2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
гр. София, 25 май 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4541 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на И. Т. К. срещу решение № 848/03.07.2017 г., изменено в частта за разноските с определение № 2368/09.10.2017 г., постановени по възз. гр. дело № 658/2017 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 111/09.01.2017 г. по гр. дело № 2081/2016 г. на Пловдивския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу МБАЛ [фирма] – [населено място], осъдителни искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 050 лв., съставляваща част от общата сума 58 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, емоционални травми, ведно със законната лихва от 20.07.2015 г. до окончателното плащане, както и на сумата 590 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 22.02.2016 г. до окончателното плащане, които вреди да са настъпили в резултат на извършени две манипулации на 20.07.2015 г. в ответната болница; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта ? по иска за заплащане на сумата 590 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди. Цената на този иск, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, възлиза на сумата 590 лв., т.е. – до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1, предл. 1 от ГПК (в посочената редакция), въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му по този иск, поради което, подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане и касационното производство следва да се прекрати – в частта по този иск.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част на въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 от ГПК и задължена ли е тя да разгледа всички възражения и въпроси, определени с отговора на въззивната жалба, при отмяна на първоинстанционното решение; 2) следва ли въззивната инстанция, при отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания от първоинстанционния съд, да даде указания на страните за предприемане на необходимите процесуални действия, при положение, че такива оплаквания са направени с въззивната жалба или отговора; 3) въззивният съд има ли задължение да извърши проверка на редовността на исковата молба и да предприеме процесуални действия по реда на чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 4 от ГПК; 4) длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза за установяване на правнорелевантен факт, когато има направено оплакване във въззивната жалба, че доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила; 5) медицинското обслужване, уредено в гл. III от ЗЗ, обхваща и осигуряване защита на правата на пациента; и 6) нарушението на раздел II, гл. III от ЗЗ съставлява ли противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика, методи и технологии, с утвърдените по визирания ред медицински стандарти в съответната област и с визираните основни принципи на правото на медицинската помощ. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в посочената по-горе редакция), като поддържа, че тези правни въпроси били решени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – с решение № 717/05.11.2009 г. по гр. дело № 2589/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 59/14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; втория и четвъртия въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; третия въпрос – с решение № 90/27.05.2011 г. по търг. дело № 674/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; и петия и шестия въпрос – с решение № 250/21.11.2012 г. по гр. дело № 1504/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС. По отношение на последните два материалноправни въпроса жалбоподателят „алтернативно“ твърди наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа тези два правни въпроса да са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, считайки че следва да се разкрие точното съдържание и смисъл, а оттам – и особеностите „на тези институти на правото“.
Ответникът [фирма] и третото лице – негов помагач по делото [фирма] в отговорите на касационната жалба излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване.
Първите три процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението на касатора, са напълно неотсносими към предмета на делото, не са обуславящи правните изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно решение и са без никакво значение за изхода на правния спор по делото и за процесуалната допустимост на въззивното решение, поради което не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая нито въззивният съд е постановил отмяна на първоинстанционното решение по делото, нито касаторът-ищец е подавал отговор на въззивна жалба, с който да е „определил“ „възражения и въпроси“, които въззивната инстанция да е била задължена да разгледа в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК, каквато е постановката на първия процесуалноправен въпрос. Както вече беше посочено, с обжалваното въззивно решение окръжният съд е потвърдил (а не е отменил) първоинстанционното решение по делото, като касаторът-ищец е подал въззивна жалба срещу последното (а не отговор на такава жалба). Въззивната жалба на касатора не съдържа никакви оплаквания във връзка с доклада по делото на първоинстанционния съд, каквато е постановката на втория процесуалноправен въпрос, като в т. 2 от посоченото от жалбоподателя ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС изрично е разяснено и прието, че в тези случаи въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Подадената от жалбоподателя искова молба не е нередовна, въпрос за нередовност на същата не е бил и повдиган пред въззивния съд, поради което не е била налице необходимост последният да предприема процесуални действия по отстраняване на такива нередовности по реда на чл. 129, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, каквато е постановката на третия процесуалноправен въпрос.
Четвъртият процесуалноправен въпрос в изложението на касатора се свързва с оплакването му в касационната жалба, че въззивният съд допуснал нарушение на чл. 266 от ГПК, като не е допуснал допълнителни задачи към комплексната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) по делото, каквото искане жалбоподателят-ищец е направил още пред първоинстанционния съд. Поддържа се, че по този начин ищецът бил лишен от възможността да докаже твърденията си за неправомерно поведение на лекарските екипи в ответната болница, изразяващо се в липса на информирано съгласие по чл. 87 и сл. от ЗЗ при извършените в ответната болница колоноскопия и последвалата операция – зашиване перфорацията на дебелото му черво; както и бил лишен от възможността да докаже наличие на причинна връзка между последната операция и последвалата операция в друга болница – МБАЛ „Св. М.“. Същите оплаквания са изложени и във въззивната жалба на касатора-ищец, като с нея е направено и искане за допускане на допълнителните задачи към СМЕ, които са формулирани още в откритото съдебно заседание на 09.12.2016 г. пред първата инстанция, а именно: има ли подписано от ищеца информирано съгласие относно двете процесни интервенции, осъществени в ответната болница, както и използвано ли е платно при втората интервенция – зашиването на дебелото черво, възможно ли е било да се използва платно, какъв би бил ефектът му спрямо последвалото срастване на червата и би ли се появило такова срастване ако бе използвано, налично ли е било такова платно в ответната болница към момента на операцията или то се поръчва допълнително, и необходимо ли е време за доставянето му. Тези допълнителни задачи са били искани от страна на ищеца по повод коментираното в заключението на комплексната СМЕ, в показанията на единия от свидетелите и в заявеното от едното вещо лице при разпита му в първата инстанция, че е налице писмено информирано съгласие на ищеца за интервенциите в ответната болница (вещото лице е посочило три такива налични документа – листове 96, 75 и 62 по делото), както и по повод заявеното от същото вещо лице при разпита му (очевидно – на зададени му допълнителни въпроси, доколкото в заключението платно не е коментирано), че най-вероятно става дума за платно за херния – когато има херниален дефект на коремната стена, като вещото лице не е установило такъв дефект и не е било необходимо да се поставя платно – то се поставя като пластичен материал при херниален дефект – смисълът е да се сложи там, където тъканите са по-слаби, за да ги укрепи. При тези обстоятелства по делото, в откритото съдебно заседание на 31.05.2017 г. въззивният съд също (както и първата инстанция) е оставил без уважение искането за допускането на допълнителните задачи към СМЕ, поради наличие на преклузия по чл. 266 от ГПК и тъй като част от въпросите се доказват с писмени доказателства (очевидно – тези относно информираното съгласие). В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел, че основното оплакване във въззивната жалба на касатора-ищец е, че районният съд не взел предвид, че липсвало информирано съгласие по чл. 87 и сл. от ЗЗ на ищеца, но въззивният съд е установил, че това се въвежда като основание на иска едва пред въззивната инстанция (а не с исковата молба), поради което не подлежи на разглеждане заради преклузията по чл. 266 от ГПК. Въззивният съд е приел, че другото основно оплакване на ищеца е, че според него от събраните доказателства се установявало да са настъпили процесните вреди в резултат на действията на лекарите в ответната болница. Окръжният съд е намерил и това оплакване за неоснователно, като се е позовал на заключението на комплексната СМЕ по делото, съгласно което перфорацията на дебелото черво попада във възможен риск за усложнения при отстраняване на полип чрез използвания способ за премахването му – електрорезекция; че в конкретния случай са спазени изискванията за медицинските стандарти, като в тази насока е проверена медицинската документация; че винаги съществува вероятност да се получат сраствания след лапаротомия, като същите сраствания могат да се получат и при възпаление на коремните органи, без да е имало предходна хирургична намеса в коремната кухина; че не може категорично да се каже, но е твърде вероятно процесните бридове (сраствания), обработени в болница „Св. М.“, да са се образували вследствие предходната лапаротомия в ответната болница; както и че бридовете при хирургична операция могат да се предвидят от оператора, но в никакъв случай той не може да направи така, че те след време да не се появят.
Съгласно приетото в т. 3 от посоченото от жалбоподателя ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен служебно да допусне експертиза, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Видно от изложеното по-горе, в случая не е налице никоя от тези хипотези (включително – визираната във въпроса на касатора), при които делото остава неизяснено от фактическа страна – относно правнорелевантни обстоятелства, за които са необходими специалните знания на вещо лице. В исковата си молба по настоящото дело ищецът не е твърдял, респ. – не е въвел като основание на иска си, обстоятелството, да не е давал информирано съгласие за двете процесни интервенции, извършени в процесната болница, като вещото лице, което е констатирало наличието на това информирано съгласие на ищеца, е посочило три документа, в които то е обективирано, намиращи се сред медицинската документация, приета като доказателство по делото. Повече от очевидно е, че съгласно разпоредбите на чл. 89, ал. 1, във вр. с чл. 87, ал. 1 и чл. 88 от ЗЗ, наличието на това обстоятелство се установява именно с писмени доказателства (както е приел и въззивният съд), а не със специалните знания на вещото лице. Приетото по делото заключение на СМЕ не отрича наличието на причинно-следствена връзка между хирургичната операция по зашиването (лапаротомията) на перфорираното дебело черво на ищеца в ответната болница и появилите се след това сраствания в червата му, отстранени при новата операция в другата болница; напротив – вещите лица са посочили, че такава причинно-следствена връзка е твърде вероятна, но са изложили също и че дори и предвидими, тези сраствания в никакъв случай не могат да бъдат да бъдат предотвратени от опериращия лекар, а при разпита му пред първата инстанция вещото лице категорично е заявило, че платно за херния не е било необходимо да се поставя в случая, тъй като не е установен херниален дефект, когато такова платно се поставя. При това положение, и тъй като в случая става дума за допълнителни задачи към експертизата, четвъртият процесуалноправен въпрос на жалбоподателя е и некоректно формулиран, тъй като в него не се визира приложимата процесуалноправна разпоредба на чл. 201 от ГПК (изискваща наличие на особени предпоставки за допускане на допълнително заключение – непълнота или неяснота на основното заключение, каквито не са налице по делото). Както вече беше посочено, не е налице и твърдяното от касатора противоречие с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради ненавеждането с исковата молба на жалбоподателя на твърдения за неправомерно поведение на лекарските екипи в ответната болница, изразяващо се в липса на информирано съгласие по чл. 87 и сл. от ЗЗ на ищеца за извършването на двете процесни манипулации на 20.07.2015 г. в ответната болница, по изложените във въззивното решение съображения за това, цитирани по-горе, окръжният съд не обсъждал, респ. – не и дал разрешение на последните два материалноправни въпроса, формулирани в изложението на касатора, свързани с приложението на раздел II „Права и задължения на пациента“ от гл. III „Медицинско обслужване“ от ЗЗ, където в чл. 87-92 е регламентиран институтът на информираното съгласие. Поради това, тези два материалноправни въпроса също не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за изхода на делото, респ. – не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска по отношение подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение – относно иска за обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, в размер 700 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 10 от ГПК, на третото лице-помагач не се присъждат разноски, каквито то претендира.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на И. Т. К. срещу решение № 848/03.07.2017 г., изменено в частта за разноските с определение № 2368/09.10.2017 г., постановени по възз. гр. дело № 658/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, – в частта по иска за заплащане на сумата 590 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 4541/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по този иск.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 848/03.07.2017 г., изменено в частта за разноските с определение № 2368/09.10.2017 г., постановени по възз. гр. дело № 658/2017 г. на Пловдивския окръжен съд – в останалата част.
ОСЪЖДА И. Т. К. да заплати на [фирма] сумата 700 лв. (седемстотин лева) – разноски по делото.
Определението – в преграждащата развитието на касационното производство част, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и производството частично се прекратява, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него; а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: