О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
София, 07.01.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание седемнадесети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5581 по описа за 2015 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Г. Г., приподписано от адв. М.Д., срещу въззивно решение № 240/10.07.2015 г., постановено от Кюстендилския окръжен съд по гр.д. № 239/2015 г.
Насрещната страна [фирма], [населено място] дол, представлявано от управителя К. Г. Ч., чрез юрисконсулт Д. Д., е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е немотивирана и неоснователна и моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В. Г. Г. е предявил против [фирма], [населено място] дол иск за заплащане на обезщетение, поради прекратяване на трудовото правоотношение, след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в размер на 8 брутни трудови възнаграждения – 6 съгласно чл. 222, ал. 3 КТ плюс 2 по силата на чл. 33 К., вр. чл. 228, ал. 2 КТ.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Дупнишки районен съд, отхвърлил иска. За да постанови този резултат, съдът установил, че трудовото правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие на 10.01.2012 г., но към тази датата не е налице другото условие от хипотезата на чл. 222, ал. 3 КТ – работникът не е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Посочено е, че нормата е приложима както при придобито право на ранно пенсиониране, така и при пенсиониране по общия закон, но това право следва да е налице към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, което в случая не е установено. Г. не само е пенсиониран след прекратяване на трудовия договор, но и след 10.01.2012 г. е придобил и правото на ранно пенсиониране.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с „процесуалноправен въпрос, свързан с необсъждане на становищата и доводите на страните, като съответно правните изводи не са съобразени със съществото на наведените доводи“, което е в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК. При преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд допуснал нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 172 и чл. 235 ГПК. Съдът се произнесъл и по съществен за изхода на спора материалноправен въпрос „свързан с наличието на причинна връзка, който извод е обусловил и крайния извод по делото“. Според касатора налице е и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „полага ли се обезщетение на работник или служител, работил през последните десет години при един работодател и , който е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване“.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Изложението като съдържание възпроизвежда касационната жалба и по същество съдържа касационни оплаквания. Уточнени от касационния съд процесуалноправните въпроси, повдигнати от касатора – длъжен ли е въззивният съд да преценява събраните по делото доказателства и да обсъди доводите на страните, са принципно значими, но не са установява противоречие между постановеното от въззивния съд и разрешенията в цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК на Върховния касационен съд.
Нито в касационната жалба, която е бланкетна, нито в изложението е изяснено с кое точно процесуално действие и по отношение на кой довод и доказателство въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 235 ГПК. Недопустимо е касационната инстанция (и при действие на отменения ГПК от 1952 г., и на сега действащия ГПК от 2007 г.) служебно да преценява всички процесуални действия на въззивния съд по допускане, събиране и обсъждане на всяко едно доказателствено средство и неговата преценка, както и обсъждането и преценката на всеки довод на страните по делото с оглед евентуално нарушение на чл. 12 и 235 ГПК.
В случая, с оглед съдържанието на касационната жалба и на изложението, съдът няма възможност да прецени относими ли са, иначе принципно значимите, правни въпроси към постановеното от въззивния съд, а след това – дали е налице противоречие със задължителна съдебна практика.
Страната е цитирала и нормата на чл. 172 ГПК, във връзка с която няма поставен правен въпрос, а и по делото нито са събирани, нито е искано допускане на гласни доказателства.
Въпросът, „свързан с наличието на причинна връзка, който извод е обусловил и крайния извод по делото“, е неясен и е невъзможно да бъде уточнен или преформулиран от касационната инстанция. Следва да се посочи, че въззивният съд не е обусловил свой фактически или правен извод с наличие или липса на „причинна връзка“. Касаторът е представил решение на ВКС, постановено по чл. 45 ЗЗД, което има отношение към наличието на пряка причинноследствена връзка между увреждането и деликта, но няма никакво значение към предмета на въззивното решение, което се обжалва.
Въпросът – полага ли се обезщетение на работник или служител, работил през последните десет години при един работодател и, който е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване, възпроизвежда хипотезата на чл. 222, ал. 3КТ, но въззивният съд не е постановил нещо противно на правната норма, а в съответствие с нея, е отхвърлил иска, защото към датата на прекратяване на трудовия договор между страните ищецът не е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. От друга страна, нормата е ясна и непротиворечиво тълкувана в съдебната практика, така че не може да се обоснове и допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнасяне по реда на чл. 290 ГПК от ВКС с оглед точно приложение на закона, както и за развитие на правото.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 500 лв. юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 240/10.07.2015 г., постановено от Кюстендилския окръжен съд по гр.д. № 239/2015 г.
ОСЪЖДА В. Г. Г. да заплати на В….“ Е., [населено място] дол, представлявано от управителя К. Г. Ч. сумата в размер на 500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: