2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1242
гр. София, 11.11. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4190 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 564/11.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3610/2013 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 4639/24.10.2013 г. по гр. дело № 7688/2012 г. на Варненския районен съд, с което дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищцата Д. П. А. сумата 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 2 500 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, произтекли от счупване на лява бедрена кост и ляво рамо на 02.02.2012 г., при падане, причинено от обледяване на стълбище към търговски обект с адрес: [населено място],[жк], [улица], стопанисван от дружеството-жалбоподател, със законната лихва върху тези суми за периода от 02.02.2012 г. до окончателното им изплащане, при променена от въззивния съд квалификация на предявените искове – от чл. 50 от ЗЗД на чл. 49 от ЗЗД; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й по иска за обезщетение на имуществени вреди, чиято цена, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза на сумата 2 500 лв., т.е. тя е до 5 000 лв. Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му по този иск, с оглед на което подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в тази й част, а касационното производство – също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати в частта му по този иск.
В останалата й част – по иска за обезщетение на неимуществени вреди, чиято цена, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза на сумата 10 000 лв., касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, като в тази му част обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на този иск е над 5 000 лв. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск, както и за неправилност на същото, като постановено при съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три процесуалноправни въпроса: 1) правната квалификация на иска свързана ли е с допустимостта на постановеното по него решение, когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, т.е. когато съдът се е произнесъл извън определения от страните, предмет на правния спор; 2) когато съдът прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти; и 3) задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях.
По отношение и на трите правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първият въпрос – в противоречие с решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 329/20.12.2011 г. по гр. дело № 1789/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 249/23.07.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 124/24.03.2011 г. по гр. дело № 882/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; вторият въпрос – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; третият въпрос – в противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 258/24.03.2010 г. по гр. дело № 871/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Във връзка с втория процесуалноправен въпрос жалбоподателят сочи и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага в изложението си каквито и да било доводи и съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на тази разпоредба, поради което такова допълнително основание за допускане на касационното обжалване не е надлежно наведено от страна на касатора и съдът не следва да се произнася по него. Последното се отнася и за довода в изложението на жалбоподателя, че предвид оплакванията и съображенията в касационната му жалба за недопустимост на въззивното решение, съгласно т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и т. 10 от ТР 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, същото следва да се допусне до касационен контрол и без да са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В случая касаторът изрично е извел и формулирал първия процесуалноправен въпрос в изложението си, именно с оглед тези свои оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което преценката за допускане на касационното обжалване (относно подлежащата на такова обжалване, част от въззивното решение – съгласно приложението по-горе на чл. 280, ал. 2 от ГПК досежно останалата негова част) следва да се извърши с оглед наведеното във връзка с този процесуалноправен въпрос, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Самите оплаквания за недопустимост на подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, наведени с касационната жалба, ще бъдат разгледани с решението по чл. 290 от ГПК по делото, когато ще бъде извършена и служебната проверка за това – именно в този смисъл са т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и т. 10 от ТР 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 8 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Д. П. А., в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да промени правната квалификация на иска от чл. 50 от ЗЗД на чл. 49 от ЗЗД, въззивният съд е намерил за основателно възражението на дружеството-жалбоподател срещу дадената от първоинстанционния съд правна квалификация. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че искът е квалифициран от районния съд по чл. 50 от ЗЗД, без да се съобразят обстоятелствата, твърдяни от ищцата в исковата й молба и в уточняващата й молба от 17.01.2013 г., според които вредоносният резултат е пряка и непосредствена последица от бездействието от страна на ответното дружество (сега касатор) за поддържане и трайно обезопасяване на вещта (стълбището), несъобразяване със свойството на покритието и с неговата топлопроводимост при ниски температури. Посочено е и че независимо, че и първоинстанционният съд е изложил съображения за противоправно и виновно поведение, той е мотивирал краен извод за непозволено увреждане, причинено от вещ – на основание чл. 50 от ЗЗД. При определянето на правната квалификация на иска, въззивният съд се е позовал и на т. 3 от ППВС № 4/30.10.1975 г. Приел е също, че бездействието поражда основание за ангажиране отговорността на ответното дружество по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а не по чл. 50 от ЗЗД.
С горните мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първия изведен от касатора процесуалноправен въпрос, не в противоречие, а в пълно съответствие с посочените от жалбоподателя в тази връзка четири решения на ВКС (изброени по-горе). В тях е прието – съгласно цитираното от самия жалбоподател в изложението му, че предметът на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; че правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения; както и че когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се произнесе по предмет, с който не е сезиран, когато определи предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. С оглед на това, по първия процесуалноправен въпрос касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
От друга страна, въззивният съд е извършил промяната на правната квалификация на иска едва с крайния си акт – с решението си по делото, с което е разрешил втория изведен от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
По отношение направеното от дружеството-жалбоподател възражение за съпричиняване на процесните неимуществени вреди от страна на ищцата – чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е посочил в мотивите към обжалваното решение единствено, че не са доказани обстоятелства в поведението на ищцата в деня на инцидента, които да могат да обосноват изводи за съпричиняване на вредоносния резултат. С така изложените лаконични мотиви по това възражение, въззивният съд е разрешил третия изведен от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с посоченото от последния, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, където е прието следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне – в подлежащата на такова обжалване негова част – по иска за обезщетение на неимуществени вреди, респ. – и в обусловената част относно разноските и държавната такса по делото, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два, изведени от жалбоподателя процесуалноправни въпроса, а именно: 1) когато съдът прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти; и 2) задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 200 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение № 564/11.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3610/2013 г. на Варненския окръжен съд – в частта по иска за обезщетение на имуществени вреди, с цена 2 500 лв.; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 4190/2014 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по този иск;
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 564/11.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3610/2013 г. на Варненския окръжен съд – в останалата част – по иска за обезщетение на неимуществени вреди и относно разноските и държавната такса по делото;
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 200 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната и в останалата част;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението – в преграждащата развитието на касационното производство част – по иска за обезщетение на имуществени вреди, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му с връчване и на препис от него, а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.