2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
гр. София, 04.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4506 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от ищеца В….„Б.“ и от ответника Н. Д. Р. срещу решение № 5318/24.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 467/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № I-33-116/21.10.2015 г. по гр. дело № 26085/2014 г. на Софийския районен съд (СРС), ответникът е осъден да заплати на ищеца, по предявения от последния иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, сумата 7 200 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от разрушаване на собствен имот – обект, находящ се в [населено място], кв. Б. – [населено място], [улица](„Х. М.“) № 130, с разгъната застроена площ от 80 кв.м., състоящ се от търговска част, сервизни помещения – три тоалетни, кухня, мокър бюфет, хладилна камера, мокър склад и склад за амбалаж, заедно със 120 кв.м. идеални части от УПИ, върху който е построен, представляващ парцел ХIII от кв. 96 по плана на [населено място],@@7@ [населено място], ведно със законната лихва, считано от 22.09.2011 г. до окончателното изплащане на главницата, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 23 359 лв.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – изцяло.
И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като в жалбата на ответника се прави и оплакване за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба – касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК.
В подадения от ищеца отговор се излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, както и за неоснователност на тази жалба. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни по делото, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран правният въпрос относно задължението на съда да прецени всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, както и конкретно и ясно да изложи мотиви – върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Страните поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като ищецът сочи т. 19 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 2236/08.07.1982 г. по гр. дело № 1798/1982 г. на II-ро гр. отд. на ВС, решение № 123/30.05.2011 г. по гр. дело № 890/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 63/17.07.2015 г. по търг. дело № 674/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, а ответникът – решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. по гр. дело № 241/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 202/21.12.2013 г. по търг. дело № 866/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС.
В изложението на ответника, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани и следните правни въпроси: 1) липсата на индивидуализация на процесния имот, съгласно актуалните му идентификационни данни към датата на подаване на исковата молба не е ли основание за прекратяване на производството; 2) относно доказателствената „тежест“ (очевидно се има предвид доказателствената сила) на представен по делото и оспорен констативен нотариален акт; 3) относно задължението на първоинстанционния съд в доклада си да даде указания чия е доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт; 4) следва ли въззивният съд да мотивира решението си, когато отхвърля или възприема заключение на вещо лице, при противоречиви експертни заключения; и 5) длъжен ли е съдът да се съобразява с правната квалификация на иска, дадена от самия него. Ответникът поддържа, че и тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по отношение на първия и последния въпрос не сочи конкретни съдебни актове, по отношение на втория и третия въпрос сочи тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, като по отношение на третия – и решение № 107а/25.05.2011 г. по гр. дело № 1297/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, а по отношение на четвъртия – решение № 58/13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Първият процесуалноправен въпрос, формулиран от ответника, е свързан с оплакването му за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като постановено по нередовна искова молба. Този процесуалноправен въпрос е лишен от смисъл, тъй като между страните е безспорно по делото, а и въз основа съвкупната преценка на събраните доказателства двете съдебни инстанции са приели за установено, че процесната постройка е била разрушена от страна на ответника на 22.09.2011 г., като исковата молба е подадена повече от две години и половина по-късно – на 16.05.2014 г. Поради това е било обективно невъзможно процесната постройка (търговски обект) да бъде описана и индивидуализирана „…съгласно актуалните идентификационни данни към датата на подаване на исковата молба…“, каквато е формулировката на въпроса. Освен това, съгласно трайно установената съдебна практика (включително задължителна такава на ВКС), при иск по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение на вреди от непозволено увреждане – деликт, изразяващ се в разрушаването на собствена на ищеца сграда или постройка, за индивидуализацията на същата в исковата молба, респ. – за редовността на последната е достатъчно обектът да е посочен с административния си адрес. В случая, освен посочване на административния адрес, исковата молба съдържа и подробно описание на разрушената от ответника постройка, поради което исковата молба не е нередовна, респ. – не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо. Поради това, няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на т. 1, изр. 4 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение, респ. – по формулирания във връзка с това процесуалноправен въпрос от страна на ответника.
В мотивите към обжалваното решение СГС е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, като по този начин ги е направил и свои мотиви – такива към въззивното решение, като подробно е отговорил и на оплакванията във въззивните жалби на двете страни – чрез собствена преценка на доказателствата по делото и извеждане въз основа на тях на свои правни изводи по всички спорни във въззивното производство въпроси. Именно предвид съвкупната преценка на представените и от двете страни писмени доказателства (констативен нотариален акт за собственост и строителни книжа – от ищеца; договор за замяна със Столична община и строителни книжа – от ответника) и заключенията на съдебно-техническите експертизи по делото, въззивният съд е споделил изводите на СРС, че собствеността на ищеца върху процесната сграда е доказана по несъмнен начин от представените доказателства, поради което доказателствената сила на констативния нотариален акт не е оборена. В тази връзка – в отговор на възраженията и доводите на ответника, СГС е приел, че Столична община е собственик на земята, но по делото е безспорно установено, че ищецът е собственик на процесния търговски обект (преди разрушаването му от ответника), който е бил изграден въз основа на предоставено право на строеж и издадено разрешение за строеж, като в тази връзка са обсъдени и строителните книжа от 1971 и 1972 г. След подробно обсъждане на свидетелските показания и на писмените доказателства по делото (включително – на противоречията между тях), въззивният съд е приел за установено и че към момента на разрушаването му на 22.09.2011 г. процесният обект е бил в лошо състояние (с пропаднал покрив, без дограма). Именно като съобразено с това състояние на постройката, и същевременно – с факта, че тя е била търговски обект, по втория основен спорен въпрос между страните – относно оценката на разрушения имот, респ. – на процесните имуществени вреди, въззивният съд е възприел, възприетото и от първата инстанция заключение на вещото лице С. относно тази оценка – в размер 7 200 лв., а не другите две експертни заключения – за сумите 15 600 лв. и 23 359 лв.
С така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение (включително чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК), СГС е разрешил както изведения и от двамата касатори процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да прецени всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, така и формулирания само от ответника процесуалноправен въпрос относно мотивирането на съдебното решение при възприемане на едно от няколко противоречиви експертни заключения, не в противоречие – както поддържат и двамата жалбоподатели, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително – посочената такава в изложенията им.
Като е приел, че собствеността на ищеца върху процесната сграда е доказана по несъмнен начин от представените по делото доказателства, поради което доказателствената сила на издадения в негова полза констативен нотариален акт за собственост не е оборена, въззивният съд е разрешил в съответствие с тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС и изведения от ответника процесуалноправен въпрос относно доказателствената сила на представен по делото и оспорен констативен нотариален акт. В този тълкувателен акт на ОСГК на ВКС е прието именно, че констативният нотариален акт за собственост не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, но при оспорване на това признато с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът по чл. 193 от ГПК.
На следващия процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението на ответника (относно задължението на първоинстанционния съд в доклада си да даде указания чия е доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт), СГС не е давал разрешение и не е дължал произнасяне по този въпрос, тъй като с въззивните жалби и на двете страни не е правено оплакване относно доклада и разпределението тежестта на доказване по делото (в този смисъл е и т. 2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). При това положение, този процесуалноправен въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване в случая, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на правния спор по делото (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Макар касаторът-ответник да не сочи съдебна практика по последния формулиран от него правен въпрос (длъжен ли е съдът да се съобразява с правната квалификация на иска, дадена от самия него), неговият отговор е очевиден – съдът има такова задължение. От изложението не става ясно защо именно по така формулирания въпрос жалбоподателят счита, че следва да се допусне касационното обжалване, нито се сочи конкретен съдебен акт, в противоречие с който въззивният съд да е разрешил именно този въпрос, т.е. не се обосновава и наличието на общо посочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК. Вместо това, в изложението си ответникът обосновава оплакване за неправилна правна квалификация на иска, дадена от съда, което сам сочи като нарушение на закона. Последното обаче е недопустимо да се обсъжда в настоящото определение по чл. 288 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените и от двамата жалбоподатели основания за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5318/24.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 467/2016 г. на С. градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.