2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
гр. София, 21.05. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1513 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. А. Т. и насрещна касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 304/22.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 550/2011 г. на Великотърновския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 707/26.10.2009 г. по гр. дело № 2540/2008 г. на Великотърновския районен съд, като краен резултат е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца следните суми: сумата 49.69 лв., представляваща обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ за незаконно недопускане до работа през периода 25.08.2005 г. – 26.05.2008 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 25.08.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 1.11 лв., представляваща обезщетение (законна лихва) за забава за периода 04.06.2008 г. – 25.08.2008 г., като исковете по чл. 213, ал. 2 от КТ и по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД са отхвърлени за разликите до пълните им предявени размери, съответно – от 17 913.62 лв. и от 11 119.44 лв.; разноските по делото са присъдени съразмерно с уважената и с отхвърлената част от исковете.
Ищецът А. А. Т. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответникът [фирма] – в осъдителната му част. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение в съответната му обжалвана част, като в касационната жалба на ищеца се поддържат и оплакване и съображения за неговата недопустимост.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца, във връзка с оплакването му за недопустимост на въззивното решение, се извежда процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, а именно – относно участието по делото на съдия, който е взел участие при решаване на делото в друга инстанция. В тази връзка се поддържа, че в състава на въззивния съд, постановил обжалваното решение, е участвала съдия Я. П., която е взела участие и в постановяването на решение № 178/10.04.2008 г. по въззивно гр. дело № 1162/2007 г., с което е било обезсилено първоинстанционното решение и са оставени без разглеждане исковете на ищеца и по настоящото дело. Изтъква се, че спорът по въззивно гр. дело № 1162/2007 г. е неразривно свързан с настоящото дело, поради което посочената съдия следвало да се отведе, а не е направила това. В изложението на ищеца, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран и следният материалноправен въпрос: следва ли съдът да деноминира брутното трудово възнаграждение на ищеца, като приложи ЗДЛ при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ, щом базата за това е последното брутно трудово възнаграждение, получено за месец ноември 1991 г. По отношение на този материалноправен въпрос се сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като се изтъква, че по въпроса няма съдебна практика на ВКС и се поддържа, че той е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона, като се излагат и съображения в тази насока.
Ответното събирателно дружество не е подало отговор на касационната жалба на ищеца в срока за това.
Изведеният в изложението на ищеца процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК не е стоял за разрешаване пред въззивния съд и не е от значение за изхода на спора по делото. Съдия Я. П. действително е участвала, както в съдебния състав, постановил въззивното решение по настоящото дело, така и в съдебния състав, постановил решение № 178/10.04.2008 г. по въззивно гр. дело № 1162/2007 г. (което е приложено в цялост по настоящото дело). С последното е обезсилено, като процесуално недопустимо, първоинстанционното решение № 955/25.02.2003 г. на Горнооряховския районен съд, оставени са без разглеждане, като процесуално недопустими, предявените по това дело – от ищеца и по настоящото дело срещу ответника и по настоящото дело, искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, и е прекратено производството по делото. От това е видно, че исковете по двете въззивни дела, при решаването на които е взела участие съдия Я. П., са различни, като въпреки изтъкваната от ищеца връзка между тях, в случая не е налице соченото от него основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, респ. – за самоотвод на съдията, съгласно чл. 22, ал. 2 от ГПК. Разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 5, предл. 1 от ГПК ясно сочи, че такова основание за отвод е налице само при участие на един и същи съдия при решаването на едно и също дело в друга съдебна инстанция по него, но не и когато един и същи съдия е взел участие при решаването на различни дела – образувани по различни искове, макар и между същите страни и при наличие на връзка между делата. С оглед изложеното, формулираният от ищеца процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, респ. свързаните с него оплаквания за недопустимост на въззивното решение, не обуславят наличието на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното му обжалване.
Обжалваното въззивно решение по настоящото дело е постановено по реда на чл. 294 от ГПК – след частична отмяна на предходното въззивно решение по делото и връщане на последното на въззивния съд за ново разглеждане в отменената част, постановени с решение № 191/04.05.2011 г. по гр. дело № 656/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съобразявайки се с дадените с последното задължителни указания по приложението на закона, при новото разглеждане на делото въззивният съд е изслушал съдебно-счетоводна експертиза и в решението си е определил размера на процесното обезщетение по чл. 213, ал. 2 от ГПК по правилата на чл. 228 от КТ. В тази връзка въззивният съд е приел също така, че съгласно чл. 1 и чл. 2 от ЗДЛ, полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за последния му пълен отработен месец – ноември 1991 г. – в размер 1 470 неденом. лв., по силата на закона се деноминира в размер 1.47 лв. С оглед на това, въззивният съд е възприел и първия вариант на експертното заключение, съгласно който размерът на процесното обезщетение по чл. 213, ал. 2 от ГПК, пресметнат в деноминирани левове, възлиза на сумата 49.69 лв.
От горното е видно, че формулираният в изложението на ищеца материалноправен въпрос е обуславящ крайния извод на въззивния съд в обжалваното решение. Същевременно, този правен въпрос относно деноминацията на брутното трудово възнаграждение, респ. на обезщетението по чл. 213, ал. 2 от КТ не е бил разрешен с отменителното решение на предходната касационна съдебна инстанция по делото, като във връзка с него не са дадени и задължителни указания по чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК. Поради това, този материалноправен въпрос представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. Налице е и соченото във връзка с него от ищеца, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По този материалноправен въпрос няма трайно установена съдебна практика, включително задължителна такава на ВКС. Създаването на такава практика би допринесло за точното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата при определяне размера на обезщетението за недопускане до работа по чл. 213, ал. 2 от КТ в подобни случаи. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този материалноправен въпрос стои за разрешаване, според точния смисъл на правните норми, регламентиращи размера на това обезщетение, респ. би допринесло и за развитието на правото.
С оглед на това, касационното обжалване в случая следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по формулирания от касатора-ищец материалноправен въпрос: следва ли съдът да деноминира брутното трудово възнаграждение на ищеца, като приложи ЗДЛ при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ, щом базата за това е последното брутно трудово възнаграждение, получено за месец ноември 1991 г. Касационното обжалване следва да се допусне по отношение обжалваната от ищеца отхвърлителна част на въззивното решение, – както досежно главния иск с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ, така и досежно акцесорния и обусловен от него иск с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД. Тъй като касационното обжалване се допуска по искове, произтичащи от трудово правоотношение, то съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът-ищец не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Предвид допускането на касационното обжалване по касационната жалба на ищеца, процесуално допустима, по аргумент от чл. 287, ал. 4 от ГПК, се явява и насрещната касационна жалба на ответното дружество. В отговора на същата ищецът излага становище и съображения за нейната неоснователност.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното събирателно дружество, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани един процесуалноправен и три материалноправни въпроса, а именно: 1) мотивите на отменителното касационно решение преклудират ли споровете по обстоятелства и възражения, доводите по които са приети за неоснователни от касационната инстанция; 2) по иска по чл. 213, ал. 2 от ГПК следва ли съдът да изследва към твърдяния момент на недопускане до работа съществувало ли е валидно трудово правоотношение между страните, като посочи обстоятелствата и фактите, въз основа на които приема съществуването му; 3) с оглед действието на разпоредбите на чл. 62, ал. 1 и ал. 2 от КТ през периода 01.01.1992 г. – 01.03.1992 г., съществуването на трудов договор с какви доказателства следва да се установява; и 4) когато работник или служител е в законоустановен отпуск поради болест, недопускането му до работа от работодателя незаконно ли е по смисъла на чл. 213, ал. 2 от КТ.
Тъй като обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 от ГПК, формулираният от ответното дружество процесуалноправен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд и поначало представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на него, обаче не е налице соченото от ответника допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. Това е така, защото разрешение на този процесуалноправен въпрос е дадено с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 273/10.09.2010 г. по гр. дело № 382/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието следното: Съгласно чл. 218з, ал.1 от ГПК /отм./ (чл. 294, ал. 1 от ГПК), когато делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд, производството следва да започне от онова опорочено действие, което е послужило като основание за касиране на отмененото въззивно решение. Новото разглеждане е с различен обем от първоначалното въззивно разглеждане с оглед на констатираната неправилност от касационната инстанция. В тази фаза на производството указанията на касационния съд по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закони са задължителни, следователно въззивният съд не може да се произнесе по различен начин по доводи, по които касационният съд е дал разрешение с отменителното решение, тъй като тези доводи вече са били преклудирани. Това разрешение е доразвито в постановеното също по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 128/29.04.2011 г. по гр. дело № 1356/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието следното: Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК (чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК отм.), указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане. Това задължава въззвния съд да процедира по посочения начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него или няма да предприеме съответното процесуално действие (напр. ако бъде направен отказ или оттегляне на някой от исковете, бъде направено признание на иска или на отделни факти, постигне се спогодба, бъдат събрани нови доказателства и др.). Така формираната по реда на чл. 290 от ГПК, задължителна практика на ВКС не се нуждае от промяна, нито поради това тя да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или поради изменения на обществените условия. Ето защо, посоченият от ответното дружество процесуалноправен правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г.).
В съответствие с горната съдебна практика и с разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, въззивният съд се е съобразил с приетото в отменителното решение на предходната касационна инстанция по делото, както по материалноправните въпроси, свързани със съществуването на трудовото правоотношение между страните, така и по материалноправните въпроси, свързани с незаконното недопускане до работа на ищеца. В тази връзка предходният състав на ВКС е намерил за неоснователно възражението на ответника за липса на трудово правоотношение между страните през процесния период, предвид цитираното и по-горе, влязло в сила решение № 178/10.04.2008 г. по въззивно гр. дело № 1162/2007 г., с което е прието, че трудовото правоотношение между страните не е прекратено със заповед № 5/21.02.1992 г. и продължава да съществува, поради което за ищеца липсва правен интерес от предявените по това дело искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ (и поради това първоинстанционното решение по това дело е обезсилено, исковете са оставени без разглеждане и производството е прекратено). Предходният състав на ВКС е приел, също така, че след като през 1992 г. ищецът се е явявал след изтичане на отпуска му по болест в канцелариите на ответното дружество и е искал трудоустрояване, това негово искане съдържа и претенцията да бъде допуснат до работа. Предвид това, както и предвид изявление на ответното дружество в писмо до председателя на КТ „Подкрепа” от 28.02.1992 г. за водени многократни разговори с ищеца и заявена готовност за нова среща с цел уточняване на взаимоотношенията, предходният състав на ВКС е приел, че явно е налице незаконно недопускане до работа на ищеца.
От горното е видно, че формулираните в изложението на ответното дружество, три материалноправни въпроса, свързани със съществуването на трудовото правоотношение между страните и с незаконното недопускане до работа на ищеца в течение на процесния по делото период, са намерили своето разрешение още в отменителното касационно решение, с което въззивният съд се е съобразил при постановяването по реда на чл. 294 от ГПК на обжалваното решение. С оглед на това и по аргумент от разпоредбата на чл. 295, ал. 1, изреч. 1 от ГПК, тези три материалноправни въпроса не представляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
По горните съображения, тъй като не е налице никое от сочените от ответното дружество основания за това, касационното обжалване не следва да бъде допускано по отношение обжалваната от ответника осъдителна част, с която исковете по чл. 213, ал. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД са частично уважени.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 304/22.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 550/2011 г. на Великотърновския окръжен съд, – в обжалваната от ищеца А. А. Т. част, с която исковете му с правни основания чл. 213, ал. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД са отхвърлени, съответно: за разликата над сумата 49.69 лв. до сумата 17 913.62 лв. и за разликата над сумата 1.11 лв. до сумата 11 119.44 лв., както и в съответната част относно разноските по делото;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 304/22.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 550/2011 г. на Великотърновския окръжен съд, – в останалата, обжалвана от ответника [фирма], осъдителна част.
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.