2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 951
гр. София, 18.12. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 6770 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Т. В. И. срещу определение № 6705/31.03.2014 г., постановено по частно гр. дело № 3444/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е отхвърлена частна жалба на жалбоподателката срещу определение от 11.10.2013 г. по гр. дело № 1767/2013 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателката, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: допустим ли е иск по чл. 30 от ЗН, предявен след влизане в сила на решение по допускане на делба, при положение, че в делбеното производство съдът не се е произнесъл по същество по претенцията по чл. 30 от ЗН.
Жалбоподателката навежда и трите допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 404/03.01.2012 г. по гр. дело № 995/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и с решение № 125/20.02.1992 г. по гр. дело № 1220/1991 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците И. В. С. и К. В. А. в отговорите си излагат становища и съображения за неоснователност на частната касационна жалба, а първата ответница – и че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Останалите ответници М. П. А., Е. П. М. и Р. П. А. не са подали отговори на частната касационна жалба в срока за това.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
В подадената от жалбоподателката искова молба по делото са изложени твърдения, че тя и ответниците, като наследници на В. А. Б., починал на 26.01.1997 г., са съсобственици на земеделски имоти – ниви, ливади и гора, както и че с влязло в сила решение № 30/11.02.2010 г. по гр. дело № 1627/2009 г. на Пернишкия районен съд (ПРС) е допусната делба на тези имоти, но само между ответниците, като искът за делба е отхвърлен по отношение на жалбоподателката-ищца. Със същото решение е отхвърлена и претенцията й по чл. 30 от ЗН за възстановяване на запазената й част от наследството на наследодателя, чрез намаляване на универсалното завещателно разпореждане, направено със саморъчното му завещание от 08.04.1994 г. Това решение е потвърдено с решение № 132/24.06.2010 г. по въззивно гр. дело № 275/2010 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС), а последното е оставено в сила с решение № 385/2011 от 18.04.2012 г. по гр. дело № 1538/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, като касационната инстанция е приела, че претенцията на жалбоподателката по чл. 30 от ЗН е била несвоевременно заявена, и като недопустима, не е следвало да бъда приемана за разглеждане от първоинстанционния съд. При тези твърдения, жалбоподателката-ищца извежда правния си интерес (според нея) да предяви в настоящото производство иска по чл. 30 от ЗН за възстановяване на запазената й част от същите наследствени земеделски имоти, чрез намаляване на универсалното саморъчно завещание, оставено от наследодателя.
Въззивният съд е споделил извода на първоинстационния съд по настоящото дело, че така предявеният от жалбоподателката иск по чл. 30 от ЗН, е недопустим. В мотивите към обжалваното въззивно определение е прието, че въпреки, че с посоченото по-горе касационно решение ВКС е намерил, че претенцията на жалбоподателката по чл. 30 от ЗН не е била своевременно предявена съобразно изискванията на чл. 343 от ГПК, това не води до липсата на решение по нея, респ. – до липса на сила на пресъдено нещо. Позовавайки се и на т. 3 от ППВС № 7/28.11.1973 г., СГС е приел и че правото да се иска възстановяване на накърнена запазена част възниква от откриване на наследството, поради което точното приложение на нормата на чл. 343 от ГПК има предвид изчерпване на всички възможни възражения на съделителите досежно съсобствеността, лицата и съответните им права върху имотите, с които те разполагат към момента, в който е възможно тези възражения да бъдат направени по предвидения законов ред, като след това се считат преклудирани. Въззивният съд е споделил довода на жалбоподателката, че претендираното от нея намаляване на завещателното разпореждане, е самостоятелно субективно преобразуващо право, но е намерил, че това не може да се извлече от предявения от нея по настоящото дело иск, като е пояснил, че няма пречка възстановяването на запазената част да бъде стойностно, но по отношение на ответниците и на имотите, предмет на вече допуснатата с влязло в сила решение делба, такъв иск е недопустим, тъй като ще е налице пререшаване на решен правен спор.
С така приетото в мотивите към обжалваното определение, въззивният съд е разрешил изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос в пълно съответствие с константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, намерила израз и в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 577/22.12.2010 г. по частно гр. дело № 330/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В него по идентичен начин е прието, че точното приложение на нормата на чл. 281 от ГПК (отм.), сега – чл. 343 от ГПК, има предвид изчерпване на всички възможни възражения на съделителите досежно съсобствеността, лицата и съответните им права върху имотите, с които те разполагат към момента, в който е възможно тези възражения да бъдат направени по предвидения законов ред. В това определение на ВКС е прието и че само тези възражения, които процесуално е било невъзможно да бъдат упражнени, не могат да се считат преклудирани, нито приключилото производство с влязло в сила решение по допускане на делбата е пречка за разглеждане на иск по чл. 30 от ЗН, но само в случай, че правото на иск е възникнало впоследствие. Последната хипотеза не е налице в настоящия случай, тъй като жалбоподателката, не само е могла да заяви претенцията си по чл. 30 от ЗН в рамките на делбеното производство – по реда на чл. 343 от ГПК, а и го е направила, но след преклузивния срок по чл. 342 от ГПК – първото по делото заседание, както е прието в представеното (в препис) от жалбоподателката по делото, решение № 385/2011 от 18.04.2012 г. по гр. дело № 1538/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 404/03.01.2012 г. по гр. дело № 995/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, на което жалбоподателката се позовава в изложението си, не дава разрешение на изведения от нея процесуалноправен въпрос, нито обжалваното въззивно определение му противоречи по какъвто и да било начин, поради което това решение е напълно неотносимо в случая. В него по реда на чл. 290 от ГПК е прието, че искането за намаляване на завещателни разпореждания следва да се предяви срещу лицето, в полза на което е извършено завещателното разпореждане; че ако към момента на предявяване на иска или на възражението това лице е починало, и наследниците на завещателя с право на запазена част от наследството му се явяват наследници по закон и на облагодетелствуваното (ползуващото се от завещанието) лице, правото им да искат възстановяване на запазената си част от наследството на завещателя не се счита погасено само поради факта, че се явяват наследници и на ползуващия се от завещанието; че не може да се приеме и че е налице сливане на качеството на ищец и на ответник по искането по чл. 30, ал. 1 от ЗН в случаите, когато облагодетелствуваният се е разпоредил чрез сделка с част от завещаното имущество в полза на друг наследник по закон, различен от предявилия иска за възстановяване; както и че, дали със завещания имот е извършено разпореждане, е без правно значение, тъй като възстановяването на запазената част, доколкото делбеният имот не може да бъде върнат в наследството, може да бъде и стойностно – аргумент от чл. 37 от ЗН. В настоящия случай не е налице никоя от така разгледаните хипотези в това решение на ВКС.
Не е налице противоречие между обжалваното определение и решение № 125/20.02.1992 г. по гр. дело № 1220/1991 г. на І-во гр. отд. на ВС, на което също се позовава жалбоподателката в изложението си. Там също е прието, че искането за възстановяване на запазена част може да се предяви с отделен иск, основан на чл. 30 от ЗН, преди да се предяви искът за делба или в производството по делбата – по силата на изричната разпоредба на чл. 281 от ГПК (отм.; сега – чл. 343 от ГПК от 2007 г.); както и че този текст е изключение от общото правило, че в делбения процес не могат да се предявяват конститутивни искове; а също и – че намалението е основата, на която се определят частите на съделителите по отношение на делбената маса, като двете части на решението – частта, с която се намаляват завещателните и дарствените разпореждания, и частта, с която се определят дяловете на страните, са свързани помежду си неразривно. Това е в пълно съответствие с цитираната по-горе съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, че ако е могла да бъде предявена по реда на чл. 343 от ГПК и в рамките на преклузивния срок по чл. 342 от ГПК, исковата претенция по чл. 30 от ЗН се преклудира от влязлото в сила решение по допускането на делбата по чл. 344, ал. 1 от ГПК и е недопустимо да бъде предявявана след това – между същите лица и досежно същите имоти, които са били предмет на делбата.
Тъй като обжалваното въззивно определение не е в противоречие, а е в пълно съответствие с тази трайно установена задължителна практика на ВКС, изведеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 30 от ЗН, във вр. с чл. 344, ал. 1, чл. 343 и чл. 342 от ГПК, не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това е така, защото тази константна съдебна практика не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради настъпили законодателни промени или поради изменение на обществените отношения.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 6705/31.03.2014 г., постановено по частно гр. дело № 3444/2014 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.