7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 185
гр. София, 03.05.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 571 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, Комисията) срещу решение № 215/26.11.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 458/2018 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 423/16.11.2017 г. по гр. дело № 813/2015 г. на Хасковския окръжен съд (ХОС) и е прекратено производството по предявения от жалбоподателя срещу А. Н. А. и Т. А. М., иск с правно основание чл. 74, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 63, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 5 от ЗОПДНПИ (отм.) за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-касатор, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран правният въпрос относно характера на срока (инструктивен или преклузивен) по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.). Жалбоподателят навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по този въпрос, в противоречие са практиката на ВКС, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като излага съображения за очевидна неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че срокът по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) е преклузивен. С касационната жалба е направено и искане за спиране на настоящото касационно производство до произнасяне с тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците А. Н. А. и Т. А. М. с отговора на касационната жалба също са направили искане за спиране на касационно производство – по същата причина, като излагат и съображения и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
Искът по чл. 74, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 63, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 5 от ЗОПДНПИ (отм.) на Комисията-касатор е за отнемане от двамата ответници в полза на държавата на надлежно индивидуализирано, незаконно придобито имущество на обща стойност 304 250.66 лв., като искът се основава на подробно изложени обстоятелства относно имущественото състояние на ответниците през проверявания период 19.02.2004 г. – 19.02.2014 г. и констатирано значително несъответствие. Спрямо ответницата А. е повдигнато обвинение за извършване на престъпления по чл. 255, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 от КТ и е постановена, влязла в сила на 27.03.2014 г., осъдителна присъда по н.о.х.д. № 25/2014 г. на Разградския окръжен съд, а ответникът М. е във фактическо съжителство с проверяваната А..
С първоинстанционното решение по делото искът е уважен.
В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, служебно да следи за допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, въззивният съд го е намерил за процесуално недопустимо, като е изложил следните съображения: Производството се развива по реда на ЗОПДНПИ (отм.), съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗПКОНПИ. Производството по отнемане на незаконно придобито имущество протича в две фази: първата е по установяване на незаконно придобито имущество в рамките на проверка, извършвана пред Комисията; втората фаза е по отнемане на незаконно придобито имущество, която се развива в исково производство пред съда, предшествана от обезпечително производство. Проверката по чл. 21, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) за установяване на незаконно придобито имущество започва въз основа на уведомление по чл. 24 или чл. 25 от закона до директора на съответната териториална дирекция. Тъй като Комисията не може да се самосезира, началният момент на проверката е именно получаването на това уведомление. Въз основа на резултатите от проверката, в едномесечен срок от приключването ?, директорът на съответната териториална дирекция изготвя мотивиран доклад до Комисията със заключение за удължаване на срока на проверката, прекратяване на проверката или образуване на производство по този закон, съгласно чл. 27, ал. 3, т. 1-3 от ЗОПДНПИ (отм.). Въз основа на доклада, Комисията съгласно чл. 37 от ЗОПДНПИ (отм.) приема решение за внасяне в съда на искане за обезпечение на бъдещ иск за отнемане на имущество, когато от проверката са събрани достатъчно данни, от които да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито, и внася искането, или – при липса на достатъчно данни – приема решение за отказ за образуване на производство и прекратяване на проверката, или приема решение за връщане на преписката за събиране на допълнителни данни. След налагане на обезпечителните мерки, на проверяваното лице се осигурява възможност за участие в производството; след обсъждане на неговите възражения и събиране на посочените от същото доказателства, директорът на съответната дирекция внася в комисията в едномесечен срок мотивиран доклад по чл. 61, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.). В едномесечен срок от внасянето му комисията приема решение за прекратяване на производството по преписката или за предявяване на иск за отнемане на незаконно придобито имущество, съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.), в който последен случай предявява иска по чл. 74, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.). С това крайно решение на Комисията приключва и развиващата се пред нея първа фаза на производството. Според изричната разпоредба на чл. 27, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), първата фаза на производството продължава в срок до една година, който съгласно ал. 2 на чл. 27 може да бъде еднократно удължен от Комисията с още шест месеца. Срокът е преклузивен. Това следва не само от самата формулировка на законовия текст, предвиждаща възможност за изрично удължаване на срока и то еднократно, но и от трайно установената практика на ЕСПЧ по приложението на чл. 6 на ЕКЗПЧОС и чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към нея, според които всяко ограничаване на ползването или отнемане на незаконно придобито имущество по пътя на гражданския иск на държавата спрямо неоснователно обогатилите се лица следва да отговаря на три критерия: законоустановеност, необходимост за постигане на легитимна цел и пропорционалност, които биха били нарушени при липса на преклузия, тъй като териториалните органи на Комисията биха могли неограничено във времето да осъществяват разширените си правомощия и извън законоустановения разумен срок да въздействат неблагоприятно върху правната сфера на проверяваното лице, което да търпи съществени ограничения без произнасяне по същество от самата Комисия. При това положение, когато Комисията не е взела в рамките на преклузивния срок решение за водене на иска по чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.), нейните и на органите ? правомощия спрямо проверяваното лице са вече преклудирани, като е преклудирано и материалното право на държавата за отнемане на имущество от това и другите пасивно легитимирани по иска по чл. 74 от закона лица, и е недопустимо да се развие исковото производство пред съда.
С оглед така изложените принципни съображения, въззивният съд е установил по делото следните обстоятелства: В настоящия случай проверката е започнала въз основа на уведомление от 17.02.2014 г. на Окръжна прокуратура-Разград до ТД на КОНПИ-Варна, съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с внесения срещу ответницата А. обвинителен акт по ДП № 28/2013 г. по описа на ОСлС при ОП-Разград за престъпления по чл. 255, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и с чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 313, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, които са сред предвидените от чл. 22, ал. 1, т. 18 от ЗОПДНПИ (отм.). С протокол от 19.02.2014 г. на директора на ТД на КОНПИ-Варна е образувана проверка по чл. 21, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.); изготвен е доклад от 23.02.2015 г. по чл. 27, ал. 4 от ЗОПДНПИ (отм.) с предложение за образуване на производство и внасяне в съда на искане за обезпечение на бъдещ иск за отнемане на имущество срещу ответницата А.. На 01.07.2015 г. е взето от Комисията решение по чл. 37, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.) за внасяне на искане в ХОС за допускане на обезпечение на бъдещия иск. На 16.12.2015 г. е взето от Комисията решение по чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗОПДНПИ (отм.) за внасяне на искането по чл. 74 от закона в ХОС за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 304 250.66 лв. от ответницата А., като искането е заведено в съда на 28.12.2015 г.
При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че производството пред Комисията е започнало на 17.02.2014 г., а решението ? за внасяне на искането пред окръжния съд за отнемане на незаконно придобито имущество е взето на 16.12.2015 г. – десет месеца след изтичането на 17.02.2015 г. на преклузивния срок по чл. 27, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), – след като правомощията ? и материалното право на държавата за отнемане на имущество от двамата ответници вече са били преклудирани, предвид което е извел и крайния си извод, че предявеният по делото иск е недопустим, както и постановеното по него първоинстанционно решение, което на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК следва да се обезсили и производството по иска да се прекрати.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените решаващи мотиви към обжалваното определение, формулираният в изложението на жалбоподателя правен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото.
Този правен въпрос попада в предмета на соченото и от двете страни, тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГК на ВКС, което е образувано по следния правен въпрос: какво е правното значение на изтичането на срока за проверка по чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно – по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, за възникването, надлежното упражняване и съществуването на правото на иск и на материалното право на държавата за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, и на незаконно придобито имущество, т.е. – преклузивен или интруктивен е предвиденият в чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно – по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, срок за извършване на проверки и събиране на доказателства за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност, и съответно – допустимо ли е образуване на производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 153 от ЗПКОНПИ след изтичане на този срок. По това тълкувателно дело към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение, като преди постановяването на такова, по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК (в този смисъл и тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това, касационното производството по настоящото частно гр. дело следва да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 и с чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 1 от ГПК, до постановяването и обявяването на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело.
Отделно от горното, на настоящия съдебен състав е служебно известно и че с определение от 02.04.2019 г. по гр. дело № 704/2017 г. на Софийския градски съд (СГС) е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) по тълкуване на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз (по-натам – Директива 2014/42/ЕС) и на Х. на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), като част от въпросите, включени в това преюдициално запитване, са следните: 1) наказателна по смисъла на Директива 2014/42/ЕС или гражданскоправна е мярката по отнемане на незаконно придобито имущество, ако обявената от националния закон цел на отнемане на имуществото е генералната превенция – предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждане с него, но без да се поставя като условие за конфискацията извършване на престъпление или друго правонарушение и съществуването на пряка или косвена връзка между правонарушението и придобитото имущество; 2) следва ли чл. 8 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че гаранциите, които тази разпоредба предоставя на осъдено лице, чието имущество подлежи на конфискация, следва да се прилагат и в случай като настоящия в производство, което протича паралелно и независимо от наказателното производство; 3) следва ли презумпцията за невиновност и изискването за зачитане на правото на защита, установени в чл. 48 от ХОПЕС, и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която въвежда „имущественото несъответствие“ като единствено и решаващо доказателство за наличие на незаконно придобито имущество, и допуска прилагането на методика за правно и икономическо проучване и анализ, въз основа на която се установява предположение за незаконен характер на съответното имущество, както и неговата стойност, което предположение е обвързващо за решаващия орган, без той да може да осъществи пълен съдебен контрол върху съдържанието и прилагането на методиката; 4) пораждат ли директен ефект разпоредбите на чл. 6 (2) и чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС в частта им, в която предвиждат гаранции и предпазни клаузи за засегнатите от конфискация лица или за добросъвестните трети лица. Служебно известно е и че с определение от 23.03.2018 г. по гр. дело № 3406/2016 г. на (СГС) е отправено друго преюдициално запитване до СЕС и пред последния вече е образувано дело С-234/18 по тълкуване на Директива 2014/42/ЕС, като въпросите, включени в това преюдициално запитване, са следните: 1) следва ли чл. 1 (1) от Директива 2014/42/ЕС, предвиждащ установяване „на минимални правила за обезпечаване на имущество с оглед евентуална последваща конфискация…“, да се тълкува в смисъл, че дава право на държавите-членки да приемат правила за гражданска конфискация, неоснована на присъда; 2) следва ли от нормата на чл. 1 (1), като се има предвид и нормата на чл. 4 (1) от Директива 2014/42/ЕС, че е достатъчно единствено образуване на наказателно производство срещу лицето, чието имущество е предмет на конфискацията, за да се инициира и проведе процедура по гражданска конфискация; 3) допустимо ли е разширително тълкуване на основанията по чл. 4 (2) от Директива 2014/42/ЕС, при които е допустима гражданска конфискация, неоснована на присъда; 4) следва ли чл. 5 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че само въз основа на несъответствие между стойността на имуществото и получените законни доходи на лицето, може да се отнеме имуществено право като придобито пряко или косвено от престъпление, без да е налице влязла в сила присъда, установяваща, че лицето е извършило престъплението; 5) следва ли правилото на чл. 6 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува, като уреждащо конфискация от трети лица като допълнителна или алтернативна мярка на пряката конфискация, или като допълнителна мярка на разширената конфискация; и 6) следва ли правилото на чл. 8 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се разбира като гарантиращо прилагане на презумпцията за невиновност и забраняващо конфискация, неоснована на присъда.
Видно от изложеното по-горе – предвид приетите за установени обстоятелства по делото в мотивите към обжалваното въззивно решение, тези правни въпроси, включени в двете преюдициални запитвания до СЕС, също са от значение за процесуалната допустимост на исковото производство по настоящото дело и за изхода на последното (особено по отношение на ответника М., за когото не е установено срещу него да е постановена влязла в сила осъдителна присъда), респ. – с оглед и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК – са от значение и за допускането на касационното обжалване на въззивното решение. Предвид и разпоредбите на чл. 633, във вр. с чл. 629, ал. 2, предл. 1 от ГПК, обаче, преди произнасянето и на СЕС по двете преюдициални запитвания, по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК. Поради това е налице и основание по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 631, чл. 633, чл. 629, ал. 2, предл. 1 и с чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело (в този смисъл е и определение № 198/21.06.2018 г. по гр. дело № 862/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА производството по гр. дело № 571/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, до постановяването и обявяването на тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2018 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд; както и до произнасянето на Съда на Европейския съюз по преюдициалното запитване, отправено с определение от 02.04.2019 г. по гр. дело № 704/2017 г. на Софийския градски съд, и по преюдициалното запитване, отправено с определение от 23.03.2018 г. по гр. дело № 3406/2016 г. на Софийския градски съд, по което е образувано дело С-234/18.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: