О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 683
гр. София, 27.09.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2299 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Н…. (НИОКСО) срещу решение № 1730/29.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 2404/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която СГС частично е отменил решение № III-81-188/24.11.2014 г., допълнено с решение № 4/10.09.2015 г., постановени по гр. дело № 3742/2014 г. на Софийския районен съд, и вместо това е уважил, предявени от А. Ф. А. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – признато е за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № РД12-346/27.11.2013 г. на министъра на образованието и науката, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ на ответния НИОКСО и последният е осъден да ? заплати сумата 7 800.18 лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение през периода 27.11.2013 г. – 27.05.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2014 г. до окончателното ? изплащане, като в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. Касаторът излага оплаквания и доводи за неправилност на последната, поради нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) какви са правомощията на въззивния съд и следва ли въззивната инстанция да изложи свои собствени мотиви в съответствие с чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 273 от ГПК и да подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и доводи на страните; 2) може ли въззивният съд да разгледа иск за отмяна на уволнение на основание, което не е посочено от ищеца в исковата молба; 3) кое нарушение на трудовата дисциплина е тежко, как работодателят определя тежестта на допуснатото нарушение и следва ли при преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ той да се съобрази с характера на заеманата длъжност; и 4) как работодателят следва да приложи чл. 189, ал. 1 от КТ при определяне на дисциплинарното наказание – какви обстоятелства следва да вземе предвид и как се определя и съобразява съответствието на тежестта на нарушението с тежестта на дисциплинарното наказание. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, както следва: първият въпрос – в противоречие с тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 38/29.03.2011 г. по гр. дело № 1276/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 110/12.04.2010 г. по гр. дело № 4617/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по гр. дело № 1285/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 149/03.07.2012 г. по гр. дело № 1084/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; вторият въпрос – в противоречие с решение № 665/01.11.2010 г. по гр. дело № 242/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 459/27.10.2011 г. по гр. дело № 1532/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и последните два въпроса (които се припокриват по съдържание) – в противоречие с решение № 163/13.06.2012 г. по гр. дело № 564/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 167/14.05.2013 г. по гр. дело № 1102/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 227/29.06.2012 г. по гр. дело № 1417/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 372/01.07.2010 г. по гр. дело № 1040/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответницата по касационната жалба – ищцата А. Ф. А., в отговора си излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд е приел следното: Установил е, че ищцата е уволнена дисциплинарно за три нарушения, посочени в процесната заповед № РД12-346/27.11.2013 г., а именно: 1) на 03.09.2013 г. ищцата е обявила обществена поръчка, преди да е получила официално становище на ГД СФМОП и без да е съгласувала документацията по поръчката; 2) в периода 17.10.2013 г. – 14.11.2013 г., когато е била в отпуск за временна нетрудоспособност, ищцата не е определила свой заместник; и 3) през същия период ищцата е упражнявала трудовите си задължения, като е подписвала платежни нареждания и е одобрявала разходи, както и е издала заповеди за прекратяване на трудовите правоотношения на трима служители и е подписала един трудов договор. СГС е приел за установено, че авторството на тези, цитирани в заповедта деяния, е признато от ищцата с исковата молба и е установено от събраните по делото доказателства, както и че това е безспорно между страните; те спорят, нарушила ли така тя свои трудови задължения, кои са те и съответства ли наложеното наказание на нарушенията.
По отношение на първото деяние съдът е приел за установено и че ищцата е изпратила проект на документацията за възлагане на обществената поръчка на 09.08.2013 г., който е получен в министерството на 12.08.2013 г., но без да изчака и да получи съгласуваната документация, на 03.09.2012 г. ищцата е публикувала на страницата на Агенцията за обществени поръчки (А.) коригирано (съобразно становището на А. по предварителния контрол по гл. V от ППЗОП) обявление и решение, както и цялата документация за обществената поръчка. Въззивният съд е намерил, че това действие на ищцата е в нарушение на чл. 23 от Вътрешните правила за възлагане на обществени поръчки в МОН, както и в нарушение на трудовите ? задължения да изпълнява задачи, възложени от министъра и заместник-министъра – по т. 6.1 от длъжностната ? характеристика, и да взема решения след съгласуване с МОН – по т. 8.1 от длъжностната характеристика, което представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, т. 3 и т. 10 от КТ. По отношение на второто деяние СГС е установил, че за периода 17.10.2013 г. – 14.11.2013 г. ищцата е била в отпуск по болест, съгласно болничен лист № 4801840 и № 4534380, както и че за този период тя не е определила свой заместник. Съдът е намерил, че издаването на такава заповед за заместването ?, е задължение на ищцата в качеството ? на директор на обслужващо звено по смисъла на чл. 33а, ал. 1, т. 1 от ЗНП, съгласно разпоредбата на чл. 148, ал. 5 от ППЗНП, респ. – неиздаването на такава заповед е нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 10 от КТ. По отношение на третото деяние, съдът е приел, че разрешеният отпуск е време, в което служителят е освободен от задължението да престира работната си сила; той запазва трудовите си функции, правото си да изпълнява трудовите си задължения, но е освободен от задължението да го прави в периода на отпуск; както и че ако по време на отпуск служителят упражнява трудовите си функции, той престира без да е длъжен, а така не би могъл да наруши трудовата дисциплина чрез неизпълнение на трудовите си задължения. По тези съображения съдът е приел, че е налице нарушение на чл. 18, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза, но че то е извън санкционната компетентност на работодателя за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя, защото не представлява нарушение на трудовата дисциплина.
В заключение въззивният съд е приел, че по делото е доказано, че само две от визираните в заповедта деяния представляват нарушения на трудовата дисциплина. Приел е също, че при определяне на дисциплинарното наказание, съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ, работодателят е длъжен да съобрази наказанието с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и цялостното поведение на работника. СГС е намерил, че в случая първото нарушение не е тежко само по себе си, защото не представлява неизпълнение на основно трудово задължение на ищцата, т.е. на такова с определящо, същностно характеризиращо основната ? трудова функция. В тази връзка са изложени съображения, че публикуването на несъгласувана с министерството документация по обществената поръчка е в нарушение на вътрешните правила, които са утвърдени от министъра, но не и в нарушение на нормативен акт, и в частност на ЗОП и ППЗОП, както и че основно, „пряко” по терминологията в длъжностната ? характеристика, задължение на ищцата е да организира и провежда процедури по възлагане на обществените поръчки съгласно нормативните актове – т. 5.13, р. V от длъжностната характеристика, а тя не го е нарушила, защото вътрешните правила не са нормативен акт. Прието е също, че нарушението е еднократно, от него не е имало вредоносни последици, ищцата е предприела своевременно необходимите действия за поправяне на нарушението си – прекратила е откритата процедура по възлагане на обществената поръчка и е уведомила участниците за прекратяването веднага след като е била уведомена, че документацията не е съгласувана от министерството; проявила е критичност към действията си, като в обясненията си по чл. 193, ал. 1 от КТ е посочила, че е извършила грешка, дължаща се на неизвиняващо я объркване. Въззивният съд е намерил, че второто нарушение – неиздаването на заповед за заместване по време на отпуск по болест, е тежко нарушение на трудовата дисциплина, доколкото чрез него ищцата е нарушила основното си трудово задължение да организира цялостната дейност на ответния институт – т. 5.1, р. V от длъжностната ? характеристика, което безспорно изисква да осигури непрекъснато изпълнение на дейността му, и в нейно отсъствие чрез спазване на законовото си задължение да определи със заповед свой заместник. От друга страна, съдът е намерил, че макар и тежко, това нарушение също е еднократно и от него не са произлезли вредоносни последици – няма данни да е смутена организацията на работа в института, както и че това вероятно се дължи и на обстоятелството, че ищцата, въпреки че е била в отпуск, е продължила да изпълнява част от трудовите си задължения, което не представлява нарушение на трудовата дисциплина. По тези съображения и като е взел предвид, че по делото няма данни ищцата да е допускала други дисциплинарни нарушения в дългогодишната си работа като директор на ответния институт, нито да са ? били налагани други дисциплинарни наказания, въззивният съд е приел, че най-тежкото наказание „дисциплинарно уволнение” е несъответно, прекомерно спрямо тежестта на нарушенията, поради което е и незаконосъобразно.
С така изложените мотиви към обжалваната част от въззивното решение СГС е разрешил първия изведен процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 273 от ГПК, в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, цитирана в изложението на касатора, съгласно която въззивният съд следва да изложи свои собствени, ясни и убедителни мотиви, от които личи не контролна, а решаваща дейност, като обсъди доказателствата за всички правно-релевантни факти и посочи кои от тях намира за установени и кои за недоказани, и като вземе отношение по всички процесуални искания и доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
Вторият изведен от касатора правен въпрос също не съставлява основание за допускане на касационното обжалване в случая, тъй като не е обуславящ правните изводи в мотивите към обжалваната част от въззивното решение и е без никакво значение за изхода на спора по делото. Въззивният съд е отменил като незаконосъобразно дисциплинарното уволнение на ищцата, като е приел, че едно от извършените от нея деяния, посочени в заповедта, с която то е наложено, не съставлява дисциплинарно нарушение, а останалите две не са достатъчно тежки за налагането на това наказание при преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ. Макар още с исковата си молба ищцата да е признала извършването и на трите деяния, тя е изложила там подробни съображения както в насока, че те не съставляват нарушения на трудовата дисциплина, така и довод, че „… са с изключителна малка тежест, за да се обоснове налагането на най-тежкото наказание, а именно – уволнение“ (стр. 6 от исковата молба – лист 7 от първоинстанционното дело). Именно тези, наведени от ищцата основания за отмяна на дисциплинарното уволнение, са и разгледани от въззивния съд.
В пълно съответствие с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, въззивният съд е разрешил и двата материалноправни въпроса по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ. Изводът му, че дисциплинарното уволнение на ищцата е незаконосъобразно, тъй като това наложено от работодателя наказание е несъответно и прекомерно спрямо тежестта на извършените от нея нарушения на трудовата дисциплина е направен, като са отчетени всички релевантни за това обстоятелства по чл. 189, ал. 1 от КТ, съгласно посочената задължителна практика на ВКС. В тази връзка съдът е взел предвид тежестта на всяко от двете нарушения, включително и предвид ръководния характер на заеманата от ищцата длъжност (поради което и едното от тях е квалифицирано като поначало тежко нарушение), конкретните обстоятелства, при които те са извършени – тяхната еднократност, липсата на вредоносни последици за работодателя, чистото дисциплинарно минало на ищцата, проявената от нея самокритичност и предприетите от нея действия за поправяне на нарушенията.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство по делото, а именно – сумата 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1730/29.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 2404/2015 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Н….. да заплати на А. Ф. А. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.