О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1114
гр. София, 03.10.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3176 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от Г. П. Г. срещу, съответно – решение № 3/30.01.2014 г. и решение № 74/06.03.2014 г., постановени по въззивно гр. дело № 267/2013 г. на Търговищкия окръжен съд. Жалбоподателката обжалва първото решение в частта, с която въззивният съд е отменил решение № 427/10.10.2013 г. по гр. дело № 429/2013 г. на Търговищкия районен съд и е отхвърлил, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на жалбоподателката, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6, пр. 1 от КТ със заповед № 1/25.02.2013 г. на председателя и член на управителния съвет на ответното дружество, за възстановяване на жалбоподателката на предишната работа – на длъжността „асистент офис” в разпределителен обслужващ център Шумен/Т. при ответното дружество и за осъждане на последното да заплати на жалбоподателката сумата 3 497.24 лв. и сумата 1 456.16 лв. – обезщетения за времето, съответно – през което е останала без работа и е работила на по-нископлатена работа, ведно със законните лихви, считано от 18.04.2013 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото. С второто обжалвано решение въззивният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателката за допълване по реда на чл. 250 от ГПК на първото въззивно решение.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд и са процесуално допустими. В жалбите се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваните решения, поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В отговорите на касационните жалби ответното [фирма] излага становища и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите; претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв. за касационното производство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба срещу решение № 3/30.01.2014 г. от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) при липса на обективно възникнали факти, които да налагат промяна в изискването за заемане на длъжността, налице ли е недобросъвестно упражняване на правото на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, съответно – злоупотреба с право; 2) при несъответствие между длъжностното наименование и цифровия код по НКПД, записани и уговорени в допълнително споразумение към трудов договор, и тези в длъжностната характеристика, кое от двете е меродавно и допустимо ли е съдът да отстранява допуснати от страните грешки в документите им; 3) при уговорено в трудовия договор образование на основание чл. 66, ал. 2 от КТ, допустима ли е промяна в изискването за образование с длъжностна характеристика, предвид чл. 118 и чл. 119 от КТ; и 4) допустимо ли е посочване в допълнителното споразумение и в длъжностната характеристика само на длъжностното наименование, без посочване на цифровия код за образование и кое от двете е меродавно. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателката навежда допълнителните основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в тази връзка се позовава на решение № 248/23.04.2010 г. по гр. дело № 254/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/31.10.2011 г. по гр. дело № 13/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 173/08.04.2011 г. по гр. дело № 686/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 241/14.02.2014 г. по гр. дело № 7344/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; поддържа и въпросът да е решаван противоречиво от съдилищата, като в тази връзка се позовава на решение по въззивно гр. дело № 336/2013 г. на Шуменския окръжен съд (Ш.), което не е представила (в препис) към изложението си. По отношение на останалите три правни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа те да са от значение за точното прилагане на закона, но без да излага каквито и да било съображения и доводи в тази насока.
За да отхвърли исковете на жалбоподателката по чл. 344, ал. 1 от КТ с обжалваното решение № 3/30.01.2014 г., въззивният съд е приел за установено в мотивите към него, че с изрична своя заповед работодателят е изменил изискването за образование за заемане на длъжността „асистент офис”, каквато е заемала и ищцата, а именно – от висше образование на висше техническо образование, докато ищцата притежава висше педагогическо образование. Съдът е приел също, че с оглед спецификата на работата и нуждите на предприятието работодателят може да въвежда по-високи изисквания за образование и квалификация за заемане на определена длъжност след възникване на трудовото правоотношение, чрез промени в длъжностната характеристика, както и че това правомощие е въпрос на суверенната работодателска преценка по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, като работодателят не е длъжен нито да мотивира, нито да анализира в нарочен акт направената промяна в изискванията. Въззивният съд е установил и че ищцата или пълномощникът й никъде в исковата молба или в съдебно заседание не са се позовавали на злоупотреба с право или на нарушение на чл. 8 от КТ от страна на работодателя при извършване на уволнението й, нито пък това е включено като спорен въпрос в доклада по делото на първоинстанционния съд, който е разгледал този въпрос едва в мотивите към решението си, като това е прието от въззивния съд за нарушение на диспозитивното начало. Наред с това окръжният съд е изложил и подробни съображения, че от доказателствата по делото не може да се направи извод за злоупотреба с право от страна на работодателя, тъй като изискването за висше техническо образование е въведено като цяло за ответното дружество – за всички негови регионални центрове на цялата територия на страната, като липсват доказателства тази промяна в изискванията за образование да е направена единствено и само с цел да бъде уволнена конкретно ищцата. В отговор на изричните доводи в исковата молба на жалбоподателката-ищца, въззивният съд е изложил и подробни съображения относно това, че кодът по НКПД, респ. – непосочването му, погрешното му посочване или несъответствието при посочването му в трудовия договор, допълнително споразумение към него, длъжностна характеристика или други документи, са без никакво значение за валидното възникване на трудовото правоотношение и за уволнението на ищцата, след като в тези документи са посочени длъжностното наименование и трудовите функции за длъжността.
Възприетото от въззивния съд становище, че недобросъвестност и злоупотреба с правото на уволнение от страна на работодателя могат да се разглеждат в рамките на спора по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, само ако ищецът е навел изричен довод за това по делото, е в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която са и посочените от жалбоподателката три решения – решение № 248/23.04.2010 г. по гр. дело № 254/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/31.10.2011 г. по гр. дело № 13/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 173/08.04.2011 г. по гр. дело № 686/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В първите две от тях изрично е прието в отговора на поставения правен въпрос, че само в случаите на въведен от работника довод за злоупотреба с право, предмет на делото е и установяването добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността – дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и доколко е действал добросъвестно в съответствие с чл. 8, ал.1 КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението. Друго не е прето и в третото посочено от жалбоподателката решение на ВКС, а същото разрешение е възприето и в соченото в изложението й определение № 241/14.02.2014 г. по гр. дело № 7344/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 288 от ГПК, поради което не формира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК (т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС).
От изложеното следва изводът, че първият изведен от жалбоподателката-ищца материалноправен въпрос, не само че не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а и този въпрос е без никакво значение за изхода на правния спора по делото, тъй като жалбоподателката не е въвела в неговия предмет довод за недобросъвестност и за злоупотреба с право от страна на работодателя при уволнението й. Като не е представила (в препис) към изложението си, соченото от нея решение по въззивно гр. дело № 336/2013 г. на Ш., респ. – като не е представила доказателства такова решение да е постановено и да е влязло в сила, жалбоподателката не е доказала и твърдяното от нея противоречиво разрешаване от съдилищата на този правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл – също т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Както вече беше посочено, по отношение на никой от останалите три правни въпроса, формулирани в изложението й, жалбоподателката не е аргументирала по никакъв начин твърдението си, те да са от значение за точното прилагане на закона, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не е задължен и е недопустимо да извежда основанията за допускане на касационното обжалване от изложението на касатора, като единствено може да ги уточни и конкретизира; като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационното обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. С оглед това, не е достатъчно касаторът единствено да наведе допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК чрез възпроизвеждане на текста на тази процесуална разпоредба (или на част от нея, както е в случая), а е необходимо да аргументира и да обоснове тезата си, защо изведените от него правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в посочения в т. 4 от цитираното ТР смисъл, за да може ВКС да извърши преценка дали действително е налице това допълнително основание за допускане на касационното обжалване.
Отделно от горното, тези три правни въпроса също са разрешени от въззивния съд в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като по отношение на втория от тях (относно правото на работодателя едностранно да променя изискванията за образование) това е видно и от трите решения на ВКС, посочени от самата жалбоподателка.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение № 3/30.01.2014 г. не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба срещу постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 74/06.03.2014 г., от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) при различие в изискването за образование според цифровия код по НКПД и това, което е записано текстуално в длъжностната характеристика, кое от двете ще приеме съдът; и 2) при различие в изискването за образование, посочено в длъжностна характеристика, и това – в допълнителното споразумение към трудовия договор, кое от тях е меродавно. По отношение и на двата правни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като също единствено поддържа те да са от значение за точното прилагане на закона, но без да излага каквито и да било съображения и доводи в тази насока.
За да остави, с постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 74/06.03.2014 г., без уважение молбата на жалбоподателката за допълване на решение № 3/30.01.2014 г., окръжният съд е приел, че с последното се е произнесъл по цялото й искане, очертано в предмета на въззивното производство. В тази връзка са изложени съображения, че при подадена въззивна жалба по основния иск за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна, съдът се произнася и обсъжда всички наведени от ищцата доводи, включително и този относно номера по класификатора (НКПД) в случая, както и че това е направено в мотивите към въззивното решение (№ 3/30.01.2014 г.), като съдът се е произнесъл по законността на уволнението и тези изложени от ищцата доводи са намерени за неоснователни, респ. – и иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – също. Изтъкнато е и че съдът се е произнесъл и по всички искания по двете въззивни жалби на страните, както и че най-подробно са обсъдени доводите на ищцата за незаконосъобразност на уволнението й, във връзка с номерата по НКПД, което е намерило отражение в диспозитива на решението – по отношение на самия иск.
Така изложените мотиви на въззивния съд са в пълно съответствие с практиката на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 250 от ГПК. И двата формулирани в изложението на жалбоподателката правни въпроса нямат никакво отношение към тези съображения на окръжния съд за отхвърлянето на молбата й за допълване на основното решение. Поради това, тези две правни въпроса не са обуславящи правните изводи на съда в решението му, постановено по чл. 250 от ГПК, нито пък са от значение за изхода на процесуалноправния спор по този ред – нуждае ли се от допълване основното решение на въззивния съд. Поради това, тези два правни въпроса не съставляват общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 74/06.03.2014 г. По изложените и по-горе съображения, не е налице и наведеното от жалбоподателката (единствено с твърдението й тези два правни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона) допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото и в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество юрисконсултско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция, в претендирания от ответника размер от 300 лв., който не надвишава минималния такъв по чл. 7, ал. 2, т. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М..
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3/30.01.2014 г. и решение № 74/06.03.2014 г., постановени по въззивно гр. дело № 267/2013 г. на Търговищкия окръжен съд;
ОСЪЖДА Г. П. Г. да заплати на [фирма] сумата 300 лв. (триста лева) – разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.