10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1045
гр. София, 10.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1470 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение № 231/25.01.2017 г., постановено по реда на чл. 196 и сл. от ГПК (отм.), във вр. с § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК, по гр. дело № 3256/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната пред въззивния съд, осъдителна част на решение № 3329/13.05.2014 г. по гр. дело № 3089/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат жалбоподателят е осъден, на основание чл. 200 от КТ, да заплати на ищцата В. Г. А. следните суми: сумата 5 400 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от професионалното заболяване „хроничен ларингит“ и настъпилите вследствие на него кашлични пристъпи с експекторация, дразнене, болка и чувство за задух, периодично спадане до загуба на гласа; сумата 14 400 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от професионалните заболявания „хроничен бронхит“ и „токсична пневмосклероза“ и настъпилите вследствие на тях трайни увреждания на функциите на белите дробове, начално деснокамерно обременяване и хронично белодробно сърце; сумата 8 571.42 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между работната заплата, която ищцата би получавала ако беше на работа, и получаваната пенсия за инвалидност за периода 20.02.2001 г. – 18.07.2012 г.; сумата 5 670 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства за периода 02.04.2004 г. – 18.07.2025 г.; и сумата 27 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за витаминозна храна за периода 01.04.2002 г. – 18.07.2025 г.; ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 13.02.2002 г. до окончателното им изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на решението в частта му за обезщетенията за неимуществените вреди, като постановено свръхпетитум в тази част, и – за неправилност в останалата част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата В. Г. А. в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата, като не заявява становище относно допускането на касационното обжалване.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани множество правни въпроси, свързани със съответните части на обжалваното въззивно решение, постановени по отделните обективно съединени искове по делото, поради което настоящото определение следва структурата на изложението.
По отношение на исковете за обезщетения за неимуществени вреди жалбоподателят е формулирал процесуалноправен въпрос, свързан с оплакването му за недопустимост на тази част от въззивното решение, а именно – как следва да процедира съдът, когато констатира недопустимост на решението поради произнасяне свръхпетитум. Касаторът поддържа, че въззивният съд е присъдил обезщетения за неимуществените вреди от процесните професионални заболявания, размерите на които не кореспондирали с исковите претенции, заявени с исковата молба (а именно: от хроничния ларингит – 4 000 лв. и негов „ексцес“ – 2 000 лв., от хроничния бронхит – 5 000 лв. и негов „ексцес“ – 5 000 лв., и от токсичната пневмосклероза – 4 000 лв. и нейния „ексцес“ – 2 000 лв.), както и че съдът сам бил въвел твърдения в какво се изразяват страданията и сам определил суми за техния ексцес, каквито твърдения не били въведени с исковата молба. Жалбоподателят поддържа също, че тази част от обжалваното решение била в противоречие с решение № 612/24.11.2009 г. по гр. дело № 1978/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС.
Пред въззивния съд жалбоподателят-ответник е поддържал същото оплакване за недопустимост по отношение на първоинстанционното решение, с което са присъдени същите по размер обезщетения за неимуществени вреди (5 400 лв. и 14 400 лв.) от трите процесни професионални заболявания на ищцата и техните „ексцеси“. Апелативният съд е намерил това възражение на ответника за неоснователно, като е приел, че още с исковата молба, подадена през 2002 г., и предвид уточненията ? във въззивното производство с молба от 18.03.2015 г., ищцата претендира процесните обезщетения за неимуществени вреди – болки и страдания, търпени от трите професионални заболявания, установени с ЕР на ТЕЛК от 2000 г., включително и от настъпилото впоследствие влошаване на здравословното ? състояние – „ексцес“, констатирано с последващи ЕР на ТЕЛК от 2002 г., 2007 г., 2010 г. и 2013 г. и със съдебно-медицинските експертизи по делото. С оглед на това, САС е приел, че не е налице недопустимост, а неправилност на тази част от решението на СГС, който се е произнесъл по заявените с исковата молба и допълнително уточнени факти, като не е излязъл извън основанието, предмета и размера на иска, но неправилно е квалифицирал като „ексцес“ усложненията в протичането на трите професионални заболявания и влошаването в течение на времето на здравословното състояние на ищцата, като по този начин неправилно е приложил материалноправната норма на чл. 51, ал. 3 от ЗЗД. Апелативният съд е изложил съображения, че в случая същата е неприложима, тъй като обезщетение за неимуществените вреди от трите процесни професионални заболявания на ищцата се присъжда за първи път в настоящото исково производство – в предходно такова между страните са ? присъдени обезщетения за вреди от трудова злополука, която е друг правопораждащ факт по чл. 200 от КТ. По тези съображения, и въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по претенциите за процесните неимуществени вреди в рамките на общия заявен от ищцата размер по отношение на всяко от трите процесни професионални заболявания и установените по делото негови усложнения, като е споделил изводите на първата инстанция, че вредите от хроничния бронхит и токсичната пневмосклероза и техните усложнения не могат да бъдат разграничени, както и крайните изводи относно размерите на обезщетенията, поради което с въззивното решение – предвид установеното нарушение на чл. 51, ал. 3 от ЗЗД, е отменил в тази част решението на СГС, но е присъдил същите по размер обезщетения от 5 400 лв. и 14 400 лв. за неимуществените вреди, причинени на ищцата вследствие трите процесни професионални заболявания и техните установени по делото усложнения, като последните са посочени описателно във въззивното решение, а не им е дадената неправилната в случая квалификация „ексцес“, както в първоинстанционното решение и в исковата молба.
Видно от изложеното, нито въззивният съд е констатирал недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне свръхпетитум (каквато е формулировката на правния въпрос на касатора), нито е налице вероятност самото въззивно решение да е недопустимо, като постановено свръхпетитум в частта му относно обезщетенията за процесните неимуществени вреди. Поради това, няма основание касационното обжалване да се допуска по този правен въпрос, нито пък – в хипотезата на т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – с оглед проверка процесуалната допустимост на тази част от обжалваното решение. Напълно несъстоятелни са и твърденията на касатора за противоречие на тази част от въззивното решение с решение № 612/24.11.2009 г. по гр. дело № 1978/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, което е напълно неотносимо към настоящия казус, тъй като с него по реда на отменения ГПК касационната инстанция е оставила в сила въззивно решение в частта, с която е обезсилено като недопустимо първоинстанционно решение в частта, с която е уважен иск по чл. 108 от ЗС за предаване на владението на части от недвижим имот, които не са били претендирани от ищците.
Във връзка с иска за имуществените вреди, изразяващи се в разликата между работната заплата, която ищцата би получавала ако беше на работа, и получаваната пенсия за инвалидност, жалбоподателят е формулирал следните два въпроса: 1) как следва да процедира въззивният съд при определяне размера на имуществените вреди – следва ли да изхожда от разликата между размера на трудовото възнаграждение, което ищецът е получавал преди увреждането, размера на пенсията, която има право да получи, и размера на трудовото възнаграждение за работата, на която е могъл да постъпи съобразно указанията на ТЕЛК с оглед конкретните обстоятелства за случая, или следва да изхожда само от разликата между работната заплата, която ищецът би получавал ако не беше увреден, и получаваната пенсия за инвалидност (въпросът е уточнен от съда съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС); и 2) как следва да процедира въззивният съд при наличие на визираните в чл. 83, ал. 2 от ЗЗД предпоставки, а именно – ищецът не е положил необходимата грижа, макар и трудоустроен, да се възползва от възможността да работи на подходяща, съобразно указанията на ТЕЛК, работа, след като от представените по делото медицински документи (експертизи) е видно, че не му е забранено да упражнява трудова дейност. Касаторът поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като счита, че „разглеждането им би допринесло за осъвременяване тълкуването на съдебната практика по подобни въпроси“. При самата формулировка на първия въпрос (уточнен и преформулиран от съда), обаче жалбоподателят се позовава на т. 4 от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Тези два въпроса не са стояли за разрешаване пред въззивния съд, тъй като не са били повдигани от страните по делото пред него. Спорен между тях е бил въпросът, дали длъжността „чистач“, на която ответникът-работодател е трудоустроил ищцата непосредствено преди прекратяването на трудовото правоотношение с нея през 2000 г., и която длъжност не е била заета от ищцата, е била подходяща за нея с оглед здравословното ? състояние. Апелативният съд е дал разрешение на този спорен въпрос, като е приел, че по делото не е доказано тази работа да е била подходяща за ищцата. Пред въззивния съд не е имало спор, обаче, дали и на каква друга, подходяща работа ищцата е могла да работи с оглед здравословното си състояние, нито дали тя е полагала грижа да търси такава работа през процесния период, нито какво възнаграждение би могла да получава за нея; респ. – по делото не са и били събирани доказателства в тази насока. В самата касационна жалба на ответното дружество липсват каквито и да било оплаквания в тази връзка, като изобщо липсват конкретни оплаквания във връзка с присъденото обезщетение в размер на разликата между заплатата, която ищцата би получавала ако беше на работа при ответника, и пенсията ? за инвалидност през процесния период. При това положение, тези два правни въпроса нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито са от значение за изхода на правния спор по делото, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и по тях (в този смисъл – т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Същият извод следва и от т. 4 от ППВС № 4/23.12.1968 г., на която се позовава касаторът, и съгласно която размерът на трудовото възнаграждение за работата, на която ищецът е могъл да постъпи съобразно указанията на ТЕЛК, има значение за размера на обезщетението по чл. 200 от КТ „с оглед на конкретните обстоятелства за случая“, а в настоящия случай, както вече беше посочено, такива обстоятелства – дали и на каква друга подходяща работа ищцата е могла да работи, и дали е полагала необходимата грижа да търси такава работа, не са били включени в предмета на спора между страните. В тази връзка следва да се отбележи и че противно на становището на касатора, задължителната практика на ВКС е осъвременена с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 144/22.07.2014 г. по гр. дело № 4053/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като обжалваното въззивно решение не е в противоречие и с него.
Във връзка с иска за обезщетение на имуществените вреди, изразяващи се в разходите за лекарства, жалбоподателят е формулирал следните три въпроса: 1) как следва да процедира въззивният съд и следва ли да уважи претенция за обезщетение за разходи за лекарства, ако в хода на производството пред първа и втора инстанция доказателства за действително извършване на такива разходи не са представени и събрани (въпросът е уточнен от съда съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС); 2) как следва да процедира въззивният съд при наличие на противоположни заключения на вещи лица с различна специалност – лекар и магистър-фармаколог – в становището им относно наличието и процента на реимбурсиране на медикаменти от Националната здравно-осигурителна каса (НЗОК), и следва ли да упражни правомощията си по чл. 161 от ГПК (отм.) (сега чл. 203 от ГПК), като назначи други вещи лица; и 3) как следва да процедира въззивният съд по отношение на претенция за обезщетение за разходи за лекарства при наличие на условията на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД, след като ищецът не е положил необходимата грижа да получава предписаните му медикаменти през НЗОК, при положение, че същите подлежат на реимбурсиране от НЗОК в съответния процент. Касаторът поддържа, че и тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като счита, че „разглеждането им би допринесло за осъвременяване тълкуването на съдебната практика по подобни въпроси“. И тук при самата формулировка на първия въпрос (уточнен и преформулиран от съда), жалбоподателят се позовава на т. 7 от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Съгласно т. 7 от ППВС № 4/23.12.1968 г., когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр., следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер. В мотивите към тази точка от постановлението изрично е разяснено, че е необходимо съдът да полага такива усилия за пълното изясняване на тези спорове, с оглед наистина да се постигне пълно обезщетяване на действителните имуществени вреди, резултат на увреждането. Във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, осъвременена практика на ВКС се приема, че необходимостта от разходите за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр., действителното им извършване и техният размер могат да се установяват с всички допустими доказателствени средства, в това число – и с експертиза (решение № 274/24.10.2016 г. по гр. дело № 2228/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 226/20.01.2016 г. по гр. дело № 2530/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 243/01.04.2010 г. по гр. дело № 772/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 153/02.06.2011 г. по гр. дело № 526/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 155/22.02.2010 г. по гр. дело № 3836/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС).
В пълно съответствие с така цитираната задължителна практика, въззивният съд е приел, че по делото са изслушани три експертизи (изготвени въз основа на писмените доказателства), които са категорични, че професионалните заболявания на ищцата са хронични, с прогресивен ход на развитие и неблагоприятни прогнози, което обуславя прием на лекарства и белтъчно-витаминозна храна до края на живота ?, който прием не зависи от срока на инвалидност, определен с експертните решения. Апелативният съд е установил, че съгласно заключението на вещото лице д-р А., медикаментите, които ищцата се налага да приема ежедневно като поддържаща терапия във връзка със заболяванията ?, възлизат месечно на стойност 25 лв. и същите са жизненоважни, като потребяваните от ищцата лекарства не се заплащат от НЗОК в условията на извънболничната помощ; в абсолютно същия смисъл е и заключението на вещото лице д-р Д.. Въззивният съд е приел, че тези изводи не са опровергани от заключението на вещото лице магистър-фармацевт Г., с което е установено, че само за заболяването „хроничен бронхит“ се осигуряват безплатни лекарства от НЗОК; че за диагностицираните хронични заболявания на ищцата по приложените епикризи е предписан прием на лекарствата новфилин, салбутамол инхалатор, кетотифен и димекс, от които само първите три препарата се покриват частично 50-75% от НЗОК в различни периоди от време, а четвъртият не е включен в списъка на безплатните лекарства. При така обсъдените доказателства, САС е достигнал до извода, че ищцата е установила необходимостта от пожизнена медикаментозна терапия с оглед хроничния характер на заболяванията ? и техния необратим неблагоприятен ход, както и че месечният разход за лекарства е 25 лв., като съгласно поясненията на вещото лице д-р А. в съдебно заседание, това е минималният разход с оглед установените няколко хронични заболявания. САС е приел за недоказани възраженията на касатора-ответник, че не са налице загуби на ищцата поради заплащане на необходимите медикаменти от НЗОК, тъй като тази теза на ответника не се подкрепя от заключението на вещото лице Г., според което само някои от необходимите поддържащи медикаменти се покриват от НЗОК, при това – частично и в определени периоди от време. По така изложените съображения, въззивният съд е достигнал до решаващия си извод, че претенцията за обезщетение за разходи за лекарства е основателна за минималния установен по делото размер от 25 лв. месечно за целия процесен период 02.04.2004 г. – 18.07.2025 г., т.е. – и за бъдещите вреди, след като е безспорно установено тяхното настъпване с категоричните изводи на три медицински експертизи за пожизнения характер на хроничните заболявания на ищцата и необратимото им прогресивно развитие.
Както вече беше посочено, с така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е „процедирал“ и е уважил претенцията за обезщетение за разходи за лекарства, респ. – разрешил е първия изведен от касатора правен въпрос, в пълно съответствие с посочената по-горе задължителна практика на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че втората част от този въпрос („…ако в хода на производството пред първа и втора инстанция доказателства за действително извършване на такива разходи не са представени и събрани“), която не е преформулирана от съда, е некоректно формулирана от страна на касатора и отразява единствено неговата теза по делото, а не приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, което от своя страна е съобразено със задължителната практика на ВКС. Същото е и положението с третия въпрос по приложението на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД – въззивният съд не е приемал в решението си, че ищцата не е положила необходимата грижа да получава предписаните ? медикаменти през НЗОК, каквато е постановката на въпроса, а напротив – след обсъждане на доказателствата по делото, включително – частичното противоречие между заключенията на вещите лица, е намерил това възражение на ответника-жалбоподател за неоснователно. Както неведнъж е изтъквано в определенията на ВКС по чл. 288 от ГПК и е разяснено в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, включително когато това несъгласие е изразено във формулиран в изложението въпрос, не е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като тези основания са различни от самите касационни основания (касационни оплаквания) по чл. 281 от ГПК. Няма основание касационно обжалване да се допуска и по втория въпрос, тъй като и той е разрешен от САС в съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, съгласно която съдът обсъжда противоречията между експертните заключения с оглед всички обстоятелства по делото и по свое вътрешно убеждение, като излага съображенията си защо и кое от заключенията възприема. Като е процедирал по този начин и по настоящото дело, възприемайки минималният месечен размер на процесните разходи за лекарства, включващи такива и за бъдещ период от време, съгласно две от трите експертни заключения, въззивният съд е приложил точно разпоредбите на чл. 157, ал. 3 и чл. 130 от ГПК (отм.), като очевидно не е имало необходимост да назначава друга – допълнителна или повторна експертиза по реда на чл. 161, изр. 2 от ГПК (отм.).
Във връзка с иска за обезщетение на имуществените вреди, изразяващи се в разходите за витаминозна храна, жалбоподателят е формулирал следните три въпроса: 1) как следва да процедира въззивният съд при иск за обезщетение за разходи за усилена диетична (витаминозна) храна, ако в хода на производството пред първа и втора инстанция доказателства за действително извършване на такива разходи не са представени и събрани (въпросът е уточнен от съда съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, като този въпрос е идентичен с първия въпрос по предходния иск); 2) следва ли въззивният съд да уважи претенция за обезщетение за разходи за усилена диетична (витаминозна) храна и как следва да процедира, ако в заключението на вещото лице, определящо размер на месечната добавка за такъв вид храна, липсва посочена методология, въз основа на която са направени съответните изчисления и изводи за определяне на вида и месечния размер на усилената храна, необходима за приемане от страдащия от конкретно заболяване и за подобряване на състоянието му, в сравнение с храната, която е обичайно приеманата; и 3) следва ли въззивният съд да кредитира с мотивите си заключение на вещо лице относно необходимостта, вида и размера на усилена диетична храна, което не е дадено от специалист в областта на диетичното хранене или хигиена на храненето. Касаторът поддържа, че и тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като счита, че „разглеждането им би допринесло за осъвременяване тълкуването на съдебната практика по подобни въпроси“. При формулировката на първия въпрос (уточнен и преформулиран от съда), и тук жалбоподателят се позовава на т. 7 от ППВС № 4/23.12.1968 г.
За да уважи иска за обезщетение за разходи за усилена диетична (витаминозна) храна, въззивният съд е приел, че от заключението на вещото лице д-р Д. категорично се установява, че ищцата се нуждае от допълнително приемане на питателна витаминозна храна и че спазването на хранителен режим е жизнено необходимо, както поддържащото медикаментозно лечение, поради преживяното инхалаторно отравяне с хлор и развилото се вследствие на това хронично професионално заболяване пневмосклероза и настъпилите усложнения, свързани с вентилаторна, дихателна недостатъчност и белодробно сърце. Въз основа на същото експертно заключение съдът е приел, че за осигуряване на специален хранителен режим на ищцата са необходими 25 лв. седмично или 100 лв. месечно за процесния период 01.04.2002 г. – 18.07.2025 г. Апелативният съд е намерил за неоснователни оплакванията на жалбоподателя-ответник за недоказаност на необходимостта от допълнителен прием на витаминозна и питателна храна, дали такава е приемана и каква е нейната стойност, като е приел, че на първите два въпроса вещото лице е дала категоричен отговор за необходимостта от спазване на хранителен режим от ищцата с оглед констатираната пневмосклероза, протичаща с допълнителни усложнения, и е оценила в стойностно изражение месечните разходи за допълнителни храни с оглед практиката си в подобни случаи, като съдът е намерил и че няма основание да се съмнява в компетентността и квалификацията на вещото лице.
Видно от изложеното, въззивният съд е разрешил по идентичен начин – в пълно съответствие с посочената по-горе задължителна практика на ВКС, идентичните по съдържание правни въпроси (първи по ред в изложението), изведени от касатора във връзка с исковете за обезщетения за разходи за лекарства и за усилена диетична (витаминозна) храна, поради което и тук изцяло важи казаното по-горе. Отговор на втория формулиран от касатора въпрос, също се съдържа във вече посочените, решение № 226/20.01.2016 г. по гр. дело № 2530/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 243/01.04.2010 г. по гр. дело № 772/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в които е прието, че съдебната експертиза е достатъчна за установяване спазването на хранителния режим, когато в заключението на вещото лице са посочени и оценени нужните храни и вещото лице е категорично, че тези храни са животоподдържащи с оглед заболяването, тоест същите са жизнено необходими и имат такова значение, каквото има и медикаментозното лечение. Същото е прието и в обжалваното въззивно решение, като съгласно така цитираната задължителна практика на ВКС, не е необходимо в експертното заключение да са посочени методология и изчисления, каквито се изтъкват в постановката на въпроса. Формулировката на третия въпрос („следва ли въззивният съд да кредитира с мотивите си заключение на вещо лице относно необходимостта, вида и размера на усилена диетична храна, което не е дадено от специалист в областта на диетичното хранене или хигиена на храненето“) не дава възможност на същия да бъде даден еднозначен отговор с по-висока степен на абстрактност, който да е приложим не само по настоящото, а и по други подобни дела, каквато е целта на задължителната практика, формираща се по реда на чл. 290, във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото съдът преценява компетентността на вещото лице с оглед конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, като компетентността на вещото лице невинаги произтича пряко от неговата специалност. С оглед на това и тъй като и в изложението на касатора не се съдържат никакви конкретни съображения за обосновка на твърдението му, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по този въпрос.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата ? пред касационната инстанция, в размер 1 000 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 231/25.01.2017 г., постановено по гр. дело № 3256/2014 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на В. Г. А. сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: