2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
гр. София, 01.04.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4435 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. Н. Б. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1745/09.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 150/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 5654/31.07.2017 г. по гр. дело № 20020/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие нарушаване правото му за разглеждане на делото по ДП № 5201/1991 г. на СтСлСл и пр. пр. № 3907/1991 г. на СРП в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.12.2013 г. до окончателното ? изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв., както и за заплащане на законна лихва върху присъдената сума за периода 15.05.2009 г. – 22.12.2013 г.; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото.
Ищецът Б. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната.
И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на обезщетението – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от ищеца отговор се излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на ответната ПРБ, както и за неоснователност на тази жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) следва ли фактът, че много дълъг период от време (24 години) увреденото лице е било обвиняемо и е имало висящо наказателно производство срещу него, да намери отражение при определяне на размера на дължимото обезщетение; и 2) може ли да се приеме, че обезщетение от 15 000 лв. е справедливо при обстоятелството, че ежедневно за целия период от време (24 години) увреденото лице е търпяло вреди. Ищецът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока. Ищецът поддържа също, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като излага доводи, че въззивният съд не оценил в достатъчна степен дългия период от време от 24 години, през който „наказателното производство въздействало пагубно върху ищеца, създавайки ежедневие и живот, изпълнен със страх и несигурност в бъдещето“.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице така наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения по делото иск по чл. 2б от ЗОДОВ за сумата 15 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 200 000 лв., въззивният съд е приел следното: Установил е, че процесуално-следствените действия срещу ищеца са започнали на 23.06.1989 г., когато той е бил привлечен като заподозрян, а на 29.06.1989 г. – и като обвиняем в извършването на престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК – изнасилване, като материалите са му били предявени на 16.10.1989 г. Срещу ищеца е било образувано н.о.х.д. № 827/1989 г. по описа на СРС, което е било прекратено с определение на съда от 13.02.1991 г. и делото е било изпратено за доразследване на органите на прокуратурата. Съдебното производство по повторно внесеното обвинение срещу ищеца за извършването на престъпление по чл. 150 и чл. 152, ал. 3, т. 4, вр. с ал. 1, т. 1, 2 и 3 и с чл. 144, ал. 3 от НК – блудство и изнасилване, отново е било прекратено с определение на съда от 14.12.1991 г. и делото отново е било изпратено за доразследване на органите на прокуратурата. На 16.03.1992 г. досъдебното наказателно производство срещу ищеца е било спряно, като е било възобновено на 21.11.2008 г., а на 15.05.2009 г. е било прекратено поради изтичането на абсолютната погасителна давност за наказателното преследване; постановлението за прекратяването е връчено на ищеца на 16.12.2013 г. Позовавайки се на чл. 2б от ЗОДОВ и на разясненията по приложението му, дадени с решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (посочено и в изложението на ответната ПРБ), въззивният съд е приел, че следва да вземе предвид: общата продължителност и предмета на наказателното производство, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. С оглед на това, САС е приел за установено, че цялата продължителност на проведеното срещу ищеца наказателно производство през периода 22.06.1989 г. – 16.12.2013 г. е общо 24 години, 5 месеца и 26 дни. Приел е също, че липсва фактическа и правна сложност на делото, преценявайки в тази връзка, че ищецът е бил единствен обвиняем, повдигнатите му обвинения не са многообразни и фактическият материал не е значителен. По отношение поведението на ищеца в качеството му на обвиняем, съдът е приел, че няма доказателства по делото той да е станал причина за забавяне на наказателното производство, както и че от него не може да се изисква да сътрудничи активно за ускоряване на производството, което може да доведе до неговото осъждане, нито че е следвало да сигнализира за забавянето на разследването, което не може да се отчете като дезинтересираност, тъй като той не е длъжен да проявява активност и не може сам да извършва действия по разследването – в тази връзка САС се е позовал на решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (също сочено в изложението на ответната ПРБ). Въззивният съд е приел, че няма данни ищецът да е причинил забавяне и чрез неявяване при призоваване от съответните органи или при други действия, които е следвало да се извършат с негово участие. По отношение поведението на компетентните органи, САС е отчел двукратното връщане на делото за доразследване, довело до забавяне от 1 година и 8 месеца, както и спирането на досъдебното производство през периода 16.03.1992 г. – 21.11.2008 г. – повече от 16 години, поради отсъствие на свидетел, водещо до извод за липса на добра организация и ръководство на процеса и липса на усилия за издирването на свидетеля; отчел е и забавянето повече от 3 години на връчването на ищеца на постановлението за прекратяването на производството. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответната ПРБ, че през периода на спиране ищецът не бил търпял вреди, като е приел, че и през този период наказателното производство е било висящо и независимо, че не са били извършвани процесуални действия, за ищеца е съществувало притеснението от това, че производството не е приключило. В тази връзка съдът се е позовал и на решение № 18/20.02.2014 г. по гр. дело № 2721/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, предвид които е приел, че не е в тежест на пострадалия ищец да доказва отделните си негативни изживявания, чието наличие се презюмира през целия период на висящност на наказателното производство, като неспазването на разумния срок при неговата продължителност винаги увеличава вредните последици. С оглед на това, въззивният съд е приел, че необосновано дългият срок, в който досъдебното производство в случая не е приключило, неизбежно е довел до неимуществени вреди за ищеца под формата на стрес, напрежение, несигурност, липса на спокойствие, влошаване на отношенията в семейството му, неудобство пред обществото и злепоставяне пред близки и познати, загуба на социалните му контакти, което е установено и от свидетелските показания на майката на ищеца. САС е обсъдил и представената по делото медицинска документация, от която е установил, че здравословното състояние на ищеца е влошено, но е приел, че причинно-следствена връзка между заболяванията на ищеца и воденото срещу него наказателно производство е недоказана, като в тази връзка е отчел и обстоятелството, че самият ищец е поискал отмяна на определението по делото, с което е било допуснато изслушване на съдебно-медицинска експертиза. Предвид всичко гореизложено, въззивният съд е намерил, че справедливият размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди е 15 000 лв., поради което е споделил и крайния извод на първата инстанция за този размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, САС е разрешил формулираните от ответната ПРБ правни въпроси в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в посочените от този касатор, т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на тях практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, включваща и посочените от същия жалбоподател, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а също и – решение № 11/27.11.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 18/20.02.2014 г. по гр. дело № 2721/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и пр., като на част от тези решения въззивният съд и изрично се е позовавал в обжалваното решение. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида, характера и тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Конкретно при специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иска за обезщетение на неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което наказателното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания от наложените мерки за неотклонение (особено при задържане), накърняване на чувството за собствено достойнство на лицето, както и на доверието му в държавността. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и конкретните обстоятелства, релевантни за определянето размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, приетото там, както вече беше посочено, е в пълно съответствие с така установената константна (включително задължителна) практика на ВС и ВКС – по отношение и на двата правни въпроса, формулирани в изложението на ответната ПРБ. При това положение, не е налице наведеното от касатора-ответник, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от ответната ПРБ, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2б от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
При преценката си за определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, сред конкретно установените по делото обстоятелства, релевантни за тази преценка, въззивният съд на първо място е взел предвид общата продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство – 24 години, 5 месеца и 26 дни. По този начин САС е разрешил и първия формулиран в изложението на ищеца правен въпрос – също свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ – в пълно съответствие с посочената по-горе практика на ВС и ВКС, а също – и при точно приложение на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ. При това положение, не е налице и наведеното от касатора-ищец, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този формулиран от него правен въпрос (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият формулиран от страна на ищеца правен въпрос (може ли да се приеме, че обезщетение от 15 000 лв. е справедливо при обстоятелството, че ежедневно за целия период от време (24 години) увреденото лице е търпяло вреди) изисква произнасяне относно справедливостта на конкретно определеното по размер обезщетение от въззивния съд, респ. – относно правилността на обжалваното решение предвид конкретните обстоятелства по делото, което е недопустимо в рамките на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Поради това, този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Доколкото в рамките на доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение от страна на ищеца не се сочи нещо различно в сравнение с обсъдените по-горе правни въпроси, които въззивният съд е разрешил в пълно съответствие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, и при точно приложение на чл. 2б от ЗОДОВ, то не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1745/09.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 150/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: