2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№976
гр. София, 10.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2804 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Р. М. С. срещу решение № 26/30.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 51/2018 г. на Разградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 406/21.12.2017 г. по гр. дело № 1916/2017 г. на Разградския районен съд (РРС), е уважен, предявеният от Н. Н. Н. срещу жалбоподателката, конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, като е развалена съдебна спогодба-делба, сключена между страните в открито съдебно заседание на 06.11.2014 г. по гр. дело № 936/2014 г. на РРС, с която процесният недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор 61710.505.501.1.72 и с административен адрес: [населено място], [улица], вх. „В“, ет. 7, ап. 21/74 (подробно описан ведно с принадлежностите му), е поставен в реален дял на жалбоподателката, като същата се е задължила да заплати на ищеца за уравнение на дяловете сумата 17 500 лв. в срок до 05.05.2015 г., поради неизпълнение на задължението на жалбоподателката за заплащате на посочената сума за уравнение на дяловете; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение, евентуално – за неправилност на същото, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси, уточнени, обобщени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: 1) относно задължението на въззивния съд да изследва и обсъди всички факти и обстоятелства при постановяване на решението си, като изложи подробни мотиви, в които да анализира събраните доказателства; и 2) допустим ли е иск за разваляне на съдебна спогодба-делба, след като страната по нея, която следва да получи парична сума за уравнение на дела си, се е снабдила с изпълнителен лист за тази сума по гражданското дело за делбата и е образувала изпълнително дело, което е висящо докато се води делото за разваляне на съдебната спогодба-делба и изпълнителният лист не е обезсилен. Жалбоподателката поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с което навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същевременно относно първия въпрос навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по гр. дело № 1285/2012 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 198/08.01.2014 г. по гр. дело № 1619/2013 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 120/04.04.2013 г. по гр. дело № 964/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 38/29.03.2011 г. по гр. дело № 1276/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателката твърди и вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, като свързва това основание за допускане на касационното обжалване с втория процесуалноправен въпрос и с оплакванията си за недопустимост в касационната жалба, които се поддържат още с отговора на исковата молба като възражение за недопустимост на предявения по делото иск, а именно – наличие на изпълнителен титул – издаден въз основа съдебната спогодба-делба и необезсилен изпълнителен лист за сумата за парично уравнение на дела на ищеца, и образувано изпълнително дело за събиране на тази сума. По същите съображения, при условията на евентуалност жалбоподателката твърди и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Н. Н. Н. в отговора си излага становище и доводи за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното решение, в мотивите към него въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Установил е, че със сключената между страните и съдебно одобрена на 05.11.2014 г. спогодба, те са разрешили спора между тях за делба на процесния недвижим имот, поставяйки го в дял на жалбоподателката-ответница срещу дължимо от нея уравнение на дела на ищеца от 17 500 лв., платимо до 05.05.2015 г. Установил е и че въз основа на съдебната спогодба-делба, на 05.06.2016 г. на ищеца е издаден изпълнителен лист и срещу жалбоподателката-ответница е било образувано изп. дело № 20167610400456 по описа на ЧСИ с рег. № 761. Приел е за безспорно, че на датата на договорения падеж жалбоподателката не е престирала дължимото по спогодбата изпълнение, а от приложеното в цялост изпълнително дело окръжният съд е установил, че такова изпълнение не е престирано и в предоставения на жалбоподателката срок за доброволно изпълнение, както и че „до момента“ (до приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция) ищецът, в качеството си на взискател не е получил удовлетворение и чрез способите на принудителното изпълнение.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил решаващия и крайния извод на първата инстанция, че е налице неизпълнение на поетото от жалбоподателката-ответница парично задължение и че искът за развалянето на сключената между нея и ищеца съдебна спогодба-делба, е основателен. В тази връзка окръжният съд е изложил в мотивите си следните съображения: Позовавайки се на т. 8 от ППВС № 7/28.112.1973 г. относно правото на кредитора, неполучил изпълнение, да иска разваляне на съдебната спогодба-делба по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателката-ответница за недопустимост на иска, като е приел, че недопустим би бил иск за изпълнение, предявен след съдебно или извънсъдебно развален договор, но в случая релевантното обстоятелство е, че към датата на предявяване на иска договорът (процесната съдебна спогодба-делба) е действащ и обвързващ страните. Окръжният съд е изложил и съображения, че упражняването на потестативното право за едностранно разваляне на договора е свързано и обусловено единствено от виновно неизпълнение на другата страна по него, като развалянето е недопустимо, когато след определяне на подходящ срок за изпълнение кредиторът може и има интерес да получи дължимата престация (чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД) или когато неизпълнението е незначително с оглед обективния интерес на кредитора (чл. 87, ал. 4 от ЗЗД). Въззивният съд е приел, че в случая с предявяването на иска по делото, който е основателен в хипотезата на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, ищецът надлежно е упражнил потестативното си право на разваляне. Приел е също, че разгледано в контекста на чл. 87, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗД, образуваното срещу жалбоподателката-ответница и висящо изпълнително производство, обуславя извод за действия на ищеца, предприети в качеството му на кредитор, с които той от една страна е обективирал интерес от изпълнението, а от друга ? е предоставил срокове за изпълнение. Въззивният съд е приел, обаче, че „към настоящия момент“ (приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция) изпълнение от жалбоподателката на уговореното е невъзможно, а поради забавата в плащането и натрупването на огромни суми по изпълнителното дело, вече е и безполезно за ищеца, чието изявление за разваляне е достигнало до насрещната страна и е породило правни последици. В заключение окръжният съд е констатирал съвпадане на фактическите му и правни изводи с тези на първата инстанция, като позовавайки се и на чл. 272 от ГПК, е потвърдил решението на районния съд.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил първия процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката, не в противоречие, а в съответствие с посочената от нея константна практика (включително задължителна такава) на ВКС, в която се приема, че въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, в мотивите си следва, въз основа на извършена от него обективна преценка на допустимите и относими доказателства, събрани по делото, да установи и да обсъди всички релевантни за спора обстоятелства, както и всички твърдения, възражения и доводи на страните, предвид което и да изведе правните си изводи по делото. В случая въззивният съд е обсъдил в мотивите си всички, установени след преценка на събраните по делото допустими и относими писмени доказателства, правнорелевантни обстоятелства, които са от значение както за съществуването и надлежното упражняване чрез иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, спорно потестативно право на ищеца да развали процесната съдебна спогодба-делба (фактът на нейното сключване между страните и на виновното неизпълнение на паричното задължение на жалбоподателката-ответница), така и за направените от последната възражения за недопустимост и неоснователност на иска (фактът на издаването на изпълнителния лист и на образуваното и висящо изпълнителното производство срещу нея), като съдът е изложил и съображенията си, предвид които е приел, че искът е процесуално допустим и основателен, респ. – за неоснователността на възраженията срещу него. При това положение – след като с обжалваното въззивно решение първият процесуалноправен въпрос е разрешен в съответствие с посочената от жалбоподателката константна практика (включително задължителна такава) на ВКС, то не са налице и двете наведени допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, също не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, тъй като в съдебната практика никога не е имало съмнения и колебания, че издаването на изпълнителен лист в полза на кредитора и образуването от него на изпълнително производство срещу неизправния длъжник, който има парично задължение по двустранен договор с предмет вещни права върху недвижим имот (какъвто е и съдебната спогодба-делба – т. 8 от ППВС № 7/28.112.1973 г.), не съставляват процесуални пречки за предявяването и надлежното упражняване на конститутивния иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за развалянето на договора поради виновно неизпълнение от страна на ответника-длъжник. Кредиторът-ищец винаги има правен интерес да упражни чрез този иск потестативното си право да развали договора, след като към момента на предявяването на иска и по време на висящото съдебно производство по него, той не е получил и не получава изпълнение от ответника-длъжник нито доброволно, нито чрез способите на принудителното изпълнение. Едва при влизане в сила на решението, с което се уважава иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за развалянето на договора, респ. – на съдебната спогодба-делба, по искане на която и да е от страните съдът обезсилва издадения въз основа на нея изпълнителен лист, като на това основание по чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК всяка от страните може да поиска от съдебния изпълнител и прекратяване на изпълнителното производство.
От гореизложеното следва и че нито е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо като постановено по недопустим иск, нито същото е очевидно неправилно.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. С. Д. Н., адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в касационното производство, чийто претендиран размер от 780 лв. е определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 26/30.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 51/2018 г. на Разградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. М. С. да заплати на адвокат С. Д. Н. сумата 780 лв. (седемстотин и осемдесет лева) – адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: