О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1278
София, 18.11. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2797 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 64/01.07.2013 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 155/2013 г – № 7638/09.09.2013 г., подадена от Т. А. С. и С. Т. С., чрез адв. Б. Н. от АК София; № 6942/08.08.2013 г., подадена от [фирма], Пазарджик, чрез адв. С. Б. от АК Пловдив и № 7029/12.08.2013 г. , подадена от [фирма], Пазарджик, чрез адв. Б. Н..
Насрещната страна Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /К./ е депозирала три отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно по всяка касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че жалбите са неоснователни. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията.
Касаторите, които са в едно и също процесуално положение по иска – ответници, а и са необходими другари, не са насрещни страни по касационните жалби на своите другари.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като изменил частично решението на първостепенния Бургаски окръжен съд, по молба с правно осн. чл. 28 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност /ЗОПДИППД/, отм., отнел от Т. А. С. налично имущество и паричните средства, получени от същия, в резултат на разпореждане с друго имущество; отнел от дъщеря му С. Т. С. недвижимо имущество, на осн. чл. 9 ЗОПДИППД, отм., както и два недвижими имота от [фирма], на осн. чл. 6 ЗОПДИППД.
Съдът установил, че Т. С. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК, за това, че на 02.02.2009 г. в [населено място], с цел да принуди Стоил Д. З. да се разпореди, като му предаде сумата от 10 000 лв., го е заплашил с убийство и с друго противозаконно действие, с тежки последици за него и неговите близки. Прието е, че престъпното деяние предполага генериране на доход и, доколкото не е установен законен източник в придобиването на имуществото, чието отнемане се желае, предположението се явява основателно. Недвижимите имоти, отнети от дъщерята С. С., са закупени от нея, докато е била непълнолетна, на значителна стойност са, и по време на покупко-продажбите С. С. не е имали никакви доходи, нито имущество. По отношение на имуществото, отнето от [фирма] – за част от него съдът е установил, че е придобито по време, когато Т. С. е контролирал дружеството, а пететажната сграда в [населено място], к-с „Слънчев бряг”, е изградена по-късно, но със средства, дадени от Т. С..
По касационната жалба на Т. С. и С. С. /вх. № 7638/09.09.2013 г./:
В изложението към нея се преповтарят части от касационната жалба – фактически и правни съображения на страните, които се различават от приетото от въззивната инстанция, оплакване за нарушение на чл. 4 ЗОПДИППД, което, както многократно е изяснявано от Върховния касационен съд, включително и с ТР № 1-2009-ОСГТК ВКС, няма отношение към преценката при селектиране на касационните жалби, която се извършва по чл. 288 ГПК.
От съдържанието на изложението и твърдението, че „съгласно трайната съдебна практика на ВКС е недопустимо да се отнема имущество, придобито преди извършването на престъплението…не е допустимо прилагането на презумпцията, уредена в чл. 4 ЗОПДИППД, по отношение на имущество, придобито години преди доказаното време на извършване на престъпната дейност”, съставът на Върховния касационен съд приема, че страната е поставила правния въпрос, уточнен от съда – може ли да се отнема по иск, предявен по реда на чл. 28 ЗОПДИППД, имущество, придобито преди извършване на престъпното деяние. Доколкото касаторът твърди, че възприетото от въззивната инстанция противоречи на приложени решения на ВКС, следва че поддържаното основание за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – касаторите се позовават, както на дадени отговори по чл. 290 ГПК в част от цитираните решения, така и на мотивите по друга част от приложените съдебни актове.
Въпросът е от значение за постановения резултат, но не е разрешен в противоречие с приложените от касаторите решения на Върховни касационен съд – в част от тях е възприето, че с оглед конкретната престъпна дейност, начина на придобиване и останалите обстоятелства по делото, е напълно нелогично да се приеме установена или предполагаема връзка между престъплението и по-ранното придобиване на имущество, но не и, че подобна връзка е изключена именно, защото облагодетелствуваното на извършителя предхожда престъпната му дейност. Напротив, изрично в съдебните актове, включително и по реда на чл. 290 ГПК е прието, че е допустимо основателно да се предположи придобиване на имущество във връзка с престъпна дейност и назад във времето – преди извършване на престъпното деяние, в срока по чл. 11 ЗОПДИППД,отм. Даденото разрешение е възприето и в Тълкувателно решение № 7/2014 г. на ОСГК ВКС, което е задължително за всички органи на съдебната власт.
Във връзка с фактическите и правни съображения на въззивния съд, за наличие на основателно предположение за връзка между установената престъпна дейност и придобиването на имущество преди 2009 г., правни въпроси няма поставени.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на Т. С. и С. С..
По жалбата на [фирма], Пазарджик, подадена чрез адв. С. Б. от АК Пловдив /№ 6942/08.08.2013 г./:
Съдът преформулира поставените в изложението към тази касационна жалба правни проблеми в следните въпроси: трябва ли да е доказана причинната връзка между престъпното деяние и придобиването на имуществото; липсата на доказателства, обосноваващи основателно предположение, че имуществото е придобито със средства от престъпна дейност, сочи ли на неоснователност на искането на К.; разпоредбата на чл. 11 ЗОПДИППД какво определя – срокът, в който държавата може да упражни правата си по закон, или правото да се отнеме всичкото имущество, придобито в този период от извършителя на престъпното деяние и, че придобиването е от установената му престъпна дейност, след като не е установен законен източник.
По първия въпрос не се установява противоречие с приложените от касатора съдебни решения, доколкото в съответствие с приетото в тях е и разрешението на въззивния съд, че следва да са доказани обстоятелствата, от които съдът установява или прави предположение за връзка между придобиването на имуществото и престъпната дейност на извършителя. В случая, съдът е приел, че установената престъпната дейност, по начина й на извършване, е от категорията, генериращ финансов ресурс, и може да обоснове натрупване на парични средства в размери, съответни на разходите на ответниците, което прави основателно предположението за връзка с придобиването на конкретното имущество, което е отнето. Ответникът Т. С. установил доходи от законен източник, които са много по-малко от разходите му; ответникът С. С. нямала доходи, нито притежавала друго имущество през проверявания период. По-голяма част от строежа на имота в к-с „Слънчев бряг”, била извършена по времето, когато Т. С. бил едноличен собственик на капитала на дружеството „Т. С.”, чийто правоприемник е [фирма]. Търговското дружество нямало дейност, не е имало и никакви приходи; нямало отразени разходи за дълготрайни активи. Съдът приел, че след като не бил установен законен източник в придобиването, предположението за връзка между престъплението и имуществото било обосновано.
Несъгласието с тези заключения, само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване, а липсват правни въпроси, имащи отношение към фактическите и правни изводи на съда, обусловили заключението му за наличие на основателно предположение за връзка между престъпна дейност и придобиването на имуществото, както и за обоснованост на предположението с оглед презумпцията по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД, отм.
Ако поставеният въпросът е, дали трябва да бъде установена по пътя на пълно главно доказване пряка причинноследствена връзка между придобитото имущество и престъпната дейност, то на него е даден еднозначен отговор, както с приложените от касатора съдебни актове, така и с Тълкувателно решение № 7/2014 г. на ОСГК на ВКС и разрешението във въззивния съдебен акт не му противоречи. Придобиването на имуществото от извършителя на престъплението може да е, както пряко от престъпната дейност, така и косвено (непряко от конкретното престъпление, опосредено чрез други действия) – чл. 1 и § 3 ЗОПДИППД, отм. Връзката (пряка или косвена) може да бъде, както безспорно установена, така и основателно да се предположи. Предположението е вероятност, възможност, при която от дадена причина се следва определен резултат, последица, а в хипотезите на закона, от конкретното престъпление – имуществена облага. Предположението е основателно, когато от осъществяването на твърдяните факти, с оглед сочената връзка между тях, по правилата на логиката, науката и опита, може да се направи заключение за връзката между причината и следствието. Казаното, в хипотезите на отнемане на имущество по ЗОПДИППД,отм., значи, че може да се стигне до извод за връзка между престъпното деяние по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД,отм. и имуществото, чието отнемане се иска – с оглед вида и характера на престъплението, придобивния способ на имуществото, евентуалните последващи трансформации и всички други твърдяни факти и логически взаимовръзки. Дори когато връзката не е безспорно установена, но може основателно да се предположи, предположението е достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник в придобиването на имуществото. Презумпцията по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД,отм. освобождава КОМПИ от тежестта да я установи по несъмнен начин.
Вторият въпрос, за липсата на доказателства, обосноваващи основателно предположение, че имуществото е придобито със средства от престъпна дейност, е неотносим към постановеното от съда, защото въззивната инстанция е приела, че по делото има доказателства и те сочат логически на връзка между придобиването на имуществото от Т. С. и престъпната му дейност.
По третия въпрос също не се установява поддържаното от касатора противоречие, тъй като съдът не е приел, че на отнемане подлежи всичкото имущество, придобито в срока по чл. 11 ЗОПДИППД,отм., нито че връзка с престъпната дейност е налице, щом не е установен законен източник в придобиването. В обжалваното решение презумпцията по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД, отм. е приложена, след като съдът е приел, че е възможно логически да се предположи връзка между престъпното деяние и придобиването на имуществото. Подобно основателно предположение е направено и за имуществото, придобито преди установената престъпна дейност, като е прието, че то е обосновано, след като не е установен законен източник в придобиването му, а както стана ясно няма пречка презумпцията по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД, отм. да се приложи, както и производството по чл. 28 ЗОПДИППД, отм. да се проведе спрямо имущество, юридически придобито по време, предхождащо престъпното деяние.
[фирма], Пазарджик е подало втора касационна жалба, чрез адв. Б. Н. /вх.№ 7029/12.08.2013 г./. Жалбата е в срок – изпратена е по пощата на 09.08.2013 г., касаторът е известен за въззивното решение и е получил препис от същото на 09.07.2013 г. Втората жалба следва да се разглежда като допълнение към тази, постъпила във въззивния съд с вх. № 6942/08.08.2013 г.
Изложението към втората жалба повтаря съображенията в нея – че се отнема имущество, придобито 6 години преди установената престъпна дейност на Т. С., че не са налице предпоставките по прилагане на презумпцията, уредена в чл. 4 ЗОПДИППД, отм.. Твърди се, че по делото било безспорно установено, че всички строителни работи във връзка с хотела в Н., к-с „Слънчев бряг”, били извършени не със средствата на Т. С., а със средства на трето лице П. И. Т., което твърдение не кореспондира на мотивите на въззивния съдебен акт. В него изрично е прието обратното. Интерпретацията на касатора по фактите и доказателствата няма отношение към процедурата по чл. 288 ГПК – както многократно е изяснявано, включително и с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, от значение е какво е постановил въззивният съд в обжалваното решение, съответно при изграждане на фактическите и правни изводи дал ли е разрешение по правен въпрос, който противоречи на задължително тълкуване, или по същия въпрос се установява противоречива съдебна практика, или разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Несъгласието на страната с фактическите и прави изводи на въззивната инстанция, само по себе си, не е основание за допускане на касационно обжалване.
В изложението се твърди, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС е недопустимо да се отнема имущество, придобито преди извършване на престъплението; недопустимо е да се прилага презумпцията, уредена в чл. 4 ЗОППДИПП, по отношение на имущество, придобито години преди доказаното време на извършване на престъпната дейност – Решение № 834/2010 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 1417/2009 г., решение № 806/2011 г. на ВКС ІV г.о. по гр.д. № 1335/2009 г., Решение № 607/2010 г. на ВКС ІV г.о. по гр.д. № 1116/2009 г. и решение № 209/26.07.2011 г. на ВКС ІІІ г.о. по гр.д. № 1462/2010 г.
Може да се приеме, че касаторът е повдигнал правния въпрос, уточнен от съда – може ли да се отнема по иск, предявен по реда на чл. 28 ЗОПДИППД, имущество, придобито преди извършване на престъпното деяние.
Както стана ясно, във връзка и с касационната жалба на Т. С. и С. С., чието изложение е идентично с това към жалба вх.№ 7029/12.08.2013 г. на [фирма], Пазарджик, не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Разрешението на въззивния съд е съответно на приетото в приложените касационни решения, както и на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 7/2014 г. на ОСГК на ВКС.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационните жалби на [фирма], Пазарджик.
Касаторите следва да заплатят на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 12 630 лв.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 64/01.07.2013 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 155/2013 г
ОСЪЖДА Т. А. С., С. Т. С. и [фирма], Пазарджик, да заплатят на К… сумата в размер на 12 630 (дванадесет хиляди шестотин и тридесет) лв. юрисконсултско възнаграждение за инстанцията.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: