2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1340
гр. София, 19.12. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 812 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. Д. срещу решение № 723/05.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 808/2012 г. на Варненския окръжен съд. С него е отменено решение № 235/25.01.2012 г. по гр. дело № 12905/2011 г. на Варненския районен съд – в обжалваната му част, с която са били уважени предявените от жалбоподателката срещу П. г по м и т (ПГМТ) – В., искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, и вместо това тези искове са отхвърлени от въззивния съд.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общо основание за допускане на касационното обжалване, се извежда материалноправният въпрос: следва ли да се приеме, че е налице реално съкращение на щата, след като трудовата функция на уволнената възпитателка от общежитието на ответната гимназия се запазва изцяло и в непроменен вид, и след уволнението й се изпълнява от преподаватели в гимназията. Жалбоподателката поддържа, че горният правен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като сочи и представя (в преписи) решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. и определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК от 2007 г.; поддържа и че посоченият правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната ПГМТ – В., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че касационното обжалване не следва да се допуска, като в тази връзка сочи и представя (в препис) решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Ответникът претендира и присъждане на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата съдебна инстанция.
За да отхвърли исковете на жалбоподателката по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, въззивният съд е приел, че в случая е налице реално съкращаване на всички длъжности „старши възпитател”, каквато е заемала жалбоподателката-ищца, и „младши възпитател”. За да достигне до този извод, окръжният съд, след обстоен анализ на доказателствата, е приел, че тези длъжности не фигурират в новото щатно разписание, действало към датата на уволнението на ищцата; както и че съгласно актуалните към същата дата длъжностни характеристики за длъжностите „старши учител”, „учител” по общообразователните предмети и „старши учител по практическо обучение” в ответната гимназия, във всички тях са включени, наред с основните им функции като преподаватели, и допълнителните задължения, свързани с възпитателния процес в общежитието, т.е. – част от функциите на премахнатите длъжности „възпитател”. С оглед на това, въззивният съд е приел, че трудовата функция за длъжностите „възпитател” е била разпределена за изпълнение между служителите, заемащи длъжностите „учител”, каквато длъжност съкратената ищца не е могла да заеме поради липса на образователен ценз. Прието е и че това разпределение на преподавателската и възпитателката работа е в правомощията на директора на училището.
Така постановеното въззивно решение е изцяло съобразено със задължителната практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК, намерила израз в представеното от ответника по делото, решение № 184/02.06.2011 г. по гр. дело № 803/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. С него, на материалноправния въпрос, изведен и по настоящото дело, е дадено следното разрешение: „Щатът на предприятието” е списъкът на общия брой наети работници и служители и тяхното вътрешно разпределение съобразно организацията на труда по трудови функции и длъжности. Съкращаване в щата, следователно има, както при намаляване бройките работници/служители, така и само при реална промяна на трудовите функции на съществуващите бройки по щатното разписание. Във втората хипотеза попадат както случаите, когато трудовите функции по съществуваща длъжност са изцяло заличени и на нейно място са възложени нови, така и когато всички или част от задълженията на една длъжност по стария щат са запазени, но не е налице идентичност със старата длъжностната характеристика на съкратената длъжност. В тези случаи е възможно трудовите функции да са разпределени за изпълнение между други служители с различна длъжностна характеристика; трудовите задължения на няколко различни длъжности да бъдат обединени в една нова длъжност или на мястото на една длъжност да се създаде друга с частично променени функции и задължения. Следователно, за да се прецени дали с новия щат има реално съкращаване чрез промяна в трудовите функции и задължения, трябва да се съпоставят същностните характеристики на длъжностите по новия и по стария щат. Във всички случаи, когато липсва пълно съвпадение, е налице съкращаване в щата, независимо дали едновременно с промените в трудовите функции има и намаляване бройките по щат.
От друга страна, въззивното решение по настоящото дело не е в противоречие по изведения материалноправен въпрос с никое от представените от жалбоподателката решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., тъй като в никое от тях не е разгледан случай на съкращаване на щата при трансформиране на щатни бройки чрез разпределяне на трудовите функции на съкратените длъжности между длъжности, които не се съкращават, каквато е хипотезата по настоящото дело и една от разгледаните хипотези в цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Представените от жалбоподателката определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, не следва да се обсъждат, тъй като те поначало не могат да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Тъй като въззивното решение по настоящото дело е съобразено с цитираната по-горе, задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, и която не се нуждае от промяна поради изменения в законодателството или на обществените отношения, то изведеният от жалбоподателката материалноправен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
При този изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендиарните и направени от него разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 150 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 723/05.04.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 808/2012 г. на Варненския окръжен съд;
ОСЪЖДА Л. И. Д. да заплати на П. г по м и т – В. сумата 150 лв. (сто и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.