2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
гр. София, 28 май 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 870 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Т. П. Д. срещу решение № 472/22.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 739/2017 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното възивно решение е отменено решение № 1244/26.07.2017 г. по гр. дело № 3209/2017 г. на Плевенския районен съд и са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението ?, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ със заповед № 40/13.03.2017 г. на управителя на ответното дружество, за възстановяване на заеманата до уволнението ? длъжност „опаковчик” при ответното дружество и за осъждане на последното да ? заплати обезщетение в размер 1 971.43 лв. за оставането ? без работа поради уволнението през периода 13.03.2017 г. – 13.09.2017 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли сляпото лице да положи отпечатък от десния си палец, след като не е изписало текста и датата върху документа – предложение за прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, за да е валидно това предложение; 2) следва ли слепите лица, и когато са грамотни, задължително да полагат отпечатък от десния си палец в присъствието на двама свидетели, при документи, които съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях имат задължителна доказателствена сила в съда и че съдържанието на документа е станало известно на сляпото лице; 3) понятието сляпо, но грамотно лице какво включва – изписване саморъчно на текст с обикновено писмо и подписване лично, владеене на брайлова азбука, само подписване под текст, написан от друг; 4) чия е доказателствената тежест при оспорено основание за уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, при положение, че датата, от която се иска прекратяване не е изписана от предложителя; 5) чия е доказателствената тежест за доказване на фактическия състав по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, при твърдение, че сляпо лице не е подавало молба на това основание за прекратяване на трудовото правоотношение, като е безспорно, че заповедта за такова уволнение има констатиращо действие; 6) има ли обвързваща материална доказателствена сила за съда частният свидетелстващ документ и същата подчинена ли е на изискванията за оспорване истинността на документите по реда на чл. 193 от ГПК, или съдът следва да я прецени по вътрешно убеждение на базата на всички данни по делото; 7) при наличие на твърдения в исковата молба, че удостовереното в документа не отговаря на действителността, в тежест на работодателя ли е да докаже, че посочените в молбата (документа) двама свидетели са присъствали при подписване на документа и същият е бил прочетен на ищеца преди да го подпише; 8) следва ли в доклада на съда по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК изрично да се постанови, че доказателствената тежест относно законосъобразността при фактическия състав по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ лежи върху работодателя; 9 ) относно неспазване на задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните и мотивирано да каже защо и на кои вярва, кои възприема и кои не; и 10) слепите, и когато са грамотни, но не могат да прочетат документите, които са написани с обикновено писмо, е основание да се приеме, че важи правилото по чл. 189, ал. 1 от ГПК. По отношение на първите седем правни въпроса жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, но без да излага каквито и да било доводи и съображения в тази насока. По отношение на осмия правен въпрос в изложението не е посочено никое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ГПК. По отношение на останалите два правни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие, както следва: деветия въпрос – с решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 460/27.05.2010 г. по гр. дело № 768/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 94/20.03.2012 г. по гр. дело № 701/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, а десетия въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 71/10.07.1970 г. на ОСГК на ВС.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел следното: Безспорни между страните и установени с писмените доказателства по делото са обстоятелствата, че жалбоподателката-ищца е работила при ответника на процесната длъжност „опаковчик“, че трудовото правоотношение между страните е прекратено с процесната заповед № 40/13.03.2017 г. на управителя на ответното дружество, считано от 13.03.2017 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, както и че ищцата е незряща с определени 100 % неработоспособност с чужда помощ. С исковата молба жалбоподателката е направила довод за „нищожност“ (незаконосъобразност) на процесната заповед № 40/13.03.2017 г., поради неспазване изискванията на чл. 189, ал. 2 от ГПК, твърдейки, че на 13.03.2017 г. от служител на ответника ? е било обяснено, че трудовото правоотношение ще бъде прекратено поради съкращаване, и тя е подписала представените ? листове като ? придържали ръката; била ? връчена и процесната заповед, без да била приподписана от двама свидетели, същата не съдържала и данни за лицето, подписало я като работодател. С отговора на исковата молба ответникът-работодател е представил процесната заповед, на гърба на която е отбелязано връчването на същата на ищцата след прочитането ? пред двама свидетели. С отговора на исковата молба ответникът-работодател е представил и молба, заведена при него с вх. № 161/13.03.2017 г., изходяща от ищцата и съдържаща едностранно волеизявление за прекратяване на трудовия договор с ответника, считано от 13.03.2017 г.; посочена е датата на изготвяне на молбата – 10.03.2017 г. и е положен подпис от името на ищцата. Върху молбата е отбелязано също така, че е била прочетена на и подадена от ищцата в присъствие на двама свидетели; има и резолюция за издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. В съдебно заседание пред първата инстанция ответникът-работодател е признал, че ръкописният текст на молбата, включително датите са изписани от негов служител. От страна на ищцата е оспорен подписът ? върху молбата, като първоначално е била поискана графологична експертиза, но впоследствие това искане е оттеглено.
При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че това оспорване по реда на чл. 193 от ГПК е недоказано и че подписът върху молбата е на ищцата, тъй като в производството не е установено той да не изхожда от нея, като ищцата сама твърди в исковата си молба, че на сочената в молбата дата е подписала представени ? листове, касаещи прекратяване на трудовия договор. Окръжният съд не е споделил, обаче, решаващите изводи и съображения на районния съд за основателност на исковете, който позовавайки се на практика на ВКС, е приел, че молбата не доказва ясно и категорично изразена воля на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивният съд е приел, че цитираната практика на ВКС е неотносима, тъй като по настоящото дело са налице различни обстоятелства – подаване на молба от незрящо лице, при безспорно установено между страните обстоятелство, че ръкописният текст на молбата не е изписан от незрящото лице, именно поради причина физическия недъг, предвид който следва да се спазва различна процедура при подписването на документи – по чл. 189, ал. 2 от ГПК. Окръжният съд е приел и че тъй като ищцата по никакъв начин не е оспорила, имащите характера на свидетелстващ документ, отбелязвания върху молбата и върху заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение, че същите са прочетени и съответно – подадена (молбата) и връчена (заповедта) в присъствието на двама свидетели, то по делото не са били допускани и разпитвани тези свидетели, като поради липсата на оспорване, не са били давани и указания от съда за установяване на тези обстоятелства. Въззивният съд е изтъкнал, че липсват и оплаквания в тази насока във въззивната жалба, като съдът не може по свой почин да събира доказателства, както и че едва в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция ищцата е направила изявление, че не е имало свидетели, посочвайки датите 20.03.2017 г. и 21.03.2017 г., които са различни от датите, посочени в исковата ? молба, както и в молбата и в заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение. Окръжният съд е приел и че процесната заповед № 40/13.03.2017 г. не е „нищожна“, тъй като е издадена от компетентния за това орган на работодателя и при спазване на разпоредбата чл. 189, ал. 2 от ГПК. Относно приложимостта на тази разпоредба са изложени съображения, че по делото липсват твърдения за неграмотност на ищцата, като твърденията ? са, че не е разбрала какво е подписала. С оглед това съдът е приел, че съгласно текста на чл. 189, ал. 2 от ГПК, частен документ, издаден от сляп, но грамотен, трябва да бъде приподписан от двама свидетели, както и че по делото са налице такива доказателства, които установяват прочитането и подаването на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 13.03.2017 г., и връчването и прочитането на процесната заповед за прекратяването от същата дата, в присъствието на двама свидетели. В тази връзка отново е изтъкнато, че по делото липсва оспорване на тези доказателства относно тези обстоятелства, както и оспорване на подписа на ищцата върху заповедта, като ищцата е могла да иска представяне на оригинала на заповедта, както и да оспори доказателството (отбелязванията) относно подписването ? от двамата свидетели, което се отнася и за подадената от нея молба, но това не е сторено. С оглед на това, предвид противоречивите твърдения на ищцата във въззивното производство относно датите и предвид спазването на чл. 189, ал. 2 от ГПК, в заключение въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено законосъобразно и че предявените искове следва да се отхвърлят.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, по следните съображения:
Както в касационната жалба на ищцата, така и във въззивната жалба на ответника, отговор на който ищцата не е подала, не са направени оплаквания във връзка с доклада на съда по чл. 146 от ГПК по делото, поради което осмият процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката-ищца, в случая не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – той не е включен в предмета на спора по делото, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на делото – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Както вече беше посочено, по отношение на този въпрос жалбоподателката не е навела и никое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ГПК.
В касационната жалба на ищцата липсват и оплаквания въззивният съд да не е обсъдил конкретни доказателства по делото или доводи на страните, както и да не мотивирал изводите си относно достоверността на същите, поради което – по горните съображения, и деветият процесуалноправен въпрос също не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това, в пълно съответствие с посочените в изложението на жалбподателката три решения на ВКС, въззивният съд е направил своите правни изводи, след като е обсъдил в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото и възраженията и доводите на страните; т.е. – не е налице наведеното по отношение на този въпрос, и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В посоченото от жалбоподателката, ТР № 71/10.07.1970 г. на ОСГК на ВС е прието, че слепите и когато са грамотни, могат да поставят върху частните документи вместо подпис отпечатък от десния им палец в присъствие на двама свидетели, защото слепотата е недъгавост по смисъла на чл. 475, ал. 2 от ГПК (отм.) (чл. 579, ал. 2 от ГПК), и приложение има чл. 151 от ГПК (отм.) (чл. 189 от ГПК), а документът е доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от тези лица и че тези изявления имат задължителна доказателствена сила за съда. От подробните разяснения, дадени в мотивите към тълкувателното решение, също става ясно, че е без значение дали незрящото лице е подписало частния документ или е положило върху него отпечатък от десния си палец, тъй като и в двата случая, ако е спазено и изискването документът да е приподписан от двама свидетели, той има обвързващата съда доказателствена сила по чл. 180 от ГПК на всеки друг частен документ, а именно – че съдържащото се в него изявление е направено от незрящото лице.
С това е даден отговор на първите два правни въпроса в изложението на жалбоподателката, поради което те не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, пред първата и въззивната инстанция жалбоподателката не е поддържала твърдения и доводи, да е следвало да положи отпечатък, а не подпис, поради което тези два правни въпроса, също не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са без значение за изхода на спора по делото. По същите съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по третия правен въпрос, тъй като по делото не е имало спор дали ищцата е грамотна, а от разясненията в ТР № 71/10.07.1970 г. става ясно, че и това е без значение за спазването на особените изисквания по чл. 189 от ГПК, тъй като е прието, че и когато слепият е грамотен (чете брайлово писмо), поради недъга си той не може да чете обикновено писмо, което налага необходимостта авторството му относно изходящия от него частен документ да се удостовери, освен с подписа или отпечатъка му, и с приподписването на документа от двама свидетели.
Десетият процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката, освен неясно, е и некоректно формулиран, тъй като формулировката на въпроса изхожда от постановката, че по отношение на слепите следва да се приложи винаги и единствено правилото за полагане на отпечатък по чл. 189, ал. 1 от ГПК, което е в разрез с приетото в ТР № 71/10.07.1970 г. на ОСГК на ВС и с разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ГПК. Следователно, като е приел, че в случая е приложима именно разпоредбата на чл. 189, ал. 2 от ГПК по отношение на подписаните от жалбоподателката-ищца два частни документа, въззивният съд е разрешил този въпрос в съответствие, а не в противоречие с това тълкувателно решение, както неоснователно поддържа жалбоподателката.
Шестият и седмият процесуалноправни въпроси в изложението към касационната жалба са обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно решение и са от значение за изхода на спора по делото, но и тези въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като и те са разрешени от въззивния съд в съответствие с ТР № 71/10.07.1970 г. на ОСГК на ВС. Както вече беше посочено, в последното е прието, че ако са спазени особените изисквания на чл. 189 от ГПК (частният документ е подписан или върху него е положен отпечатък от десния палец на незрящия, и същевременно документът е приподписан от двама свидетели), той има обвързващата съда доказателствена сила по чл. 180 от ГПК на всеки друг частен документ, а именно – съдът е длъжен да приеме, че съдържащото се в документа изявление е направено от незрящото лице – автор на документа. При това положение е очевидно, че и оспорването на частния документ, издаден при условията на чл. 189 от ГПК, се подчинява на общите правила на чл. 193 от ГПК. Ако незрящият, като страна по делото, оспорва авторството си, то съгласно чл. 193, ал. 3 от ГПК, в негова тежест е да докаже, че подписът или отпечатъкът не е негов; а ако оспорва подписите и/или удостоверителните изявления на двамата свидетели, приподписали документа, тежестта е за другата страна, която е представила и се ползва от документа. И в двата случая, обаче, оспорването следва да бъде направено в преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК – най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което документът е представен. В случая въззивният съд не е приел нищо различно. Както вече беше посочено, в исковата си молба жалбоподателката по същество е изложила твърдения, че не е подавала молба-предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, както и че връчването ? на заповедта на работодателя, издадена на това основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, не е надлежно удостоверено чрез приподписване от двама свидетели – съгласно чл. 189, ал. 2 от ГПК. След представянето с отговора на исковата молба и на двата документа, подписани от ищцата и приподписани от двамата свидетели, в рамките на преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК ищцата е оспорила единствено подписа си върху молбата-предложение, но не е доказала това оспорване. При това положение, в пълно съответствие с ТР № 71/10.07.1970 г. на ОСГК на ВС въззивният съд е приел, че молбата-предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ изхожда от ищцата и че процесната заповед ? е надлежно връчена, както и че предвид особените изисквания на чл. 189, ал. 2 от ГПК в случая е неотносима цитираната от първоинстанционния съд практика на ВКС, на която жалбоподателката не се и позовава в изложението си.
В съдебната практика никога не е имало колебания и съмнения, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за защита срещу незаконосъобразно уволнение, включително когато основанието за прекратяването на трудовото правоотношение е това по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, тежестта за доказване осъществяването на фактическия състав на съответното основание за уволнение, е за ответника-работодател. Видно от изложеното по-горе, в обжалваното решение въззивният съд не е приел нещо различно, като е намерил, че законосъобразността на уволнението на жалбоподателката е доказано с представените от ответника с отговора на исковата молба писмени доказателства, които съдът подробно е обсъдил заедно с оспорванията, доводите и възраженията срещу тях на ищцата. По тези съображения, хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е налице и по отношение на четвъртия и петия процесуалноправни въпроси в изложението към касационната жалба.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, в размер 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 472/22.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 739/2017 г. на Плевенския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. П. Д. да заплати на [фирма] сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: