5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 958
гр. София, 13.10.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 923 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 119/07.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 325/2016 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 220/05.05.2016 г. по гр. дело № 1921/2015 г. на Бургаския окръжен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на К. С. К. сумата 51 130 E., представляваща връщане на заета сума по договор за заем от 11.11.2008 г., и сумата 15 590 E., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 10.11.2012 г. – 10.11.2015 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 11.11.2015 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. С жалбата е направено и искане по чл. 282, ал. 2 от ГПК за спиране изпълнението на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. С. К. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) към кой момент следва съдът да се произнесе по „искане“ (възражение) за недопустимост на исковата молба (иска) – към момента, в който е сезиран с „искането“ (възражението) за недопустимост ли; 2) сроковете, определяни от съда за представяне на доказателства, следва ли задължително да бъдат седемдневни и в кои случаи съдът разполага с правото да предоставя по-дълги такива; следва ли за доказателства, чието издаване е административна услуга и срокът за издаване е седемдневен, да се предоставят удължени едномесечни срокове и колко искания за удължаване на срока следва да се уважават от съда; и 3) какви доказателства следва да събира съдебният състав, за да „одобри“ (уважи) искане за освобождаване от държавна такса, когато молителят е физическо лице; ако в представени на съда документи – доказателства за освобождаване от държавна такса се съдържат данни по счетоводни баланси за начислени и изплатени на едноличния собственик на капитала суми по заеми, как следва да се третират тези суми от съда, и ако тези суми не са взети под внимание от съда при определяне на имотното състояние на лицето, това в каква степен опорочава постановения акт от съда – определението за освобождаване от държавна такса.
В изложението си касаторът поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения и доводи за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, т.е. – същото не е надлежно наведено (т. 4 и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
При условията на евентуалност (предвид и направеното уточнение на изложението съгласно указанията на въззивния съд) се поддържа, че тези въпроси са разрешавани противоречиво от съдилищата, във връзка с което жалбоподателят представя (в преписи) определение № 748/07.10.2011 г. по ч. в. гр. дело № 863/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, определение № 280/17.02.2011 г. по ч. в. гр. дело № 185/2011 г. на Пловдивския апелативен съд и определение от 25.02.2016 г. по ч. в. гр. дело № 93/2016 г. на Ямболския окръжен съд. Първите две от тези три въззивни определения не следва да се обсъждат, тъй като липсват доказателства да са влезли в сила, респ. – да са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК; а в третото, макар и влязло в сила като необжалваемо, не е обсъден и не е дадено разрешение на никой от въпросите, формулирани в изложението на касатора, т.е. и то не би могло да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Независимо от горното, няма основание за допускане на касационното обжалване в случая и по следните съображения:
Въззивният съд е намерил за неоснователни възражението и оплакванията на жалбоподателя-ответник за недопустимост на предявените по делото искове поради наличие на друго висящо дело между същите страни, на същото основание и за същото искане, тъй като е установил, че това друго дело, макар и да е било по-рано заведено и висящо към датите на подаването на исковата молба по настоящото дело и на отговора ?, с който жалбоподателят-ответник е направил възражението за недопустимост, то това друго дело впоследствие е било прекратено с влязло в сила определение на съда, поради оттегляне на иска. При това положение – след като е отпаднала процесуалната пречка по чл. 126 от ГПК за допустимостта на настоящото производство, без никакво значение е в кой момент първата инстанция се е произнесла по това възражение за недопустимост, респ. – първият процесуалноправен въпрос също е без никакво значение за изхода на делото, включително – относно допустимостта на исковете и на постановените по тях решения на първата и на въззивната инстанция, т.е. този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, съгласно константната съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС), съдът следи и служебно за наличието на абсолютната отрицателна процесуална предпоставка по чл. 126 от ГПК, поради което при направено от ответника възражение за недопустимост на това основание, съдът следва да се произнесе по него само след като се увери по несъмнен начин, включително и чрез служебно събиране на доказателства за това, че е налице друго висящо дело между същите страни, на същото основание и за същото искане, като при наличие на данни (както в случая), че това друго дело, макар и по-рано заведено, е прекратено, съдът следва не само да се увери дали действително е налице такова прекратително определение на другия съд, но и да изчака влизането му в сила, а не да прекратява и образуваното (макар и по-късно) пред него производство. В тези случаи целта на закона е да се избегне постановяването на две различни съдебни решения по един и същи правен спор, а не и двете образувани производства по този спор да бъдат прекратени, т.е. – да се стигне до отказ от правосъдие.
По втория процесуалноправен въпрос, който е по приложението на чл. 59 и чл. 63 от ГПК, също е налице трайно установена и непротиворечива практика на съдилищата, съгласно която продължителността, както на първоначалния срок, когато той не е определен от закона (чл. 59 от ГПК), така и на новоопределения срок при продължаване на първоначалния (стига новоопределеният да не е по-кратък от първоначалния – чл. 63, ал. 2 от ГПК) се определя изцяло по преценка на съда – според конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, като тази преценка на съда не подлежи на инстанционен контрол, освен когато поради краткост на тези срокове се стигне до преграждане по-нататъшното развитие на делото (чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК), какъвто не е настоящият случай. Когато съдът по реда на чл. 59 или чл. 63 от ГПК определи по-дълги срокове от необходимите, каквито твърдения и оплаквания в случая жалбоподателят-ответник излага по делото относно определените от първоинстанционния съд срокове на ищеца за представяне на доказателства за имущественото си състояние с оглед освобождаването му от внасянето на държавна такса по делото, това би могло да е от значение единствено за разглеждането на делото в разумен срок (чл. 13 от ГПК), което обаче подлежи на инстанционен контрол единствено по реда на чл.чл. 255-257 от ГПК, но не и по реда за обжалване на съдебните актове. Още по-малко в случая на касационен контрол би могла да подлежи преценката на първоинстанционния съд за продължителността на определените от него срокове по реда на чл. 59 и чл. 63 от ГПК. По тези съображения, и вторият процесуалноправен въпрос е без никакво значение за изхода на правния спор по делото и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд не е дал разрешение на третия правен въпрос, формулиран в изложението на касатора, свързан с приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК. При извършената от него преценка относно редовността и допустимостта на исковата молба, респ. – относно допустимостта на първоинстанционното решение по делото, апелативният съд подробно е проследил в решението си как се е развило производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК и е споделил извода на окръжния съд, че в случая са налице предпоставките за освобождаването на ищеца от внасянето на държавна такса по исковата молба. В тази връзка обаче, въззивният съд нито е обсъждал какви доказателства следва да събира съдът във връзка с това искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК, т.е. – първата част от този правен въпрос, нито е обсъждал конкретното съдържание на представените в тази връзка по делото счетоводни баланси – втората част от въпроса. При това положение, и този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното въззивно решение.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, сочените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК – тъй като с постановяването на настоящото определение обжалваното въззивно решение влиза в сила, неоснователно е и искането на касатора по чл. 282, ал. 2 от ГПК за спиране изпълнението на последното.
Също предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. И. С. Б. от САК, претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в касационното производство, чийто размер, определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., възлиза на сумата 3 104.90 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 119/07.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 325/2016 г. на Бургаския апелативен съд;
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] за спиране изпълнението на решение № 119/07.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 325/2016 г. на Бургаския апелативен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на адвокат И. С. Б. от САК сумата 3 104.90 лв. (три хиляди сто и четири лева и деветдесет стотинки) – адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: