О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
гр. София, 30.05.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1521 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П… – [населено място] при [фирма], срещу решение № 498/25.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 613/2015 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 272/14.07.2015 г. по гр. дело № 380/2015 г. на Димитровградския районен съд, са уважени, предявени от К. С. С. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 128 от КТ – признато е за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 052/03.02.2015 г. на директора на поделението-касатор, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „инженер, енергетик-топлотехник“ в Локомотивен филиал – Д. към Локомотивно депо – Стара Загора при поделението-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 3 399.87 лв. – обезщетение за времето 09.02.2015 г. – 29.06.2015 г., през което ищецът е останал без работа поради уволнението, както и сумата 760.79 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за месеците януари и февруари 2015 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 09.04.2015 г. до окончателното им изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта ? срещу тази част на въззивното решение, с която срещу жалбоподателя е уважен искът с правно основание чл. 128 от КТ. Тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК, тъй като е постановена по иск за трудово възнаграждение с цена 760.79 лв., т.е – до 5 000 лв. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. Касаторът излага оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните шест въпроса: 1) при направено записване в съдебно решение на следното изречение: „Преценена по същество е неоснователна основателна“ – кое следва да се приеме за вярно – неоснователна или основателна; 2) нарушение ли е от страна на работодателя, че в деня, в който иска писмени обяснения от работник/служител и получава такива, в същия ден издава и заповед за дисциплинарно наказание във връзка с установени дисциплинарни нарушения; 3) допустимо ли е при недоказване на твърдения на ищеца, че не са му били предоставени пътни листа съгласно исканите обяснения, а същевременно дава отговор за тях в обяснението си, съдът – от една страна, да ги приеме, а от друга – да реши, че не е спазена разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, и следва ли работодателят да иска обяснения от служител/работник, когато самият служител/работник писмено е изложил и е посочил на работодателя си, че не е изпълнявал служебните си задължения, не отрича да е направил сам и собственоръчно записванията в обясненията, не оспорва съдържанието на писмените си обяснения; 4) следва ли при постановяване на съдебно решение съдът да изследва и да вземе под внимание всички доказателства, приети и приложени по делото, включително и обясненията на двете страни по делото, които не са противоречиви, а напротив – доказват неизпълнението на служебните задължения на ищеца; 5) допустимо ли е при постановяване на съдебно решение, съдът да обоснове същото с мотивите, че тежестта на нарушението принципно се обуславя от това, какво задължение е нарушено, дали нарушението е извършено умишлено или по небрежност, има ли вредни последици от него за работодателя и какви са те по размер, поправими ли са или не, дали нарушението е извършено еднократно или многократно и вината в гражданското право не е ли неполагане на дължимата грижа, поведението на работник/служител; 6) дължат ли се разноски на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции, и допустимо ли е във връзка с осъществяване на процесуално представителство да не се присъдят разноски, пропорционално на отхвърлената част на иска, при първоначално предявен иск за сума в общ размер на 5 587.79 лв. (без лихвите) и присъдена сума за изплащане от ответника в размер на 4 160.66 лева, т.е. за разликата от 1 427.13 лева.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. С. С., в отговора си излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Първият въпрос, формулиран от страна на жалбоподателя, се свързва от него с допусната техническа грешка в мотивите към обжалваното въззивно решение, където по отношение подадената от касатора въззивна жалба е посочено: „Преценена по същество е неоснователна основателна“, като от останалата част на мотивите е видно, че няма никакво съмнение, че въззивният съд е намерил за неоснователна тази въззивна жалба. Така формираната воля на съда е изразена и в диспозитива на решението, чрез потвърждаването на първоинстанционното решение. Следователно, в случая не става дума дори за очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 от ГПК – допусната в решението (диспозитива), а именно за техническа грешка в мотивите към него, поради което не е налице вероятност за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, нито е налице материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Следващите два правни въпроса (вторият и третият), свързани с приложението на чл. 193 от КТ, също не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. Въззивният съд, включително чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение (като по този начин ги е направил свои мотиви – към обжалваното въззивно решение), е приел за установено по делото, че с процесната заповед ищецът е уволнен дисциплинарно за това, че не е изпълнил служебните си задължения, като не е обработил десет пътни листа, някои от тях – изцяло, а в други не е попълнил част от графите. Съдът е приел за установено и че преди уволнението, работодателят е поискал от ищеца обяснения по реда на чл. 193 от КТ, но само за пет от тези десет пътни листа, посочени в заповедта за дисциплинарно уволнение, и ищецът е дал такива обяснения, а за останалите пет пътни листа обяснения не са му искани. При така установеното, съдът е намерил, че работодателят е нарушил изискванията на чл. 193 от КТ, като съобразявайки се с трайно установената задължителна практика на ВКС (решение № 379/24.06.2010 г. по гр. дело № 410/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 313/19.10.2012 г. по гр. дело № 42/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 77/13.03.2014 г. по гр. дело № 3229/2013 г. на ІV -то гр. отд. на ВКС), е обсъдил по същество и е приел, че ищецът действително е извършил дисциплинарно нарушение, като не е обработил петте пътни листа, за които са му поискани обяснения от работодателя. Съдът обаче е намерил, че това нарушение не е достатъчно тежко за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“. При това положение, двата изведени от касатора правни въпроса по приложението на чл. 193 от КТ не са обуславящи решаващите правни изводи за незаконност на процесното дисциплинарно уволнение и не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Четвъртият правен въпрос е принципно значим при всеки трудов спор за отмяна на дисциплинарно наказание, но в случая също не е основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като след обсъждането на доказателствата по делото съдът е приел, че ищецът не е изпълнил служебните си задължения и е извършил дисциплинарно нарушение, като не е обработил надлежно петте пътни листа (за които са му поискани обяснения преди уволнението), каквато именно е и защитната теза на касатора-работодател по делото. С оглед на това, допускането на касационното обжалване по този правен въпрос не би могло да доведе до промяна на крайния изход на материалноправния спор, респ. – този въпрос е без значение за изхода на делото (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Последният (шести) правен въпрос в изложението на жалбоподателя също е без значение за изхода на делото, включително – относно присъдените разноски по него, тъй като никоя от двете инстанции не е постановявала отхвърляне на искова претенция по делото, респ. – по никакъв начин не е обсъждала този правен въпрос.
От обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалваното решение и от значение за изхода на спора по делото, респ. – съставляващ общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая, е единствено петият правен въпрос – по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ.
За да достигне до решаващия извод по делото, че наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“ не съответства на тежестта на извършеното от него нарушение на трудовата дисциплина – некоректно попълване на пет пътни листа (доколкото по отношение на останалите пътни листове, обяснения изобщо не са му били поискани), въззивният съд – чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение (с което ги е направил свои мотиви – към обжалваното въззивно решение), е приел следното: Тежестта на нарушението принципно се обуславя от това, какво задължение е нарушено, дали нарушението е извършено умишлено или по небрежност, има ли вредни последици от него за работодателя и какви са те по размер, поправими ли са или не, дали нарушението е извършено еднократно или многократно и пр. В тази връзка е прието и че по делото не е установено целенасочено поведение от страна на ищеца да увреди работодателя, респективно неговото имущество, чрез ненадлежното попълване на пътните листове, и неупражнен по този начин контрол на разхода на дизелово гориво. Прието е и че едно от основните задължения на ищеца, съобразно длъжностната му характеристика, действително е именно това, но в случая, макар и да е налице формално неизпълнение на това задължение, липсват каквито и да било данни за увреда на имуществото на работодателя. В тази връзка е изтъкнат фактът, че по процесните пътни листове изобщо не е била извършена последваща проверка – дали по тях се констатира преразход или икономия, респ. – ако такава проверка е била