О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
София, 21.03. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 7160 по описа за 2013 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П., чрез прокурор Д. от Софийска градска прокуратура, срещу въззивно решение № 5388/09.07.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 596/2013 г., с което „е отменено първоинстанционното решение в отхвърлителната част досежно претендирани имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 14903 и присъдил тази сума на ищцата”.
В касационна жалба вх. № 89303/30.07.2013 г. се излагат доводи за неправилност – въззивният съд не е изследвал въпроса за сигурния характер на претендираните имуществени вреди; ищецът не е ангажирал надлежни доказателства за сигурния бъдещ характер на пропуснатата полза – че иззетата сума е щяла да бъде вложена в банка или друга небанкова институция и е щяла да й донесе най-малко граждански плод до размер на законната лихва.
В допълнителна касационна жалба вх. № 92247/08.08.2013 г. (в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК) предметът на касационната жалба не се променя – изрично е заявено, че се обжалва въззивното решение, с което П. РБ е осъдена да заплати на А. К. Д. имуществено обезщетение в размер на 14 903 лв. В същото време, касаторът навежда доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснато противоречие с чл. 52 ЗЗД – присъденият от съда размер на обезщетението е завишен, „при липса на доказателства за съответствие с характера на повдигнатото обвинение”.
Насрещната страна – А. К. Д. не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
А.Д. е предявила против П. искове за сумата 10 000 лв. обезщетение за причинени й неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно с лихвата върху главницата, считано от 04.11.2009 г., реално причинени имуществени вреди в размер на платените в наказателното производство разноски за адвокатски хонорар, а още и пътните разходи по дестинация Р. Б. във връзка с наказателното производство, обезщетение от 20 000 лв. – лихвата натрупана в периода 20.12.2006 г. – 16.03.2010 г. върху иззетите и след това върнати по наказателното производство 22 240 евро.
Предмет на касационното производство е единствено решението на Софийския градски съд в частта за натрупаната лихва върху подлежащата на връщане сума от 22 240 евро, иззета в наказателното производство, по повод на незаконното обвинение.
Въззивният съд, като изменил частично решението на първостепенния Софийски районен съд, е уважил иска до размера на 14 903 лв. и за периода 12.06.2007 г. – 04.11.2009 г.
По делото е установено, че сумата от 22 240 евро, притежавана от А. Д., била задържана от митническите органи. На 27.07.2007 г. й било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 251 НК. С присъда от 19.10.2009 г. е призната за невиновна. Задържаната сумата от 22 240 евро е била веществено доказателство по наказателното дело. Съдът направил извод, че обвинението срещу Д. е било незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и П.следва да я обезщети за причинените й имуществени и неимуществени вреди. Задържането на сумата от 22 240 евро също се явява незаконно. Тя подлежи на връщане, като Д. има право и на обезщетение в размер на законната лихва върху задържаната сума за периода, в който тя й е била незаконно отнета – в случая, в него се включва изцяло времето на наказателното производство.
В изложението към касационната жалба касаторът е повдигнал въпроса – „Трябва ли имуществените вреди под формата на пропусната полза да бъдат доказани откъм сигурност на увеличаването на имуществото на лицето, търсещо обезщетение за подобни вреди?”
Правният въпрос е принципно значим, но не се установява поддържаното от касатора противоречие с ТР № 3/2012 г. на ОСГТК ВКС. Възприетото във въззивното решение е съобразено с даденото тълкуване, че пропуснатите ползи при неизпълнението на едно задължение се установяват, като се изхожда от нормалното, закономерно настъпване на същите, ако задължението би било изпълнено; трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Другите разяснения в тълкувателния акт, нямат отношение в случая, защото тълкуването е във връзка с неизпълнение на договорно задължение и то по определен вид договор – за строеж и за конкретно неизпълнение – забава в строителството. В същото време, няма никакъв спор, че при неизпълнено задължение за плащане, обезщетението е винаги в размер на натрупаната лихва от датата, на която е трябвало да се плати, до погасяването му. В случаите, когато плащането се дължи по договор, лихвата е за забава (мораторна), а когато главницата се дължи по деликтно правоотношение – обезщетението в размер на натрупаната лихва, е компенсаторно. Размерът на обезщетението, което по естеството си е за пропуснати ползи, по силата на закона – чл. 86, ал. 2 ЗЗД е минимум законната лихва. Безспорно, отговорността на държавата по чл. 2 ЗОДОВ е деликтна по своя характер, а въззивният съд е приел, че задържането на 22 240 евро се явява незаконно; връщане на горната сума се дължи по деликтно правоотношение. Видът на дължимото обезщетение (натрупаната лихва), и минималния размер на същото са нормативно определение в чл. 86 ЗЗД, поради което никога не е имало съмнение, че не е необходимо друго доказване доколко увреждането е предвидимо и е сигурно, че ще настъпи. В случая нито страната е претендирала, нито съдът се е произнасял по чл. 86, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за размер на обезщетението над законния лихвен процент, за да е от значение дали е сигурно, че иззетата сума е щяла да бъде вложена в банка или друга небанкова институция.
Представените от касатора към изложението във втората, допълнителна касационна жалба съдебни актове, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, нямат никакво значение за постановеното от съда по иска, предмет на касационната жалба. По справедливост се определя само обезщетение за неимуществени, не и за имуществени вреди. Въззивната инстанция е определила вида и размера на обезщетението на основание на закона – чл. 86 и ЗЗД, а не по справедливост; няма как да се развиват доводи за прекомерност и несправедливост, нито да се иска намаляване на компенсаторната лихва по съображения от чл. 52 ЗЗД.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 5388/09.07.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 596/2013 г., с което П. е осъдена да заплати на А. К. Д. обезщетение в размер на 14 903 лв., съставляващо натрупаната лихва на базата на законния лихвен процент за периода 12.06.2007 г. – 04.11.2009 г. върху 22 240 евро, иззета в наказателното производство, по повод на незаконното обвинение по чл. 251 НК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: