5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
София, 06.02.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1813 по описа за 2017 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от управителя З. Б., чрез адвокат М. Т. от САК, срещу въззивно решение на Софийския апелативен съд № 1659 от 31.07.2016 г., поправено с решение № 2329/08.12.2016 г., постановени по в. гр. д. № 4769/2015 г.,
Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Иска обжалваното решение да бъде отменено изцяло, като претендира направените съдебни и деловодни разноски.
Насрещната страна М. на з., чрез главен юрисконсулт С. З., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е осъдил, на осн. чл. 74 ЗЗД [фирма], [населено място] да заплати на М. на з. (МЗ) сумата от 175 306 евро, представляваща общия размер на заплатените от министерството, вместо търговското дружество, разходи за лечение в чужбина на Г. Г. Р., В. А. С., Ц. И. С., дължими на пострадалите по чл. 200 КТ от [фирма] и за лечението в чужбина на Н. В. Г. и М. Г. Т., дължими на пострадалите от [фирма] по чл. 49 ЗЗД, ведно с компенсаторна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.06.2014 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК – 26 885,20 лв., сторени в първа инстанция и 6857,37 лв., сторени във въззивна инстанция.
За да постанови този резултат, Софийският апелативен съд установил, че Г. Г. Р., В. А. С., Ц. И. С. били в трудовоправни отношения с ответника [фирма], а Н. В. Г. и М. Г. Т. били страни по сключени с ответното дружество договори за осъществяване на определена работа. На 14.06.2011 г., в работно помещение на гамаоблъчвателна уредба, която била част от предприятието на търговеца, възникнал радиационен инцидент, в резултат на който посочените пет лица били облъчени. Последните имали спешна нужда от лечение, което не можело да бъде осъществено на територията на България. Четирима от пострадалите (с изключение на М. Г. Т.) поискали да им бъде разрешено лечение в чужбина. След положително становище на Комисията за лечение в чужбина били издадени заповеди на Министъра на здравеопазването, с които такова лечение било разрешено. Пострадалите били транспортирани до Военна болница „Перси” в Република Франция. По отношение на пострадалата М. Т. също било проведено лечение, въпреки че не била изпълнена административната процедура по чл.74 и сл. от Правилника за прилагане на Закона за народното здраве (отм.), като второинстанционният съд приел, че неосъществяването на посочената процедура не може да обоснове липсата на задължение на държавата да заплати необходимото лечение. Апелативният съд приел, че задължение в тежест на дружеството-ответник е възникнало на основание чл. 200 от КТ по отношение на лицата – страни по трудово правоотношение, а на основание чл. 49 от ЗЗД – по отношение на останалите двама пострадали при инцидента. Установено е още и нарушение на правилата за безопасност в помещението – собственост на ответника, довело до неизпълнение на мерките за радиационна защита и имащо за последица радиационно облъчване на пострадалите, при което въззивният съд направил извод за виновно неизпълнение на задълженията на служители на ответното дружество, обуславящо отговорността по чл. 49 ЗЗД. Министерството на здравеопазването заплатило всички дължими суми във връзка с лечението на петимата пострадали, както следва: по 57 572 евро за лицата Г. Р., В. С., Ц. С. и по 17 590 евро за Н. Г. и М. Т.. Съдът приел, също така, че държавата, в лицето на МЗ, е имала интерес от това изпълнение – заплащане на средствата за лечение на пострадалите лица, защото държавата винаги имала интерес от това да осигури необходимото лечение на своите граждани, при наличие на предвидените в съответните нормативни актове изисквания – чл. 74 от Правилника за прилагане на Закона за народното здраве (отм.). Провеждането на административната процедура за отпускане на средства за необходимото лечение на български граждани в чужбина не е пречка за реализиране на суброгационните права на държавата. Отклоняване на искането за осигуряване на лечение извън територията на страната е било изключено поради спешността на конкретния случай, както и защото са били налице предпоставки за търсене на гаранционно-обезпечителна отговорност от работодателя, съответно – възложителя на работата. В заключение, въззивният съд направил извод, че е осъществен фактическият състав на чл. 74 ЗЗД и уважил изцяло исковете, като присъдил дължимите суми в евро, така, както са били заплатени от МЗ, а не в левова равностойност, както е поискано в исковата молба, като се е позовал и на указанията в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси – какъв е характерът на задължението за опазване здравето на българските граждани, както и за предоставянето на медицинска помощ в чужбина и това задължение на държавата ли е, на държавен орган или на друг орган; заплащането на медицинско обслужване в чужбина на лица, пострадали от ядрена авария или радиационна аварийна обстановка, предоставено по силата на Конвенцията за помощ в случай на ядрена авария или радиационна аварийна обстановка, представлява задължение на държавата или на работодателя, съответно – на лицето, ползващо се от наемен труд по силата на граждански договор, чиито работници са пострадали; възможно ли е при заплащането на лечението да възникнат суброгационни права за държавата, без да са възникнали регресни такива срещу работодателя, съответно срещу лицето, ползващо се от наемен труд по силата на граждански договор; за да се признае правото на суброгация следва ли ищецът в съдебното производство, в условията на пълно и главно доказване, да установи съществуването на регресните си права, като предпоставка за възникване на суброгационните му такива; интересът на държавата да осигури необходимото лечение на своите граждани може ли да се разглежда, в светлината на нормата на чл. 74 ЗЗД, като правен интерес да се изпълни чуждо задължение; за да се установи размерът на обезщетението съгласно чл. 200, ал. 3 КТ, ищецът следва ли да установи както размера на причинената вреда, така и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване; възможно ли е лице, на което е била възложена работа, допринесло е за настъпване на вредоносни последици, претърпяло е увреждания от тази работа, да получи обезщетение за претърпени вреди; представлява ли нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, ако искът е предявен в лева, а съдът присъжда сумата в евро.
Поддържа хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.). Сочи противоречие с решение HYPERLINK „apis://B.=C.&DocCode=151430&T.=201“ № 122/18.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 3228/2013 г. на I т. о., № 459/08.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1238/2009 г. на IV гр.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решения на състави на ВКС по отменения ГПК: № 773/15.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1534/2001 г. на Vг.о., № 984/04.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1677/2001 г. на V г.о., № 821/07.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3703/2007 г. на II г.о., № 1023/13.12.2007 г. на ВКС по т. д. № 551/2007 г. на II т.о., ТР № 4/2014 г. ОСГТК ВКС.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Няма никакво съмнение в съдебната практика и в доктрината, че за вредите, причинени на работник/служител при изпълнение на трудови функции, отговаря работодателят, на осн. чл. 200 КТ, а за вредите, причинени от изпълнител на възложената работа(дейност) при извършването й или по повод на същата, освен прекия деликвент, отговорност по чл. 49 ЗЗД носи възложителят на работата.
Общото задължение на държавата, която действа ачрез своите органи – министерства, ведомства, агенции и пр., за опазване здравето на българските граждани не я прави отговорна за всички разходи по медицинското лечение на гражданите. В частност, задълженията й да оказва съдействие при лечение на лица, пострадали от ядрена авария или радиационна аварийна обстановка не освобождават прекият деликвент, съответно работодателят или възложителят на работата от отговорност за имуществени и неимуществени вреди, причинени на пострадалите, вкл. разходите за лечение. Когато трето лице, било то й държавата, извърши такива, то е вместо задълженото лице и е в правото си да търси възстановяване. В цитираните от касатора съдебни актове не е прието нещо различно, нито пък поставените въпроси създават затруднения в практиката по тълкуване на чл. 200 КТ, чл. 49 ЗЗД и чл. 74 ЗЗД. Именно общото задължение на държавата да се грижи за здравето на гражданите си, както и характераът на деликта и спецификата на лечение при радиационно облъчване, необходимостта от спешност и специализирани медицински услуги извън територията на страната, определят и интереса на държавата от извършване на разходи, вместо пострадалите, съответно задължените по чл. 200 КТ и чл. 49 ЗЗД лица.
Неотносим към постановеното от съда е въпросът, свързан с действия на самите пострадали за възникване на аварията и от там за причинения им деликт, защото въззивният съд изрично е приел, че подобно поведение не е установено по делото, а ответникът, чиято е тежестта на доказване, въпреки изрично дадените му указания още от първостепенния съд, не е ангажирал такива.
Въпросът дали ищецът следва да установи по пътя на пълно главно доказване регресни и суброгационни права, е принципно значим за иска по чл. 74 ЗЗД, но в случая неотносим към постановеното от съда, който е приел за установено, при анализ на събраните доказателства, а не по предположения, че ответникът е работодател, съответно възложител на пострадалите лица, които при изпълнение на възложената им работа са получили увреждане, за което в посочените размери, държавата е направила разход за лечение. Размерът на разхода е установен, а е без значение дали и в какъв размер пенсия получават пострадалите лица, защото това няма никакво отношение към вредата – имуществен разход за платено медицинско лечение в чужбина.
Въпросът нарушава ли се диспозитивното начало в гражданския процес, ако искът е предявен в лева, а съдът присъжда сумата в евро, е от значение за постановения резултат, но разрешението на въззивния съд не е в противоречие, а напълно в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В него е разяснено, че обменният курс установява количествена връзка между различните валути и то към точно определен момент. Той е променлива величина, която може да се измени радикално в периода между поемане на задължението за плащане в определена валута и момента на неговия падеж. Поради неговата променливост задълженията, поети в една валута не могат да се заместват, като се преобразуват в задължения в друга валута. Ищецът не може едностранно да определя и да търси левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута, вкл. по курсовете по чл. 12, ал. 1 ВЗ и чл. 29 ЗБНБ. Също така, съдът не може да присъди левовата равностойност вместо дължимата валута. В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, дължима в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало /чл.6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на делото – не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. Този принцип е възприет още в ТР 2/1997 г. ОСГК на ВКС – съдът следва да присъди заплащане на паричното задължение в дължимата валута, независимо от търсеното според исковата молба – това не се отразява на съдържанието на спорното право, тъй като се претендира паричен еквивалент за стойност. Плащането може да се извърши и в друга валута, включително и в лева, но по курса към датата на изпълнението, който няма как да бъде определен в съдебното решение, нито посочен още в исковата молба. Това, че претенцията е заявена в лева, не я прави и неоснователна, доколкото следва да се престира в друга валута и обратното.
В заключение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. При служебно извършената проверка, съставът на Върховния касационен съд не намира основания за допускане на касационно обжалване и с оглед евентуална недопустимост или нищожност на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1659 от 31.07.2016 г. на Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 4769/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: