О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 794
София, 12.07.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5246 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от М. Т. С., чрез адв. С. Н. от АК – В. и Д. М. А. – М., чрез адв. С. Н., срещу въззивно решение № 546/22.04.2015 г., постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 373/2016 г.
Касаторът М. Т. С. твърди недопустимост на въззивното решение, защото съдът се произнесъл по фактически основания, различни от посочените в исковата молба (относно решението по чл. 135 ЗЗД) и поради необоснован правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост. Излага и съображения за неправилност – необоснованост в извода, че ищецът Л. К. притежава качеството кредитор по иска с правно осн. чл. 135 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съодопроизводствените правила поради недопускане на доказателства и отказ да се разгледа оспорване на презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г.(отм.) – при постановяване на решението по чл. 124 ГПК. Иска обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството, евентуално отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете.
Насрещната страна Л. П. К. отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Касаторът Д. М. А. – М. твърди недопустимост на въззивното решение, като постановено по основания, различни от изложените в исковата молба по чл. 135 ЗЗД и липса на правен интерес по иска по чл. 124 ГПК. Поддържа и неправилност на съдебния акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна Л. П. К. отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, обявил по иска с правно осн. чл. 135 ЗЗД, предявен срещу Д. М. А. – М. и М. Т. С., за относително недействително спрямо ищеца Л. П. К. съдебно решение № 59/09.01.2012 г. , постановено по гр.д. № 6816/2011 г. по описа на Варненски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Д. М. А. – М., че М. Т. С. е изключителен собственик на недвижим имот, представляващ вилна сграда на един етаж, подробно описана в съдебния акт; признал за установено по отношение на Л. П. К., че М. Т. С. не е собственик на ? ид.ч. от същия имот, на осн. чл. 124 ГПК.
За да постанови този резултат, съдът установил, че Л. К. сключил с наследодателя на Д. А. – М. предварителен договор за замяна от 12.11.2008г., по силата на който му е обещано да получи спорния недвижим имот.
Л. К. предявил иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В хода на делото срещу длъжника е предявен иск по чл. 27 СК (отм.) от М. С. против М. К., заместен от наследника Д. А. – М., образуван в гр. д. № 6816/2011 г. по описа на В., ХХХІ. Постановено е неприсъствено решение, с което М. С. е призната за изключителен собственик на имота. Искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен с влязло на 26.01.2015 г. съдебно решение, като съдът се е съобразил с притежаваното право на собственост върху обещания недвижим имот, установено с влязлото в сила решение по чл. 27 СК.
Съдът изложил съображения, че Л. К. се явява кредитор по предварителния договор. Съдебното решение, постановено по реда на чл. 239 ГПК го уврежда – препятства възможността за обявяване на предварителния договор за замяна в окончателен. Съдът, също така установил, че иска по чл. 27 СК (отм.) за собственост е предявен при висящо дело по иск с правно осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като приел, че действителната му цел е била да осуети уважаването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. На този извод сочи вида на съдебния акт – неприсъствено решение, което осигурява бързо постановяване и влизане в сила на решението, както и процесуалното поведение на ответника Д. А. – М., която не е депозирала отговор, не е изразила по-късно становище, не е провела каквато и да е защита. Съдът е достигнал до заключение, че страните по гр. д. № 6816/2011 г. по описа на В., ХХХІ с-в са извършили съзнателно волево действие, насочено към правни последици, увреждащи кредитора по предварителния договор. Между страните, участващи в производството по горецитираното гражданско дело, е налице и роднинска връзка – ищецът М. С. е майка на ответника Д. А. – М., което предопределя още и предпоставките за приложението на презумпцията за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 ГПК по отношение на третото лице, като в производството не са ангажирани доказателства за оборване на тази законова презумпция.
В заключение, искът по чл. 135 ЗЗД е уважен.
Относно отрицателния установителен иск, предявен срещу М. С., съдът установил, че тя и бившият й съпруг М. А. К. (обещател по предварителния договор), са придобили в съпружеска имуществена общност вилната сграда, ? ид.ч., от която е предмет на предварителния договор и настоящия спор. Няма спор, че теренът, върху който е построена е бил изключителна собственост на мъжа М. К., придобита по наследство.
С прекратяване на брака, СИО е прекратена и всеки от съпрузите се легитимира като изключителен собственик на по ? ид.ч. Съдът намерил за неоснователни възраженията на М. С. за пълна трансформация на лично имущество относно вилата. За да достигне до това заключение, съдът взел предвид презумпцията по чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.), която не е оборена, неустановеното твърдение за вложени лични средства на С. в изграждането на вилата, а още споразумението по чл. 99, ал. 3 от СК от 1985 г. /отм./, постигнато между нея и бившия съпруг относно притежаваните от всеки от тях по ? ид.ч. от сградата; извънсъдебното признание на М. С., че е собственик само на ? ид.ч от вилата, изразено във водени между нея и трето лице дела.