извършена, то резултатите от нея не са направени достояние на съда, – доколкото единствено в случай на преразход, би могло да се говори за реална увреда на работодателя, а не само за предпоставяне на възможността за така увреда. С оглед на това, съдът е приел, че макар и нарушението да е извършено, то преценката на работодателя за тежестта на същото и съответствието му с наложеното на ищеца дисциплинарно наказание е неправилна, тъй като в случая се касае за нарушение на трудовата дисциплина, което не е тежко по смисъла на закона – не е налице умисъл за увреждане на имуществото, респективно на интересите на работодателя, а е налице вид небрежност, предпоставена от особени, независими изцяло от ищеца обстоятелства. В тази връзка е изтъкнато и че по делото е установено, че ищецът обработва по около 40 пътни листове дневно, и от 620-650 до 1200-1300 месечно, както и че попълването им е само част от длъжностните му задължения, а също и че не са изключение случаите, в които пътните листове не се предават навреме или изобщо не се предават, преди да бъдат изрично изискани. Съдът е посочил и че работодателят не е съобразил по какъвто и да било начин чистото дисциплинарно минало на ищеца, на който до момента не са били налагани каквито и да било дисциплинарни наказания, както и че до момента на извършване на проверката, липсват каквито и да било сведения, че ищецът не е изпълнявал служебните си задължения напълно добросъвестно, навременно и в съответствие със задълженията по длъжностната си характеристика и вътрешноведомствените актове.
Така изложените мотиви не са в противоречие, а са в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, намерила израз и в част от посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
В приложеното от него решение № 3/12.03.2012 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й; че гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени (напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия); както и че по принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от неполагането на дължимата грижа. Прието е и че отделни видове отговорност в гражданското право може да бъдат обусловени от наличието на умисъл, но само в изрично уредените случаи, както и че злоупотребата с доверието и уронването на доброто име на предприятието, разпространяването на поверителни за него сведения и увреждането на имуществото на работодателя, както и разпиляването на материали, суровини, енергия и други средства, като дисциплинарни нарушения по чл. 187, т. 8 и 9 КТ не са обусловени от наличието на умисъл – ако те са извършени умишлено, това ги утежнява и обуславя налагането на по-тежко дисциплинарно наказание, но те са нарушения на трудовата дисциплина и когато са извършени при неполагане на дължимата грижа. Прието е също, че наличието на вреда в гражданското право поражда отговорност за обезщетение – няма ли вреда, отговорност за обезщетение не може да възникне, колкото и неправомерно да е деянието; както и че гражданската отговорност не се изчерпва с отговорността за вреди – част от нея е дисциплинарната отговорност, която съществува наред с наказателната, административно-наказателната и имуществената отговорност. Прието е, че нарушенията на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 8 и 9 КТ може да причинят имуществена вреда на работодателя и ако те са причинили такава вреда, работникът освен дисциплинарната отговорност, носи и отговорност за обезщетение по чл. 203 до чл. 212 КТ, като липсата на имуществена вреда има значение за тежестта на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, но в никакъв случай не изключва дисциплинарната отговорност. По повод конкретния правен спор по това дело е прието за установено, че ищецът е бил членът на ремонтната група, който е бил натоварен да осъществява връзката с летищната координираща кула, както и че несъобщаването от ищеца за преминаването на самолет през прясно обработен участък от пистата е бездействние, чиито последици не се изчерпват с повредата на ремотнирания участък, а се създават предпоставки за инцидент, който може да доведе до нарушаване сигурността на полета на самолета. Прието е и че макар и извършено при неполгане на дължимата грижа (неумишлено), нарушението на трудовата дисциплина в този случай е тежко и обосновава налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. В тази връзка е прието и че липсата на умисъл прави нарушението по-леко (при наличието на умисъл то би било престъпление), но не освобождава ищеца от отговорност, както и че той отговаря дисциплинарно и при липсата на вреда (при наличието на вреда той би отговарял и имуществено). Прието е също, че съдът е длъжен да установи, извършено ли е посоченото в заповедта за уволнение, деяние, съставлява ли то нарушение на трудовата дисциплина, каква е неговата тежест и съответства ли тя на наложеното дисциплинарно наказание.
В посоченото и представено от касатора решение № 9/13.05.2011 г. по гр. дело № 166/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието, че „неизпълнението на възложената работа”, като една от хипотезите на нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 3 от КТ, представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, доколкото засяга същността на трудовото правоотношение, а именно – престацията, която работникът или служителят дължи по трудовото правоотношение. Прието е и че фактическият състав на това нарушение може да бъде осъществен както с бездействие, когато работникът или служителят не изпълнява задълженията, влизащи в трудовата му функция, така и с действие – когато същият работи не това, което му е възложено или следва от характера на определената работа. По повод конкретния правен спор по това дело е прието за установено, че ищецът е бил задържан от органите на Транспортна полиция до вагон, натоварен със слънчогледово семе, като вагонът бил със свалени пломби, и ищецът заедно с друг служител на работодателя пренасяли чували, пълни със слънчогледово семе – около 600 кг, до автомобила на трето лице, което специално бил извикано от първите двама. Прието е, че при тези данни е осъществено нарушението „неизпълнение на възложената работа”, тъй като съгласно длъжностната характеристика за заеманата от ищеца длъжност, в трудовата му функция не влизат действията, по повод на които той е бил задържан, и осъществявайки тези действия, ищецът се е отклонил от изпълнение на трудовата си функция и задълженията, които я характеризират. Прието е също, че по това дело е установено и второ основание за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение”, а именно – с извършените от ищеца действия, същият е дал повод за подозрения, че служител на [фирма] е участвал в кражба на чуждо имущество, възложено за превоз на дружеството, и това несъмнено уронва доброто име на предприятието, независимо, че впоследствие наказателното производство срещу ищеца е било прекратено.
В посоченото и представено от жалбоподателя решение № 331/24.10.2011 г. по гр. дело № 605/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието за установено по спора, че ищецът не е изпълнил технически и технологични правила в кръга на служебните си задължения по длъжностна характеристика, с които е бил надлежно запознат, като е допуснал, без да бъде проверена изправността на лек автомобил, същият да бъде регистриран като изправен и да се движи по пътищата, без да бъде доказана неговата автентичност – без проверени рама и двигател. Прието е, че така извършените от ищеца действия, по своя характер предпоставят умисъл на поведението му и съставляват виновно неизпълнение на трудови задължения по смисъла на чл. 126, т. 5 от КТ чрез нарушаване на технологичния ред по заповед на директора на СДВР във връзка с регистрацията на МПС, и създаване на предпоставки за извършване на престъпление. Прието е също, че в аспекта на чл. 189, ал. 1 от КТ, извършените нарушения на трудовата дисциплина са достатъчно сериозни, за да обосноват налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание независимо дали е доказана престъпна дейност или само са създадени предпоставки за извършването й.
Видно от така цитираните решения на ВКС, на които касаторът се позовава, обжалваното въззивно решение не е в каквото и да било противоречие с никое от тях. Останалите посочени и представени от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, са по приложението на чл. 193 и/или на чл. 195 от КТ, и нямат отношение към изведения в изложението към касационната жалба въпрос (петия по ред) по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ.
Предвид горното, по отношение на този въпрос не са налице, наведените от жалбоподателя, допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Макар касаторът да сочи в изложението си и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, той по никакъв начин не обосновава, този въпрос по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на тази разпоредба; а и по него вече е формирана задължителна практика на ВКС, която е съобразена в обжалваното въззивно решение (в този смисъл – т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя, общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца – ответник по касационната жалба, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство по делото, а именно – сумата 1 680 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на ….– [населено място] при [фирма], – в частта срещу тази част от решение № 498/25.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 613/2015 г. на Хасковския окръжен съд, с която е уважен искът с правно основание чл. 128 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение в размер 760.79 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1521/2016 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 498/25.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 613/2015 г. на Хасковския окръжен съд, – в останалата част;
ОСЪЖДА П… – [населено място] при [фирма] да заплати на К. С. С. сумата 1 680 лв. (хиляда шестстотин и осемдесет лева) – разноски по делото.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.