2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 739
гр. София, 20.06. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 85 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Областна дирекция на МВР (ОДМВР) – [населено място] – процесуален правоприемник на Р.-П., по касационна жалба на ответника П. (П.) и по насрещна касационна жалба на ищците С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С. – процесуални правоприемници на М. С. С., срещу решение № 96/24.02.2011 г., постановено по гр. дело № 370/2009 г. на Пловдивския апелативен съд (П.). С него, при постановени частична отмяна и частично оставяне в сила на решение № 609/27.10.2006 г. по гр. дело № 237/2006 г. на Пазарджишкия окръжен съд, като краен резултат, са осъдени двамата ответници да заплатят солидарно на ищците – наследници на М. С. С., по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконна дейност на правозащитни органи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2006 г. до окончателното й изплащане, като тази искова претенция е отхвърлена в останалата й част – за разликата до пълния й предявен размер от 15 000 лв.; отхвърлен е изцяло и предявения само срещу ОДМВР-П. – правоприемник на Р.-П., иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за сумата 15 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконни действия на администрацията на този ответник.
Двамата ответници обжалват въззивното решение в осъдителната му част, а ищците – в отхвърлителните му части. Двете касационни жалби и насрещната касационна жалба са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в трите жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, като в жалбата на ОДМВР-П. се поддържат и оплаквания, които следва да се квалифицират като такива за недопустимост на обжалваната с тази жалба, осъдителна част от въззивното решение. В подадените от ищците отговори на касационните жалби на ответниците се излагат становища и съображения за процесуална недопустимост на тези жалби, за липса на основания за допускане на касационното обжалване по тях, както и за неоснователност на същите. Двамата ответници не са подали в срока за това отговори на насрещната касационна жалба на ищците.
Като подадени (както беше посочено) в установения процесуален срок за това, от процесуално легитимирани лица и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, касационните жалби на двамата ответници са процесуално допустими. Наведеното от ищците възражение за тяхната недопустимост съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, е неоснователно. Действащата редакция (след изменението в ДВ, бр. 100/2010 г.) на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК визира като критерий за обжалваемостта на въззивните решения пред ВКС, не обжалваемия интерес, както се поддържа от ищците (и каквато беше хипотезата на предходната редакция на тази процесуална норма), а цената на иска. В случая двамата ответници са осъдени да заплатят солидарно на ищците сумата 5 000 лв. по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, който е с цена 15 000 лв., т.е. над 5 000 лв. Поради това, в осъдителната му част, срещу която са подадени касационните жалби на ответниците, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника ОДМВР-П. се извежда (недостатъчно ясно и точно формулиран, но уточнен от съда, съгласно изреч. 3 и изреч. 4 на т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правен въпрос, свързан с оплакванията за процесуална недопустимост на обжалваната от ответниците осъдителна част на въззивното решение, а именно – процесуалноправният въпрос за присъждане на обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди, които не са заявени като основание на този иск с исковата молба. Като допълнителни основания за допускане на касационното обжалване, в изложението на ответника ОДМВР-П. се сочат тези по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но без във връзка с първото от тях (по т. 2) да се сочат и да са представени конкретни съдебни актове, които да са в противоречие с обжалваното въззивно решение по този процесуалноправен въпрос.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника П., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда процесуалноправният въпрос за излагането на мотиви от съда относно причинно-следствената връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД. Поддържа се, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 11 от ППВС № 4/1968 г., т.е. навежда се допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищците С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – може ли съдът по свой почин да заличава доказателства, които са относими към спора и не са събрани не по вина на страната, която е поискала събирането им; и 2) материалноправен – относно прилагането на принципа за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. По отношение първия правен въпрос, ищците навеждат допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а по отношение на втория правен въпрос – допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Във връзка с последното поддържат, че вторият – материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г., както и в противоречие с представените (в преписи): решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 714/28.07.2010 г. по гр.д. № 3183/2009 г. на Софийския апелативен съд (САС), решение от 19.02.2009 г. по гр.д. № 771/2008 г. на Софийския градски съд (СГС) и решение № 159/15.07.2009 г. по гр.д. № 441/2009 г. на П..
Видно от изложеното в исковата молба, първият съединен иск по делото – с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, който е предявен за солидарното осъждане на двамата ответници за заплащане на сумата 15 000 лв., е основан на следните твърдения: Срещу първоначалния (починал в течение на производството по делото) ищец М. С. С. е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК – за това, че на 01.04.2005 г. самоволно, не по установения ред, изкъртил мивката в двора на Добра М. С., заключил тоалетната й и спрял водата в жилището й. С присъда № 46/2006 г., постановена по н.о.х.д. № 1685/2005 г., влязла в сила на 08.02.2006 г., първоначалният ищец е бил оправдан, предвид което той счита, че е бил неоснователно обвинен в извършването на посоченото престъпление, като в началото на месец юни 2005 г. – до влизането в сила на оправдателната присъда, му е била наложена и мярка за неотклонение „подписка”, с което е било ограничено и правото му на придвижване извън рамките на [населено място]. Първоначалният ищец поддържа и че вследствие на тези незаконни действия, извършени от страна на двамата ответници, той претърпял следните неимуществени вреди: разболял се тежко, постъпил в болница на 23.06.2005 г., откъдето бил изписан на 28.06.2005 г. с диагноза: „новооткрит декомпенсиран захарен диабет”, като с водеща диагноза: „инсулинозависим диабет” му била призната и 60 % неработоспособност, със срок на инвалидността до 01.08.2007 г. и при противопоказни условия на труд, изискващ физическо и психическо напрежение, поради което той бил в невъзможност да упражнява дърводелския си занаят.
Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, апелативният съд, за да уважи иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, е приел, че вследствие незаконно повдигнатото срещу него обвинение, първоначалният ищец претърпял следните неимуществени вреди: бил дискредитиран пред близките си и станал затворен, а с вземането на мярката за неотклонение е било ограничено личното му право на придвижване извън населеното място, в което живее, както и че психическите му изживявания, свързани с тези обстоятелства са пряка последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление и подлежат на репариране съгласно чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ.
Предвид гореизложеното, настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касациионното обжалване на въззивното решение – в осъдителната му част по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ – с оглед проверка процесуалната му допустимост, по изведения от ответника ОДМВР-П. процесуалноправен въпрос относно присъждането на обезщетение по този иск за неимуществени вреди, които не са заявени като основание на същия с исковата молба (в тази връзка виж и изреч. 4 на т. 1 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Тъй като ответникът ОДМВР-П. не е представил преписи от съдебни актове, които да са в противоречие с въззивното решение по този процесуалноправен въпрос, касационното обжалване не следва да се допуска на другото сочено от този ответник допълнително основание за това – по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в тази връзка виж и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
За да уважи иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ за сумата 5 000 лв., въззивният съд е посочил единствено, че я намира за достатъчна за обезщетяване на първоначалния ищец, „с оглед характера на претърпените неимуществени вреди и изхождайки от принципа на справедливостта”. Излагайки единствено този лаконичен мотив относно определянето размера на присъденото обезщетение, апелативният съд е разрешил, както изведения от ответника П. процесуалноправен въпрос, така и изведения от ищците материалноправен въпрос, в противоречие, както с ППВС № 4/1968 г. и с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в които се съдържат задължителни за съдилищата разяснения относно приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства, и в частност – по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ (посоченото ТР), и относно обсъждането им в мотивите към съдебното решение, така и в противоречие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК и предвид тези задължителни разяснения, трайна практика на ВКС, израз на която е и представеното от ищците решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Предвид горното, следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение – в частите му (както осъдителна, така и отхвърлителна), постановени по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по отношение и на следните два правни въпроса: 1) изведения от ответника П. процесуалноправен – за излагането на мотиви от съда относно причинно-следствената връзка между воденото наказателно производство и претърпените неимуществени вреди при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД; и 2) изведения от ищците материалноправен въпрос относно прилагането на принципа за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; които два правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г., с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Тъй като съдебната практика по тези два правни въпроса, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, е уеднаквена с посочените ППВС, ТР и формираната въз основа на тях константна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване не следва да се допуска на другото сочено в тази връзка от ищците допълнително основание – по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, още повече, че две от трите представени от тях съдебни решения в тази насока (решение № 714/28.07.2010 г. по гр.д. № 3183/2009 г. на САС и решение от 19.02.2009 г. по гр.д. № 771/2008 г. на СГС) не са влезли в сила (в тази връзка виж също т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по другия изведен от ищците – процесуалноправен въпрос – може ли съдът по свой почин да заличава доказателства, които са относими към спора и не са събрани не по вина на страната, която е поискала събирането им. Този процесуалноправен въпрос е формулиран от ищците, видно от изложението им, по повод заличената от въззивния съд тричленна съдебно-медицинска експертиза. Преди това, в рамките на въззивното производство, което се е развило по реда на чл. 218з от ГПК от 1952 г., във вр. с § 1, ал. 1 и § 2, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ГПК от 2007 г., в изпълнение на задължителните указания, дадени с отменителното касационно решение № 196/10.04.2009 г. по гр. дело № 6267/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС – с оглед установяване наличието или липсата на причинна връзка между заболяването (диабет) на първоначалния ищец и незаконно повдигнатото срещу него обвинение и наложената му мярка за неотклонение – обстоятелства по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, въззивният съд е изслушал и е приел писменото заключение на еднолична съдебно-медицинска експертиза, извършена само въз основа на медицинска документация. Поради оспорването от страна на първоначалния ищец на заключението на едноличната експертиза, въззивният съд е допуснал изслушването на тричленната такава, която е имала задача да извърши и личен преглед на първоначалния ищец. Именно поради смъртта на последния, настъпила в течение на производството по делото, и невъзможността за извършването на този личен преглед, въззивният съд е отменил определението си за допускане на тричленната експертиза, като това е станало, не служебно – по почин на съда, каквато е постановката на процесуалноправния въпрос, изведен от ищците, а по искане на прокурора; като в решението си въззивният съд е обсъдил и е възприел, приетото по делото заключение на едноличната експертиза. При тези обстоятелства, формулираният от ищците процесуалноправен въпрос – именно с оглед неговата постановка, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора по делото, още повече, че в касационната жалба на ищците не е изложено оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, със заличаването и неизслушването на тричленната съдебно-медицинска експертиза.
Не е налице основание и за допускане на касационното обжалване по отношение тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен изцяло, предявеният само срещу ответника ОДМВР-П., иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за сумата 15 000 лв. Както беше посочено, двамата ответници не са обжалвали тази част от въззивното решение (те нямат и интерес от това), а ищците, макар и да са я обжалвали, не са извели в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, свързани с отхвърлянето на този иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Предвид допускането на касационното обжалване на останалата част от въззивното решение, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателите-ищци следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Двамата касатори-ответници не дължат държавни такси по делото, съгласно чл. 84, т. 1, пр. 2 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 96/24.02.2011 г., постановено по гр. дело № 370/2009 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта му по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, воден от С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С. – процесуални правоприемници на М. С. С., за солидарното осъждане на П. и О.д. на МВР – [населено място] – процесуален правоприемник на Р.-П., за заплащане на сумата 15 000 лв.;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 96/24.02.2011 г., постановено по гр. дело № 370/2009 г. на Пловдивския апелативен съд – в останалата му част – по иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, воден от С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С. – процесуални правоприемници на М. С. С., срещу Областна дирекция на МВР – [населено място] – процесуален правоприемник на Р.-П., за заплащане на сумата 15 000 лв.;
УКАЗВА на жалбоподателите-ищци С. М. С., Е. Н. С. и Н. М. С. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв.; в противен случай касационната им жалба ще бъде върната – в частта й по допуснатото касационно обжалване;
След представянето на горния документ, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.