2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
гр. София, 25.03.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 624 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Х. Г. срещу решение № 625/30.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 981/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 1946/02.12.2013 г. по гр. дело № 990/2013 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), е уважен, предявеният от [фирма] срещу жалбоподателя, иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, като последният е осъден да заплати на дружеството-ищец сумата 36 264.84 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2009 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на неполагане на достатъчно грижи за ръководене и запазване на повереното на касатора-ответник имущество през периода 01.01.2009 г. – 08.12.2009 г., в качеството му на длъжностно лице – главен счетоводител, за което същият е признат за виновен и осъден с влязла в сила присъда № 6/17.01.2012 г. по н.о.х.д. № 1433/2011 г. на ПОС; в тежест на жалбоподателя-ответник са възложени и разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният правен въпрос (уточнен от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото изобщо може да се приеме в случая, че е налице ясно и точно формулиран правен въпрос от страна на касатора), а именно: кое е от значение за точното прилагане на закона – института на непозволеното увреждане чл. 45-54 от ЗЗД – фактът, че ответникът е консумирал деянието по чл. 219, ал. 1 от НК (безстопанственост), или фактът, че макар и да е причинил вреди, ако неговото виновно поведение – действие или бездействие се дължи и на обстоятелства, за които управителят на ищцовото дружество е отговорен, при което съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника (ответника) от отговорност. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било доводи и аргументи, този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел в мотивите към него, че съгласно чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието – относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Като е взел предвид и това, че престъплението по чл. 219, ал. 1 от НК е от категорията на т. нар. резултатни престъпления, част от фактическия състав на които е конкретното посочване на общественоопасните последици във форма на увреждане на обекта на посегателството, съдът е приел за установено, че през посочения в присъдата период ответникът (сега касатор) е извършил виновно и противоправно деяние, като с действията и бездействията си е причинил на ищцовото дружество процесната вреда в посочения в присъдата размер на същата – 36 264.84 лв. Предвид това, въззивният съд е намерил и че не следва да обсъжда наведените от жалбоподателя-ответник възражения за участието на третото лице Н. Б., който е бил управител на ищцовото дружество, при причиняването на процесната вреда на дружеството. В тази връзка са изложени и съображения, че ако по отношение на това трето лице бъдат установени предпоставките на чл. 45 от ЗЗД, съпоставени с твърденията на ответника за съвместно причиняване на вредите, то те двамата биха били солидарни длъжници, а това би имало значение само във вътрешните отношения между тях, но не и по отношение на отговорността им спрямо кредитора (ищеца) и начина на нейното реализиране. Също в тази връзка, апелативният съд е приел и че не следва да обсъжда и възражението на ответника за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцовото дружеството по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като е намерил и че то е направено несвоевременно, а и поради обвързващата сила на наказателната присъда, като е изложил съображения, че противното би означавало в гражданския процес да бъде пререшен въпросът за обема на отговорността на подсъдимия.
Така изложените мотиви към обжалваното решение са в пълно съответствие с константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, която приема, че при резултатните престъпления влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд и относно установения с нея размер на вредата и наличието на причинната връзка между нея и виновното и противоправно поведение (деяние), за което е признат за виновен и е осъден ответникът; както и че ако няколко длъжностни лица в едно дружество (в случая – управител и главен счетоводител) съвместно причинят вреда на дружеството, то не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на дружеството по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а е налице увреждане на същото, причинено от неколцина по смисъла на чл. 53 от ЗЗД, които в този случай биха отговаряли солидарно към дружеството, което може да претендира целия размер на обезщетението от всеки един от тях (чл. 122 от ЗЗД), като конкретният принос на всеки от делинквентите – солидарни длъжници е от значение единствено във вътрешните им отношения (чл. 127 от ЗЗД). Тази трайно установена съдебна практика се споделя и от настоящия съдебен състав; тя не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради законодателни изменения или поради промяна в обществените отношения и условия, поради което не е налице допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на жалбоподателя правен въпрос (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Както вече беше посочено, самият касатор не навежда в изложението си каквито и да било аргументи за наличието на това допълнително основание.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, сочена от жалбоподателя.
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 207.50 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 625/30.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 981/2014 г. на Пловдивския апелативен съд;
ОСЪЖДА Г. Х. Г. да заплати на [фирма] сумата 1 207.50 лв. (хиляда двеста и седем лева и петдесет стотинки) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.