2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 592
гр. София, 21.07. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 4045 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на И. Д. А. срещу определение № 235/27.03.2014 г., постановено по частно гр. дело № 1538/2014 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІІІ-то гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на жалбоподателя срещу определение № 282/11.04.2013 г. по въззивно гр. дело № 61/2013 г. на Добричкия окръжен съд (Д.), с което е оставена без уважение молбата от 20.03.2013 г. на жалбоподателя за спиране на производството по същото въззивно гражданско дело до произнасяне от ВКС по подадена от него молба за отмяна на решение № 222/21.01.2013 г. по гр. дело № 110/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС.
За да намери, че частната жалба на жалбоподателя е недопустима и за да я остави поради това без разглеждане, съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е приел, че атакуваното с нея определение на въззивния съд не подлежи на обжалване. В тази връзка са изложени съображения, че съгласно чл. 274, ал. 1 от ГПК срещу определенията на съда могат да се подават частни жалби в два случая – когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и когато обжалването му е изрично предвидено в закона. Прието е и че в случая не е налице нито една от тези две хипотези – определението на съда, с което е оставено без уважение искане за спиране на производството по делото, не е акт, с който се прегражда производството, нито е предвидено изрично самостоятелното обжалване на това определение. Пояснено е и че правилността на тези определения се преценява при проверка правилността на постановеното по делото решение.
Частната жалба, по която е образувано настоящото частно гражданско производство, е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване акт на ВКС и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания, че обжалваното определение не съответствало на върнатата с него частна жалба, която била насочена срещу действията на две съдилища, възпрепятстващи хода на подадената от жалбоподателя молба за отмяна, но в обжалваното определение този факт бил игнориран, като се излагат съображения, че това е в разрез с основните начала за процесуална икономия и за равенство на страните. Поддържа се и становище, че след като ответникът разполагал с изрична възможност да обжалва определението за спиране на производството по делото, то и ищецът разполагал с реципрочна възможност да обжалва определението за „неспиране”. В тази връзка отново се излагат съображения, че иначе се нарушавал принципът за равенство на страните, като се изтъква, че той е конституционен, а Конституцията има непосредствено действие, дори законът „да упуща” тази възможност. Излагат се и съображения, че в случая решението по молбата за отмяна ще е преюдициално за въззивното производство и че постъпването на молбата за отмяна е отрицателна процесуална предпоставка, поради което то следва да се спре. В тази връзка се сочи и че несанкционирането на очевидното нарушение на императивна норма „дава лош знак”. В частната жалба се излагат и още твърдения и съображения, че съдилищата бавели администрирането на подадената от жалбоподателя молба за отмяна.
Ответниците по частната жалба И. К. К. и Й. И. Б., в отговора си излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата. Останалите ответници по частната жалба не са подали отговори на същата в срока за това.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
Непроизнасянето с обжалваното определение на ВКС по съдържащите се и в оставената без разглеждане с него частна жалба, твърдения и доводи за забавяне администрирането на подадената от жалбоподателя молба за отмяна на влязло в сила решение по друго дело, не съставлява порок на обжалваното определение, а още по-малко такъв, който да води до недопустимост или до неправилност на същото. Това е така, защото тези доводи и съображения нямат никакво отношение към предмета на частната жалба – обжалваното определение № 282/11.04.2013 г. по въззивно гр. дело № 61/2013 г. на Д., а още по-малко имат отношение към процесуална недопустимост на частната жалба, установена с обжалваното определение. След като жалбоподателят счита, че неоснователно се забавя администрирането на молбата му за отмяна, той разполага с процесуалното право по чл. 255 от ГПК – да подаде по съответното дело и до компетентния съд, молба за определяне на подходящ срок, каквото съдържание оставената без разглеждане частна жалба няма.
Напълно несъстоятелни са и доводите на жалбоподателя за нарушаване на принципите за равенство на страните в гражданското съдопроизводство (чл. 9 от ГПК) и за разглеждане и решаване на делата в разумен срок (чл. 13 от ГПК; който замести сочения от жалбоподателя принцип за процесуална икономия, установен с отменения ГПК). На първо място, и двете насрещни страни в процеса (а не само едната от тях, както неоснователно се сочи в частната жалба), и ищецът, и ответникът разполагат с процесуалното право да обжалват определението на съда, с което се спира производството по делото, тъй като то прегражда по-нататъшното му развитие по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК. На следващо място, нито ищецът, нито ответникът има право на жалба срещу определението на съда, с което се отказва спиране на производството по делото, тъй като това определение нито прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито обжалването му е изрично предвидено в закона. Това не е пропуск („упущение”) в процесуалния закон и не води до „несанкциониране на очевидно нарушение на императивна норма”, както също неоснователно се поддържа в частната жалба. Ако действително е било налице основание за спиране на производството по делото, същото представлява абсолютна (макар и временна – докато основанието за спиране съществува) процесуална пречка за развитието на производството и за процесуалната допустимост на постановеното по него решение, като законодателят (именно по съображения за бързина и процесуална икономия) е преценил, че проверката за това ще се извършва, не в нарочно частно производство с предмет определението, с което се отказва спирането, а при обжалването на самото решение по делото (както е разяснено и с обжалваното определение).
По изложените съображения, доводите в частната жалба, разглеждана в настоящото производство, се явяват напълно неоснователни. Тъй като оставената без разглеждане с обжалваното определение на ВКС, частна жалба е подадена срещу определение на въззивния съд, което не подлежи на самостоятелно обжалване – не попада в никоя от хипотезите на т. 1 или т. 2 на чл. 274, ал. 1 от ГПК, тя е процесуално недопустима. Обжалваното определение, в което е прието същото, е валидно, процесуално допустимо и правилно – постановено е в пълно съответствие с процесуалния закон и с константната съдебна практика, поради което следва да се потвърди.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 235/27.03.2014 г., постановено по частно гр. дело № 1538/2014 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.