В заключение, искът е уважен.
По жалбата на М. Т. С.:
Тя обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: допустим ли е иск по чл. 135 ЗЗД от ищец, чийто иск по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен с влязло в сила решение; запазил ли е качеството си кредитор ищецът по иск с правно осн. чл. 135 ЗЗД и притежава ли вземане, което да бъде обезпечено по реда на чл. 135 ЗЗД, след като искът му по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е бил отхвърлен и потестативното му право е било отречено с влязло в сила решение; следва ли съдът по павловия иск да приеме, че вземането на ищеца не съществува, след като в производството по чл. 135 ЗЗД е представено влязло в сила решение, с което искът по чл. 19, ал.3 ЗЗД на същия ищец е отхвърлен и вземането му е отречено, като е уважено възражение на ответника за недействителност на договора; какви са пределите на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с което потестативното право се отрича и допустимо ли е същият ищец да води нов иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и отрицателен установителен иск за собственост на имота, предмет на предварителния договор, с оглед действието на силата на пресъдено нещо и забраната за пререшаване на правния спор.
Част от въпросите, зададени по различен начин, се повтарят и заключават в това допустим ли е иск по чл. 135 ЗЗД от кредитор по предварителен договор, чийто иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен с влязло в сила решение и запазил ли е той качеството си кредитор; допустимо ли е кредиторът да води отново иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и отрицателен установителен иск за собственост с оглед действието на силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и забраната за пререшаване на правния спор.
Въпросите са включени в предмета на делото, но не се установява поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
По поставените правни въпроси е налице непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна, напълно съобразена във въззивното решение, като не са налице основания за изоставянето или поправянето й, а и сам касатора не е изложил подобни правни съображения.
Няма съмнение, че чрез иска по чл. 135 ЗЗД е допустимо да се атакува съдебно решение, постановено между длъжника и третото лице, което уврежда интересите на кредитора, такова се явява решението по симулиран процес, насочен към резултат, който да осуети вземането на кредитора (решение № 927/17.12.1960 г., постановено по гр. д. № 7857/1960 г. по описа на ВС РБ, ІV г. о.; тълкувателно решение № 106/07.09.1964 г., постановено по гр. д. № 76/1964 г. на ОСГК на ВС на РБ; тълкувателно решение № 25/25.05.1969 г. по гр. д. № 23/1969 г. на ОСГК на ВС; решение № 1024 от 6.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2007 г., III г. о. Няма никакво съмнение също, че промяна в правопораждащите факти и обстоятелства, след влизане в сила на съдебно решение, не са обвързани от неговата сила на присъдено нещо, поради което и са основание за предявяване на същия иск, вече с оглед нововъзникналите обстоятелства. Такова ново обстоятелство е уваженият иск по чл. 135 ЗЗД, с който е признат за недействителен спрямо кредитора резултатът на съдебно решение, осуетяващ изпълнението на вземането му. Решението на ОСГК № 87/1973 г., сочено в касационната жалбата, е постановено при друга фактическа обстановка – когато предварителният договор не е сключен, лично или чрез пълномощник, от ищеца по иска с пр. осн. чл. 135 от ЗЗД и съответно той не се явява кредитор по този договор. Това решение е по конкретен казус и от него не може да се изведе принципна недопустимост на иска по чл. 135 от ЗЗД, при отхвърляне на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, на каквато се позовават касаторите. Другите, посочени съдебни решения в изложението не са постановени по аналогичен казус, а и принципните постановки относно характера на иска по чл. 135 ЗЗД, предпоставките по него, активната и пасивна материалноправна легитимация, не са разрешени в обжалваното решение по различен начин, нито се установява противоречива съдебна практика. Следва да е ясно, че искът по чл. 135 ЗЗД за обявяване недействителност на съдебно решение има своите специфики и с оглед на това се преценява и правният интерес от предявяването му, и допустимостта на последващ иск за реализиране пряко на вземането на кредитора. По така изложените съображения, ясно е, че е налице и правен интерес за кредитора по предварителния договор да установи, че едно трето лице, претендиращо собствени права върху обещания имот, не е негов собственик, като в случая важат принципните постановки в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
По жалбата на Д. М. А. – М.:
Тя обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: има ли правен интерес страната по предварителен договор да води отрицателен установителен иск за собственост на имота, предмет на договора срещу трето лице, което не е страна по предварителния договор и при условие, че решението по иска няма да има сила на пресъдено нещо по отношение на другата страна по договора, тъй като не е страна в производството и спорът между страните няма да бъде окончателно разрешен; допустимо ли е въпрос за правото на собственост на имот, предмет на предварителен договор да се разрешава извън производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; възникнало ли е за нея правото да развали предварителния договор за замяна, без да даде подходящ срок за изпълнение, на осн. чл. 87, ал. 2 ЗЗД за това, че ищецът е закупил движимите вещи, предмет на процесния договор за замяна, представляващи конкретно индивидуализирани мебели, близо две години след сключването на договора и същите са изгубили своето икономическо значение и актуалност и са безполезни за кредитора; от значение ли е правото на кредитора по чл. 87, ал. 2 ЗЗД за едностранно разваляне на договора проявената процесуална активност на длъжника; кредитор ли е ищецът по иск с правно осн. чл. 135 ЗЗД и притежава ли вземане, което да бъде обезпечено по реда на чл. 135 ЗЗД, след като искът му по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е бил отхвърлен и потестативното му право е било отречено с влязло в сила решене.
Въпросите, касаещи отрицателния установителен иск са недопустими, защото Д. А. – М. не е страна по него и не може да защитава чужди права (арг. чл. 26, ал. 2 ГПК).
Въпросите дали конкретно Л. К. е кредитор, съответно Д. А.– М. развалила ли е предварителния договор, са такива по материалноправния спор и нямат място в процедурата по чл. 288 ГПК. Уточнени от състава на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, също не обуславят допускане на касационно обжалване:
По уточнения правния въпрос дали кредитор по предварителен договор, чийто иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен, има след това качеството кредитор, за да предяви иск по чл. 135 ЗЗД, следва да се има предвид, че в конкретния случай павловият иск е относно съдебно решение, постановено в отношенията между длъжника и трето лице, което решение осуетява вземането на кредитора по предварителния договор. Именно с оглед на казуса, по изложените по-горе съображения, въпросът е разрешен от въззивния съд съобразно съдебната практика, тя не е противоречива, като няма основание за промяната или изоставянето й.
Уточненият правен въпрос може ли да се развали предварителен договор за замяна, ако обещаните от единия съконтрахент движими вещи са загубили своето икономическо значение и актуалност, и са безполезни за кредитора, не е изобщо разглеждан от въззивния съд. Той е изложил съображения, че възражения, касаещи съществуването на правоотношението, легитимиращо ищец по павловия иск като кредитор, не следва да се разглеждат в производството по чл. 135 ЗЗД. Защитата на длъжника с подобни възражения може да реализира по прекия иск за вземането, а страната, предявила иска по чл. 135 ЗЗД има за задача да установи само качеството си на кредитор, като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата, от които черпи правен интерес. Ако павловият иск е съединен обективно с иск за вземането, само тогава последното става предмет на делото, какъвто не е случаят. Относно това разбиране на въззивния съд няма правен въпрос, но само за яснота следва да се посочи, че се споделя от многобройната съдебна практика, включително по чл. 290 ГПК, посочена и от двамата касатори.
Въпросът – от значение ли е правото на кредитора по чл. 87, ал. 2 ЗЗД за едностранно разваляне на договора проявената процесуална активност на длъжника, навярно има отношение към извода на въззивния съд, че предварителният договор няма как да е едностранно развален през 2015 г. поради забава на Л. К. – желание да финализира договора той е изрично заявил още през 2010 г., предявявайки иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД поради неизпълнение на насрещната страна, която пък чрез със симулирания процес е осуетила изпълнението; то се желае от кредитора и понастоящем – целта на предявените по настоящото дело искове е обявяването на окончателен договор. Тогава, правният проблем е свързан с това кога е налице забава на кредитора по предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот. Той също не е включен в предмета на иска по чл. 135 ЗЗД, по който Д. А.– М. и страна, защото горните съждения въззивният съд е изложил във връзка с правния интерес от иска по чл. 124 ГПК, предявен срещу М. С.. Независимо от това, относно уточнения по-горе правен проблем не се установяват допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване и по двете касационни жалби.
Ответникът по касационните жалби има право на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Представляван е от адв. К. М. по силата на договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че услугата се предоставя безплатно, на осн. чл. 5, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдено на адвоката, на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като същото съдът определя в размер на 500 лв., съобразно чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 546/22.04.2015 г., постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 373/2016 г.
ОСЪЖДА М. Т. С. и Д. М. А. – М. да заплатят на адвокат К. М. от АК – В., [улица] общо 500 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за процесуално представителство по делото пред Върховен касационен съд на Л. П. К..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: