2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 674
гр. София, 04.06. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1710 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е касационна жалба на Прокуратурата на Република България (П.) срещу решение от 12.10.2011 г. по гр. дело № 9060/2010 г. на Софийския градски съд – в частта му, с която, като е потвърдено в осъдителната му част решение № І-32-82/17.05.2010 г. по гр. дело № 23529/2009 г. на Софийския районен съд (СРС), жалбоподателят е осъден да заплати на Е. К. Т., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ, сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу последния наказателно производство по н.о.х.д. № 8241/2006 г. на СРС, ведно със законната лихва, считано от 01.12.2008 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. К. Т. в отговора на жалбата поддържа становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и основания за отмяна на обжалваната част от въззивното решение; претендира и присъждане на разноски за касационното производство по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, което е инкорпорирано в касационната му жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен материалноправен въпрос (доколкото изобщо може да се приеме, че е формулиран такъв ясно и точно) по приложението на чл. 52 от ЗЗД, а именно – относно понятието „справедливост” – какво понятие е то и какви са елементите на неговото съдържание, респ. – какъв е механизмът за овъзмездяване на отделните компоненти на претърпени неимуществени вреди, въз основа на този критерий „по справедливост” – какво включва той и кои са компонентите му – съставлява ли коефициент, и ако – да, от каква величина, или обратно – определена базова сума (в какъв размер и как се формира тя), която просто се сумира с оглед наведените и доказани неимуществени вреди. Жалбоподателят е навел и трите допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа и излага съображения, че този правен въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС № 4/1968 г.) и в противоречие с решение № 1557/27.12.2006 г. по гр.д. № 2800/2005 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Повдигнатият от касатора правен въпрос, несъмнено е обуславящ изводите на въззивния съд и е от значение за изхода на делото. За да уважи предявения по делото иск за сумата 8 000 лв., въззивният съд, предвид обсъдените доказателства по делото е приел за доказани, твърдяните от ищеца факти, осъществяващи фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно: Срещу ищеца са били повдигнати две обвинения, съответно – на 28.11.1996 г. и на 08.09.1999 г. – за това, че в условията на продължавано престъпление, в съучастие с други две лица и след предварителен сговор, чрез използване на неустановено техническо средство, отнел чужди движими вещи, които не са под постоянен надзор, от владението на различни граждани, без тяхно съгласие, с цел противозаконно да ги присвои. На два пъти му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” – за периодите: 18.01.1996 г. – 13.02.1996 г. и 08.02.1999 г. – 12.11.1999 г., т.е. общо за около 10 месеца. Била му е наложена и принудителна административна мярка „забрана да напуска пределите на страната” – за периода 30.01.1996 г. – 02.05.2006 г., т.е. за повече от 10 години. След отмяна от въззивния съд на първоначално постановената осъдителна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, на 07.07.2004 г. на ищеца отново било повдигнато обвинение за същите престъпления. С присъда, влязла в сила на 01.12.2008 г., ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по всички повдигнати му обвинения, като наказателното преследване срещу него е продължило повече от 12 години. Ищецът е претърпял, твърдяните от него душевни терзания, притеснения, отчаяние, свързани с повдигнатото му обвинение, със задържането му под стража и с наложената му забрана да напуска страната, като всичко това е повлияло негативно на психиката му. Като е взел предвид това, въззивният съд, е приел, че за така претърпените от ищеца неимуществени вреди, справедливо за овъзмездяването му е присъденото обезщетение в размер 8 000 лв., като е посочил и че при определяне размера на обезщетението е взел предвид и че ищецът не е доказал по делото, соченото от него влошаване на здравето (повишено кръвно налягане).
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение, прилагайки критерия „по справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, продължителността на задържането под стража, другите, наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца; и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по наведения от касатора материалноправен въпрос относно критерия (понятието) за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от жалбоподателя, допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос относно критерия (понятието) за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, респ. относно „компонентите” му и „механизма” за прилагането му от съдилищата при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Отделно от това, непредставянето от касатора по делото на посоченото от него решение № 1557/27.12.2006 г. по гр.д. № 2800/2005 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което очевидно (предвид датата му) е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., също само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване в хипотезата на допълнителното основание за това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид гореизложеното, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение – в атакуваната му от касатора част, не следва да се допуска.
Независимо от изхода на делото, на ищеца не се следват претендираните от него разноски за касационното производство, тъй като не се установява той да е направил такива разноски, като не е представил и списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 12.10.2011 г. по гр. дело № 9060/2010 г. на Софийския градски съд – в обжалваната му част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. К. Т., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ, сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.12.2008 г. до окончателното й изплащане, и разноски по делото в размер 240 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.