2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
гр. София, 20.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 7207 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1486/31.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1923/2013 г. на Пловдивския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 4386/05.12.2011 г., изменено в частта му за разноските с определение № 4086/26.03.2012 г., постановени по гр. дело № 14834/2011 г. на Пловдивския районен съд, е уважен предявеният от Р. В. М. срещу жалбоподателя, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 2/01.08.2011 г. на управителя на дружеството-касатор на основание чл. 325, т. 1 от КТ (сега чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ); в тежест на жалбоподателя са възложени и държавната такса и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради недопустимост на предявения иск – касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният процесуалноправен въпрос: има ли ищецът правен интерес от предявяване на иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, при положение, че той разполага с възможност да защити правата си с иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ. Жалбоподателят сочи и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че този працесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 48/27.01.2011 г. по частно гр. дело № 26/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 14409/18.10.2010 г. по частно гр. дело № 11163/2010 г. на Софийския градски съд (СГС) и определение от 17.09.2010 г. по гр. дело № 29314/2010 г. на Софийския районен съд (СРС), както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Р. В. М., в отговора на жалбата излага становище и доводи за неоснователност на същата; претендира и присъждане на направените разноски.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по делото.
И. от касатора процесуалноправен въпрос относно правния интерес за ищеца от предявяването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, респ. – относно процесуалната допустимост на този иск и на постановеното по него съдебно решение, вече е разрешени при предходното разглеждане на настоящото дело от касационната съдебна инстанция, а именно – с решение № 75/17.06.2013 г. по гр. дело № 876/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В него е прието, че предходният въззивен състав на окръжния съд, който е обезсилил първоинстанционното решение по делото и е прекратил производството по него, е разрешил въпроса за допустимостта на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнение, извършено на основание чл. 325, ал. 1 от КТ, когато заповедта е издадена след прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание, в противоречие с решение № 183/21.12.2011 г. по гр. дело № 565/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 87/11.05.2012 г. по гр. дело № 219/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които е прието, че повторното прекратяване на трудовия договор, след като първоначалното изявление на една от страните за прекратяването му е достигнало до насрещната, се явява извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно действие, а издадената от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна. С оглед на това, предходният състав на ВКС е отменил, като неправилно предходното въззивно решение по делото и е върнал същото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.
В изпълнение на задължителните за него указания по чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, при новото разглеждане на делото въззивният съд е разгледал правния спор по същество, без да е обсъждал въпроса за процесуалната допустимост на предявения по делото иск и на постановеното по него първоинстанционно решение, тъй като този въпрос (както вече беше посочено) е разрешен от ВКС. Следва да се отбележи и че при новото разглеждане на делото пред въззивния съд по никакъв начин този въпрос не е бил поставян отново, включително и с оглед сочената във формулировката на въпроса в настоящото касационно производство, „…възможност (за ищеца) да защити правата си с иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ”.
От горното е видно, че така, както е формулиран процесуалноправният въпрос в настоящото касационно производство, той не е стоял за разглеждане и не е бил разрешен от въззивния съд, който, като е разгледал спора по същество, се е съобразил не само със задължителните указания по чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, а и със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, цитирана в предходното касационно решение по настоящото дело. Само поради това и съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1, изр. 1 от ГПК, касационното обжалване в случая не следва да се допуска.
Отделно от горното, следва да се отбележи, че посоченото и представено (в препис) от касатора определение № 48/27.01.2011 г. по частно гр. дело № 26/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС не е в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, респ. – не е в противоречие и с обжалваното въззивно решение. Това е така, защото с това определение е разгледан случай, който е съвършено различен от настоящия, тъй като по това друго дело са били предявени недопустим иск за прогласяване нищожност на заповед за прекратяване на трудово правоотношение (а не иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ) и допустим иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ за поправка на основанието за уволнението, вписано в трудовата книжка, предвид което е споделено виждането на въззивния съд, че ищецът няма интерес от „обжалването” на заповедта на работодателя. Освен това, с посоченото и представено от касатора определение на ВКС не е допуснато касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което това определение не е годно изобщо да формира съдебна практика, а още по-малко – задължителна такава на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които само определенията, с които по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е допуснато касационно обжалване и в тях е дадено разрешение на поставения пред ВКС правен въпрос, формират задължителна практика на ВКС). На следващо място, касаторът не е представил по делото сочените от него определение № 14409/18.10.2010 г. по частно гр. дело № 11163/2010 г. на СГС и определение от 17.09.2010 г. по гр. дело № 29314/2010 г. на СРС, поради което не може да се направи извод, че е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК между тях и обжалваното по настоящото дело въззивно решение, което е и съобразено със задължителната практика на ВКС, както вече беше посочено (в тази връзка – също т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че по изведения от него процесуалноправен въпрос нямало „твърда и постоянна практика”, поради което според него било налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съгласно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, когато е предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на незаконно уволнение, ищецът няма интерес и е процесуално недопустимо да предяви обективно съединен с него иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ за заличаване или за поправка на основанието на същото уволнение – след неговата отмяна, а не обратното, както се поддържа от страна на касатора.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Независимо от изхода на делото, на ищеца не следва да се присъждат, претендираните от него разноски за производството пред касационната съдебна инстанция, тъй като не се установява той да е направили такива разноски – в тази насока от негова страна не са представени никакви доказателства.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1486/31.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1923/2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.