2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 747
гр. София, 11.06. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1498 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. П. срещу решение № 1874/13.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1857/2013 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение от 22.02.2013 г. по гр. дело № 333/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на [фирма], на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, сумата 46 844 лв. – установена на 19.12.2009 г., липса в касата, поверена на жалбоподателката-ответница, в качеството й на материално отговорно лице (МОЛ), ведно със законната лихва върху таза сума от 28.11.2011 г. до окончателното й изплащане; както и на основание чл. 86 от ЗЗД – сумата 9 386.17 лв. – обезщетение за забава в размер на мораторната лихва върху посочената по-горе сума за периода 19.12.2009 г. – 28.11.2011 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на процесуалния и материалния закон, и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване.
В пункт 1 от изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателката поддържа, че с въззивното решение, в противоречие с практиката на ВКС е разрешен обуславящият изхода на делото процесуалноправен въпрос, че в доказателствена тежест на банката (работодателя)-ищец е да докаже правопораждащия факт на задължението – липса, нейният размер и момента на настъпването и/или откриването й.
За да уважи предявения по делото иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ за сумата 46 844 лв., въззивният съд, при подробно обсъждане на събраните по делото писмени доказателства, показанията на тримата разпитани свидетели, и приетите основно и допълнително заключения на съдебно-счетоводната експертиза, е приел за установено следното: Жалбоподателката е работела по трудово правоотношение на длъжност „специалист обслужване на клиенти” във филиал на банката-ищец в [населено място], като е имала право и задължение да работи с парични наличности, при спазване на изисквания за сигурност и касови лимити, да равнява ежедневно фактическата касова наличност със счетоводните данни и да приключва касовата наличност, като при установено несъответствие – да информира отговорния за касовата наличност служител и директора на филиала за излишъка и/или недостига от националната и чуждестранните валути. Установено е и, че по повод теглене от сметка на клиент без приложена декларация по ЗМСИП, която операция е била сторнирана, по нареждане на директора на клона на 19.12.2009 г. е била извършена внезапна проверка на касовата наличност на всички каси, като с акта за проверката от същата дата в касата на жалбоподателката-ответница е установен дефицит в размер на процесната сума 46 844 лв., като са описани и паричните средства в копюри, без да е установено на какво се дължат констатираните липси. Прието е за установено и че към този момент в клона са съществували три оперативни каси с отделен журнал за транзакциите, като информационната система следи всяка транзакция (теглене или вноска) и се отразява на счетоводното салдо на всяка каса, а всяка от служителките, които ги обслужват, притежава т. нар. „потребителски номер” – код, с който тя извършва тези транзакции, и за всяка каса има отделно МОЛ. Установено е и че не е възможно софтуерно дадена операция да бъде извършена с идентификатора на съответната служителка от друг човек, а осчетоводяването при констатирането на липсата за съответната каса в случая е извършено с идентификатора на жалбоподателката-ответница. От свидетелските показания е установено и че всяка от касите е сертифицирана с ключ и шифър, достъп до които има само съответният служител, като е изключено друго лице да отиде и да вземе дадена сума пари, защото касата се заключва с ключ и шифър. Апелативният съд е приел, че и основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза установява липсата в касата на жалбоподателката, като причините за произхода й не са установени – изводът е базиран на липсата на разходно-оправдателни документи, респ. – сумата е осчетоводена като липса към същата дата, на която е работела ответницата. Прието е и че с допълнителното заключение на вещото лице се потвърждава констатацията за липса в посочения размер и при проследяване на касовата наличност за ревизирания съгласно заповед № 20/19.12.2009 г. период, който обхваща такъв след предходна ревизия, извършена на 30.11.2009 г., когато е установено, че няма различие между наличните парични средства и счетоводните данни по информационната система, до датата на проверката, когато е констатирана липсата – 19.12.2009 г. Съдът е възприел и обясненията на вещото лице, че между парите, с които служителката завършва салдото, и парите, които се съхраняват реално, има относителна самостоятелност и при реалното фактическо преброяване на парите и сравняване със салдото по дневника, може да се установи дали между същите има разлика. При така установените обстоятелства по делото и при извършен анализ на отчетническата отговорност за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, въззивният съд е приел, че при тази форма на увреждане на имуществото на работодателя вината на отчетника се предполага, поради което в негова тежест е да докаже, че не е причинил щетата или че не я е причинил виновно. Приел е и че се прилага презумпцията, че липсата е причинена от отчетника, като тази презумпция произтича от специфичната му трудова функция, че именно негово задължение е да пази и отчита поверените му парични и материални ценности. Апелативният съд е приел и че за да е налице липса по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, е необходимо да е установен недостигът на парични или материални ценности и този недостиг да е възникнал по времето на упражняването на съответната трудова функция. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателката-ответница, че ищецът не е установил по делото, при условията на пълно и главно доказване, факта, че е налице липса, като е приел, че от събраните писмени и гласни доказателства е установена липсата на процесната сума, което се потвърждава както от съставения от ищеца акт за извършена ревизия, така и от съдебно-счетоводната експертиза по делото, както и че не са ангажирани доказателства, които да разколебаят извода, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ.
С така изложените мотиви, въззивният съд е разрешил изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос, – че в доказателствена тежест на работодателя-ищец е да докаже правопораждащия факт на задължението (отговорността) по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ – липса, нейният размер и момента на настъпването и/или откриването й, не в противоречие, а в пълно съответствие със задължителната практиката на ВКС. Израз на тази практика е и решение № 56/10.03.2010 г. по гр. дело № 540/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че в производството по иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ в тежест на работодателя-ищец е да докаже наличието на липса, а в тежест на работника, респ. служителя – МОЛ е да опровергае презумцията, че същата е причинена от него или по негова вина. Прието е и че за да е налице липса по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ е необходимо на първо място да е установен недостигът на парични или материални ценности, на второ място този недостиг следва да е възникнал по времето на упражняване на съответната трудова функция, като последното е така, доколкото отговорността за съхраняването и отчитането на съответните ценности е специфично трудово задължение, което е елемент от трудовото правоотношение на съответното МОЛ. Същото е прието и в мотивите към обжалваното въззивно решение, като в изложението на жалбоподателката не се сочи никое конкретно решение на ВКС, в което да е прието нещо различно по този изведен от нея процесуалноправен въпрос.
В пункт 2 и 3 от изложението на жалбоподателката не са формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вместо това са преповторени и доразвити част от оплакванията и доводите в касационната жалба за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон, а именно – че въззивният съд следвало служебно да събере доказателства за липсата, началния й момент и нейния размер; че от представената длъжностна характеристика не се установявало, че жалбоподателката е единственото МОЛ, тъй като при отсъствие се замества от други такива; че от заключението на съдебно-счетоводната експертиза не можело да се направи категоричен извод относно началния момент и произхода на липсата, както и че същата се дължи на виновното поведение на ответницата; че процесните ревизионен доклад от 19.12.2009 г. и доклад за извършен одит от 21.12.2009 г. не доказвали, че липсата е причинена именно от ответницата, тъй като не само тя е работила като „специалист обслужване на клиенти”; че свидетелят П. – одитор не е правил проверка на касата на жалбоподателката, а е работил само по документи, предоставени му от директора на клона; че поради недостатъчната организация на вътрешния ред и счетоводно записване в банковия клон на ищеца в [населено място] не можело да се приеме за доказано по категоричен начин, че е установена липса в претендирания по делото размер и че е причинена виновно от ответницата; че не бил реализиран фактическият състав на пълната имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, тъй като работодателят не претърпял имуществена вреда, произтичаща от претендираната липса по вина на ответницата, което опорочавало постановения по делото съдебен акт. Тези оплаквания и доводи съставляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, по които касационната инстанция не може да се произнася в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. При липсата на изведена от страна на касатора, ясна и точна формулировка на правен въпрос, съставът на ВКС е в невъзможност да извърши селективната преценка и не би могъл да допусне касационното обжалване по делото, без да е налице наведено от жалбоподателката общо основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК – в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Също в пункт 3 от изложението на жалбоподателката, като „правен” въпрос е изведена следната формулировка: „налице ли е липса и към кой момент е констатирана тази липса, както и дали касовата наличност е съответствала на салдото за деня”. Тази формулировка, обаче също не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като в нея се визират единствено конкретни, релевантни за правния спор факти.
В пункт 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е формулиран следният материалноправен въпрос: „в случай, че липсата е виртуална и от нея не е налице щета, довела до намаляване на личното имущество на работодателя, следва ли да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ спрямо материално отговорното лице”. Жалбоподателката поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Такъв въпрос, обаче не е разрешен с обжалваното въззивно решение, като и самата жалбоподателка сочи, че съдът не се е произнесъл по този въпрос, с което сама отрича той да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това не е ясно какво има предвид жалбоподателката под визираното във формулировката на въпроса, понятие „виртуална липса”, каквото също не е употребявано в обжалваното решение. Във връзка с втората част от този въпрос – относно увреждането на имуществото на работодателя при констатирани липси, при анализа на отчетническата отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, въззивният съд е приел следното в мотивите към обжалваното решение: С разпоредбата на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ законодателят е уредил отговорността на така наречените отчетници, които имат функции за събирането, съхраняването, разходването или отчитането на парични или материални ценности. При липса на такива ценности, отговорността е винаги в пълен размер на причинената вреда. С тази разпоредба се урежда един специфичен за отчетническата дейност състав на увреждане – липсата на парични или материални ценности. По своята същност липсата се състои в недостиг в касата или склад, съответно – на парични или на стоково-материални ценности, което довежда до причиняване на щета, изразяваща се в увреждане на имуществото на работодателя и представлява състояние на неотчетност. Този недостиг е с неустановен произход и невъзможност да се установят причините за състоянието на неотчетност. Тези мотиви към обжалваното въззивно решение също са в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му и пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 4 540 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1874/13.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1857/2013 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА Ц. Г. П. да заплати на [фирма] сумата 4 540 лв. (четири хиляди петстотин и четиридесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.