2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
гр. София, 12.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Б. Цонев, гр. дело № 4415 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. Т. и касационна жалба на Г. В. Т. срещу решение № 108/27.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 239/2016 г. на Варненския апелативен съд. Касаторите обжалват въззивното решение съответно в частите, с които, като е потвърдено частично решение № 185/10.08.2015 г. по гр. дело № 410/2013 г. на Шуменския окръжен съд, предявеният по делото от К…. (…..), иск по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) е уважен срещу двамата жалбоподатели, като от тях е отнето в полза на държавата следното имущество: от касатора Д. Т. – на основание чл. 9, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) – следния недвижим имот: първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, северната изба и гараж с два хода, заедно с 1/3 ид. част от дворното място от 312 кв. м. по скица, а по нотариален акт – 330 кв. м., с неуредени сметки по регулация за 20 кв. м., в което са построени, съставляващо парцел VІІІ-2950,2951, в кв. 157 по плана на [населено място], [улица], и съответните ид. части от сградата и от правото на строеж на жилището и гаража (при описани граници), закупен с Нотариален акт № .., т. …, рег. № …, дело № … г. на нотариус с рег. № 024; и от касатора Г. Т. – на основание чл. 8, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) – следния недвижим имот: надстройка на гараж и пристройка към него на един етаж, построени съгласно разрешение за строеж № 168/14.06.2001 г. на общ. Шумен в същия парцел VІІІ-2950,2951, в кв.157 по плана на [населено място], [улица], представляващи самостоятелни обекти в сградата, както следва: пристройка на гараж с площ 32 кв. м. с идентификатор № …, попадаща в сграда с идентификатор № …., построена в ПИ с идентификатор № …. (при описани граници), и надстройка на гараж с площ 64 кв. м. с идентификатор № …, попадаща в сграда с идентификатор № …, построена в ПИ с идентификатор № … (при описани граници), закупен с Нотариален акт № …, т…., рег.№ …., дело № … г. на нотариус с рег. № 024.
Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като в жалбата на Г. Т. е направено и оплакване за процесуална недопустимост на обжалваната от него част на въззивното решение.
Ответникът по двете касационни жалби – ищецът К…. в отговорите си излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите.
В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, и двамата жалбоподатели са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да формира вътрешното си убеждение и да прави изводите си, които имат решаващо значение за изхода на делото, в съответствие със събраните по него доказателства, становищата и доводите на страните, и в контекста на конкретния казус – да не кредитира свидетелски показания на роднини, посочени в чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, които имат право да свидетелстват, за даване от тяхна страна и получаване от ответниците на суми, по-големи от 5 000 лв., при положение, че отделно са представени и приети по делото писмени доказателства, доказващи надлежно произхода на предоставените от тях парични средства, послужили за покупка на имота, предмет на отнемането по ЗОПДИППД (отм.); 2) обосновано ли е въззивният съд да прави анализ и да обследва произхода на парични средства на трети, неучастващи в производството по ЗОПДИППД (отм.) лица, предоставили тези средства на ответниците по искането за отнемане, като в същото време тези лица се явяват свидетели по делото, и оттук – следва ли депозираните от тях свидетелски показания, касателно притежаването и предоставянето на парични суми на ответниците, да се доказват с други доказателствени средства, каквото навежда въззивният съд, постановявайки решението си; и 3) следва ли да се уважи искането за отнемането на собствения на ответника недвижим имот, след като критерият за значителна стойност на имуществото е заложен в § 1, т. 2 от ДР на ЗОПДИППД (отм.) – да е формирано имущество на стойност над 60 000 лв., при положение, че експертната оценка по назначената съдебно-техническа експертиза по делото посочва стойност на имота към момента на придобиването му, значително по-ниска от визираната в специалния закон минимална стойност. По отношение на първия правен въпрос касаторите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 120/04.04.2013 г. по гр. дело № 964/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 237/24.06.2010 г. по гр. дело № 826/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 165/01.03.2010 г. по гр. дело № 71/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 238/19.03.2010 г. по гр. дело № 4989/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС, съгласно които съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства. По отношение на останалите два правни въпроса касаторите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Отделно от горното, в изложението на жалбоподателя Г. Т. са формулирани още и следните правни въпроси: 1) допустимо ли се явява уваженото от въззивния съд искане от страна на К…. за отнемане на собствен на ответника недвижим имот, при условие, че той е придобил този имот, предмет на искането за отнемане в полза на държавата, като пълнолетно лице и възмездно, т.е. – не е сред лицата, посочени в хипотезата и попадащи в приложното поле на чл. 9, във вр. с чл. 28, ал. 3 от ЗОПДИППД (отм.), съответно – надлежна ли се явява пасивната процесуална легитимация на такова лице в качеството на ответник; и 2) следва ли да се отнеме цялото имущество, предмет на искането – процесният недвижим имот, когато в конкретния случай въззивният съд е достигнал до извода, че евентуално можело да се приеме, че ответникът е разполагал с парична сума за закупуване на имота, по-малка от пазарната стойност на същия към момента на закупуването му, съгласно назначената съдебно-техническа експертиза; и в този случай не се ли упражнява една репресия от страна на решаващия състав спрямо ответника, като му се отнема целия имот, а не само паричния ресурс, за който няма доказан произход, и това не води ли до неоснователно обогатяване на държавата, в чиято полза се отнема имуществото. По отношение на тези два правни въпроса, касаторът Г. Т. навежда също допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа и тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Първият от горните два въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя Г. Т., е свързан с касационното му оплакване за процесуална недопустимост на обжалваната от него част от въззивното решение, поради това, че той е закупил, отнетия от него в полза на държавата, процесен невдижим имот, когато е бил 27-годишен, т.е. – като пълнолетно лице, и възмездно, поради което не е сред лицата, посочени в хипотезата и попадащи в приложното поле на чл. 9, във вр. с чл. 28, ал. 3 от ЗОПДИППД (отм.). Както е видно от цитираното по-горе въззивно решение (диспозитива – в обжалваната му част), този процесен имот е отнет от касатора-ответник Г. Т., не на основание чл. 9 от ЗОПДИППД (отм.), а на основание чл. 8 от ЗОПДИППД (отм.), чийто фактически състав (за разлика от този по чл. 9) не включва придобиване на имущество от ненавършили пълнолетие деца на проверяваното лице, а напълно различни елементи (юридически факти), а именно – прехвърляне на имущество през проверявания период на съпруг, роднини по права линия, без ограничение в степените, а по съребрена линия и по сватовство – до втора степен включително, когато те са знаели, че то е придобито от престъпна дейност, като знанието се предполага до доказване на противното. С оглед на това, формулираният в тази връзка правен въпрос няма отношение към предмета на уважения срещу касатора Г. Т. иск с правно основание чл. 8, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), поради което този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По същите съображения и касационното оплакване на този жалбоподател е извън рамките на предмета на уважения срещу него иск, а и по своята същност това касационно основание е такова по чл. 281, т. 3, предл. 1 от ГПК – за нарушение на материалния закон, т.е. – за неправилност на тази обжалвана част от въззивното решение, а не за недопустимост на същата по смисъла на чл. 281, т. 2 от ГПК. Поради това, не е налице и вероятност за процесуална недопустимост на тази обжалвана част, респ. – няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотезата на т. 1-in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – с оглед извършване на проверка от касационната инстанция за такава недопустимост.
Както е цитирана и в изложенията на двамата касатори, задължителната практика на ВКС дава положителен отговор на първата част от първия формулиран от тях процесуалноправен въпрос, а именно – въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение и да направи изводите си, които имат решаващо значение за изхода на делото, въз основа на приетите за установени от него, релевантни за спора обстоятелства, след извършено обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните. Неоснователен е обаче доводът на жалбоподателите за противоречие на въззивното решение с това разрешение.
Въз основа на относимите писмени доказателства по делото, апелативният съд е приел за установено, че с одобрено от наказателния съд споразумение, имащо значението на влязла в сила присъда, проверяваното лице – ответникът по делото В. Д. Т., който е баща на двамата ответници-касатори, е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление, сред изброените в чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.), а именно – престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК – извършвани от него в периода от 1999 г. до края на 2008 г., в съучастие с други лица, банкови сделки, без съответното разрешение, от която си дейност той е получил неправомерни доходи в размер 90 502 лв. Също въз основа на одобреното от наказателния съд споразумение и влязлата в сила, необжалвана от ответника В. Т. част от първоинстанционното решение по делото, въззивният съд е приел за установено и че същият през проверявания период е придобил имущество на значителна стойност по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗОПДИППД (отм.) – над 60 000 лв. В тази връзка апелативният съд е изложил и подробни съображения, защо намира за неоснователни становищата и доводите на ответниците-касатори, че на посочения критерий „значителна стойност“ следвало да отговаря само съответният процесен недвижим имот, предмет на искането за отнемане, а не цялото имущество, придобито от проверяваното лице през проверявания период. След обсъждане на относимите писмени доказателства, показанията на разпитаните по делото свидетели и приетите експертни заключения, и въз основа на съвкупната им преценка, въззивният съд е приел за установени и предпоставките по чл. 9, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) за отнемането на първия процесен имот от касатора-ответник Д. Т., а именно – този имот е бил закупен на негово име, като към момента на придобиването му той е бил малолетен и към същия момент семейството на проверяваното лице (ответника В. Т., съпругата му – ответницата Г. Г. Т. и малолетния тогава касатор-ответник Д. Т.) не е разполагало с достатъчно парични средства от законен източник за закупуването на имота, а ответникът В. Т. е реализирал доходи само от престъпната си дейност. В тази връзка изключително подробно са обсъдени свидетелските показания и относимите писмени доказателства, въз основа съвкупната преценка на които съдът е намерил за недоказани по делото възраженията и твърденията на ответниците, средствата за закупуването на този имот, а също – и средствата за надстрояването и пристрояването на този имот с другия процесен такъв, да са били предоставени от роднини на ответниците. Въз основа съвкупната преценка на експертните заключения по делото и относимите писмени доказателства, въззивният съд е приел за установено, че и през периода на извършване на надстрояването и пристрояването семейството на проверяваното лице не е разполагало с достатъчно парични средства от законен източник за покриване на разходите за същото, както и, че и тези разходи са осигурени от престъпната дейност на ответника В. Т., и тъй като през този период касаторът-ответник Д. Т. не е навършил пълнолетие, надстроените и пристроени самостоятелни обекти, макар и възникнали формално в неговия патримониум, също се считат придобити за сметка на проверяваното лице – в хипотезата на чл. 9 от ЗОПДИППД (отм.). С оглед на това и като е приел за установено въз основа писмените доказателства, че след навършване на пълнолетието си касаторът-ответник Д. Т. е продал надстроените и пристроени самостоятелни обекти на брат си – касатора-ответник Г. Т., апелативният съд е достигнал до извода, че същите подлежат на отнемане от последния на основание чл. 8, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), тъй като той не е ангажирал доказателства по делото за оборване на презумпцията по чл. 8, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), че е знаел, че те са придобити (изградени) със средства от престъпната дейност на баща му В. Т..
От така изложените мотиви към обжалваните части на въззивното решение е видно, че апелативният съд е разрешил първата част от първия изведен от двамата жалбоподатели правен въпрос, в пълно съответствие с цитираната в двете изложения задължителна практика на ВКС, поради което не е налице наведеното от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по втората част от същия правен въпрос, както и по втория формулиран от двамата жалбоподатели правен въпрос, тъй като те не са от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. – не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Както вече беше посочено, апелативният съд изключително подробно е обсъдил събраните по делото свидетелски показания и относимите писмени доказателства, въз основа съвкупната преценка на които е приел за недоказани по делото възраженията и твърденията на ответниците, средствата за закупуването на единия процесен имот, и средствата за надстрояването и пристрояването на този имот с другия процесен такъв, да са били предоставени от роднини на ответниците. При извършения анализ на доказателствата, въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 172 от ГПК, като подробно е мотивирал установените от него противоречия между показанията на свидетелите – роднини на ответниците и писмените доказателства, респ. – защо не кредитира показанията на свидетелите в частта им относно предоставяне от тях на парични средства на ответниците. При тази преценка апелативният съд не е прилагал и не се е позовавал по никакъв начин на процесуалната забрана по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, от каквато постановка изхожда втората част от първия правен въпрос, поради което тя няма отношение към приетото за установено и изводите, направени в мотивите към обжалваните части от въззивното решение. Въззивният съд не е „обследвал“ самоцелно произхода на паричните средства на свидетелите – роднини на ответниците, от каквато постановка изхожда вторият правен въпрос на двамата касатори, а е изследвал произхода на тези средства в рамките на съвкупната преценка на свидетелските показания по делото и представените писмени доказателства, както и във връзка с приложението на чл. 172 от ГПК, т.е. – в съответствие с цитираната от самите жалбоподатели задължителна практика на ВКС. Поради това и този правен въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като по отношение на него не е и не би могъл да е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Третият правен въпрос, формулиран в изложенията на двамата касатори, също не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и обжалваното въззивно решение е съобразено с нея. В решение № 231/11.07.2012 г. по гр. дело № 848/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е дадено следното разрешение: Според чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), производството по закона се провежда, когато е установено, че дадено лице е придобило имущество със значителна стойност, а съобразно § 1, т. 2 от ДР на ЗОПДИППД (отм.), значителна стойност на имуществото е стойност над 60 000 лв. Преценката дали имуществото е на значителна стойност, трябва да се направи като се изхожда от цялото имущество на лицето, придобито в проверявания период, независимо дали то изцяло или отчасти е предмет на делото по искането за отнемането му, както и дали е било отчуждено и на кого принадлежи правото на собственост към момента на започване на проверката. Независимо дали проверяваното лице е прехвърлило вещни права (включително и право на строеж), но сделката е непротивопоставима на държавата (сделките по чл. 7 и чл. 8 ЗОПДИППД, отм.), или имуществото е прехвърлено на трето добросъвестно лице по възмезден начин и се отнема полученото по сделката (чл. 4, ал. 2 от ЗОПДИППД, отм.), преценката за значителна стойност се формира и с оглед прехвърленото имущество. Имуществото се отнема от придобилия го (физическо или юридическо лице, придобило по безвъзмездна сделка, трето недобросъвестно лице, придобило възмездно), но преценката дали проверяваното лице е придобило имущество на значителна стойност е и на база прехвърленото от него имущество. В същия смисъл са и решение № 89/29.01.2010 г. по гр. дело № 717/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/04.07.2012 г. по гр. дело № 704/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 481/23.04.2013 г. по гр. дело № 99/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Макар и да не се е позовал изрично на тази задължителна практика на ВКС, апелативният съд е възпроизвел в мотивите си горното разрешение на въпроса и по този начин го възприел като свое, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази връзка и предвид доводите в изложенията на касаторите следва да се отбележи, че друго разрешение на въпроса не се налага в хипотезата на чл. 9 от ЗОПДИППД (отм.), тъй като разпоредбата изрично сочи, че и в тази хипотеза придобитото се смята за имущество на проверяваното лице, когато са налице предпоставките за това, както в случая.
Не е налице основание касационното обжалване да се допуска и по другия въпрос, формулиран само в изложението на касатора Г. Т.. Този въпрос се свързва в изложението с мотивите на въззивния съд относно произхода на средствата, с които този жалбоподател е заплатил цената на продадения му от брат му Д. Т. процесен имот, отнет от Г. Т. на основание чл. 8, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.). Както вече беше изяснено по-горе, фактическият състав на отнемането в тази хипотеза изисква единствено недобросъвестност на (знание у) приобретателя (в случая касатора Г. Т.) относно обстоятелството, че предходното придобиване на имота (в случая на името на непълнолетния тогава негов брат Д. Т., но за сметка на баща им В. Т.) е станало със средства от престъпна дейност (тази на баща им В. Т.), като това знание (недобросъвестност) се предполага и презумпцията по чл. 8, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) не е оборена по делото. При така изясненото е видно, че произходът на средствата, с които приобретателят – касаторът Г. Т. е заплатил закупения от него имот, няма никакво отношение към фактическия състав по чл. 8 от ЗОПДИППД (отм.)., респ. – изложените в тази връзка мотиви към обжалваното решение, а следователно и формулираният във връзка с тях правен въпрос са без никакво значение за изхода на правния спор, поради което и този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, нито пък по отношение на него би могъл да е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, съгласно чл. 78, ал. 8 и чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, всеки един касаторите-ответници дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца К…., претендираните от последната разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаването на отговори на касационните жалби, в размер от по 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 108/27.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 239/2016 г. на Варненския апелативен съд, – в частите, с които искът по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), предявен от К…., е уважен срещу Д. В. Т. – на основание чл. 9, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), и срещу Г. В. Т. – на основание чл. 8, във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.).
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Д. В. Т. да заплати на К…. сумата 100 лв. (сто лева) – разноски по делото;
ОСЪЖДА Г. В. Т. да заплати на К…. сумата 100 лв. (сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.