но то не увеличава имуществото на пострадалия, нито той има право да иска възстановяване на изразходваните суми. Колкото и укоримо да е поведението на деликвента, колкото и сериозно да е увреждането на здравето на ищеца, на възстановяване по реда на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, по иск за репариране на конкретни имуществени вреди, са само онези, които са намалили патримониума на пострадалия. Както стана ясно, в случая, изразходваните средства не са намалили личните активи на ищеца.
В касационна жалба вх. № 8292/29.12.2014 г., подадена чрез адв. Л. Г. от АК – П. са поставени на два пъти, в два последователни абзаца, едни и същи въпроси, с малка промяна във формулировката – смисълът на въпросите е дали се погасява задължението на деликвента да обезщети пострадалия от деликта, когато трети лица са му дарили средства аз лечение и дарените средства освобождават ли от отговорност причинителя на вредата да заплати обезщетение на пострадалия. Поддържа се хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така поставените въпроси не съответстват точно на фактите по делото, защото, ако имуществото на ищеца е намаляло в резултат на деликта, независимо какъв е произходът на средствата, следва да бъде обезщетен. Въззивният съд не е приел нещо различно. Изрично е изяснено в мотивите, че ако дарените средства са били не с условие да се внасят в целеви влог, а са постъпили като лични средства, по нецелеви влог с титуляр А. Г., те стават част от личното му имущество и, ако то е намаляло с оглед проведеното лечение, изразходваните средства могат да се търсят от деликвента по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. В случая, както съдът вече изясни, даренията не са увиличили личните средства на ищеца; с тях, като се поемат разходите за лечение от парите, предоставени от трети лица, не се намалява имуществото на пострадалия.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване по основната жалба, подадена от А. И. Г., действащ чрез настойника Б. С. М..
С оглед този резултат, не е осъществено условието за произнасяне по насрещната касационна жалба на Д. Д..
А. И. Г., действащ чрез настойника Б. С. М., следва да заплати на Д. Д. 300 лв. – съдебноделоводни разноски за инстанцията, представляващи заплатен адвокатски хонорар, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно въззивно решение № 675/14.11.2014 г., постановено от Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, по гр.д. № 896/2014 г., в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪДЖА А. И. Г., действащ чрез настойника Б. С. М. следва да заплати на Д. Д. сумата в размер 300 лв., сторени съдебноделоводни разноски в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: