2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
гр. София, 04.01. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 759 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д. срещу решение № 561/03.04.2012 г., допълнено в частта му за разноските с определение № 1762/05.06.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 2542/2011 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното решение е отменено – в обжалваната му пред въззивния съд част, решение № 316/25.07.2011 г. по гр. дело № 142/2011 г. на Асеновградския районен съд и са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу Народно читалище „Пробуда-1927”, [населено място], искове: с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ – за заплащане на сумата 5 599 лв. – обезщетение за недопускане до работа като библиотекар-секретар, след отмяна на уволнението, извършено със заповед № 2/2006 г. и възстановяване на работа, за периода 04.12.2008 г. – 24.01.2010 г., заедно със законната лихва от 24.01.2010 г. до окончателното плащане; и с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК – за установяване неистинност на вписванията в трудовата книжка на жалбоподателката за прекратяване на трудовото й правоотношение на 29.12.2008 г. на основание чл. 325, ал. 2 от КТ и за продължителност на трудовия й стаж от 01.02.2004 г. до 29.12.2008 г.; като (предвид допълването на въззивното решение) в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответното Народно читалище „Пробуда-1927” не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
За да отхвърли осъдителния иск с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ, въззивният съд е приел, че жалбоподателката-ищца не е доказала по делото датата, на която е получила съобщението по чл. 345, ал. 1 от КТ за възстановяването й на работа от съда. В тази връзка са изложени мотиви, че съобщението, което е с изх. № 4473/02.11.2008 г., носи две дати – 03.12.2008 г. и 18.12.2008 г., без в него да са положени подписи за „връчил” и „получил”, а ищцата поддържа по делото, че съобщението е получено от нея на 02.12.2008 г. Също така, въззивният съд е приел, че ищцата не е изявила ясно и недвусмислено желанието си да заеме работата пред представителя на ответника – председателя на ответното читалище Б. Ц.. Окръжният съд е достигнал до този извод въз основа на събраните свидетелски показания и твърденията на ищцата по делото, като е приел, че „явяването” й (според нея) се изчерпва със стоене пред сградата на читалището не повече от час, без да е ясно на коя дата е станало това; ищцата не е направила опит да влезе на работното си място или да се свърже с председателя Ц., макар последната – неплатен председател, да е работела като учител в детската градина, намираща се в непосредствено съседство до читалището (двете сгради са „залепени”), и където винаги е могла да бъде намерена, което е било известно на ищцата; последната не е потърсила и секретаря на читалището, у която е бил ключът за същото; ищцата не е подала и молба, включително по пощата, с искане за допускане до работа. На следващо място, въззивният съд е приел и че правото на обезщетение за недопускане до работа е било погасено с прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Прието е, че последното е станало с връчване на 29.12.2008 г., при отказ от страна на ищцата да я получи, на заповед № 4/29.12.2008 г. за прекратяване на трудовия й договор на основание чл. 325, т. 2 от КТ. С оглед така приетото за установено основание за уволнение, е отхвърлен и предявеният по делото установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК. Въззивният съд е приел също, че заповед № 4/29.12.2008 г. е посочена от ответника още в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК; тази заповед фигурира и в приетата по делото заповедна книга на читалището; заповедта е представена и е приета по делото едва във второто съдебно заседание на първоинстанционния съд, когато възможността за това е била преклудирана съгласно чл. 147, т. 1 от ГПК; но в същото заседание е било открито производство по оспорване истинността на друга заповед № 1/23.02.2010 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, т. 1 от КТ, предвид което окръжният съд е приел, че „най-малко във връзка с тежестта за доказване следва да се цени” заповед № 4/29.12.2008 г., т.е. че тя е допустимо доказателство по делото.
В писменото изложение на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) кой е началният момент на двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 от КТ, в който работникът или служителят може да заеме работата на която е възстановен след отмяна на незаконно уволнение, когато от доказателствата по делото е установено по безсъмнен начин, че той е узнал за решението преди да получи съобщението от съда за възстановяването му на работа; 2) допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински, без същият да е оспорен от страните в процеса; 3) длъжен ли е въззивният съд да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване от последния на чл. 146 от ГПК, длъжен ли е да повтори опороченото действие във въззивното производство, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване; и 4) при оспорване истинността на друг документ по реда на чл. 193 от ГПК, допустимо ли е да бъдат приети по делото писмени доказателства, преклузивният срок за представянето на които е изтекъл.
Първите три въпроса се свързват в изложението със съобщението и с началото на срока за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 от КТ, като жалбоподателката поддържа, че тези три правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в тази връзка тя сочи и представя три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
Четвъртият, процесуалноправен въпрос, жалбоподателката свързва в изложението си с допускането и приемането на заповед № 4/29.12.2008 г. като писмено доказателство по делото и с обсъждането й от въззивния съд наред с останалите доказателства. По отношение на този процесуалноправен въпрос се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като жалбоподателката излага доводи, че този процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че и четирите формулирани от жалбоподателката-ищца правни въпроса, не са от значение за изхода на спора по предявения по делото осъдителен иск с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ. Видно от мотивите към обжалваното решение, основният решаващ мотив на въззивния съд, за да отхвърли този иск, е че жалбоподателката не е изявила пред работодателя си ясно и недвусмислено желанието (волята) си да заеме работата, на която е била възстановена от съда, т.е. – че изобщо не се е явила на работа по смисъла на чл. 345, ал. 1 от КТ. Във връзка с тези решаващи мотиви на въззивния съд жалбоподателката не е формулирала правен въпрос. При това положение – след като въззивният съд е приел, че изобщо не е налице явяване на ищцата за заемане на работа, на която е възстановена, то без значение за възникването на претендираното право на обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ е от кой точно момент е започнал да тече и кога е изтекъл двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 от КТ за това явяване, както и кога точно и на какво основание е било прекратено, възстановеното от съда трудово правоотношение между страните; респ. – без значение за това право на обезщетение е как в случая въззивният съд е разрешил изведените от жалбоподателката правни въпроси. Поради това, последните не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по иска с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ.
Първите три въпроса в изложението на жалбоподателката нямат никаква връзка и с предмета на предявения по делото установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК, поради което тези три правни въпроса не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по този иск.
Последният (четвъртият) изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос (при оспорване истинността на друг документ по реда на чл. 193 от ГПК, допустимо ли е да бъдат приети по делото писмени доказателства, преклузивният срок за представянето на които е изтекъл) е разрешен от въззивния съд, обуславящ е правните му изводи в обжалваното решение и е от съществено значение за изхода на спора по установителния иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК. По този процесуалноправен въпрос не е налице установена задължителна практика на ВКС – формирана по реда на чл. 290 – чл. 292 от ГПК, като създаването на такава практика би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на процесуалния закон. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в частта му по установителния иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК, респ. (с оглед крайния изход на спора по този иск) – и в частта относно разноските по делото. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос: при оспорване истинността на друг документ по реда на чл. 193 от ГПК, допустимо ли е да бъдат приети по делото писмени доказателства, преклузивният срок за представянето на които е изтекъл.
Тъй като касационното обжалване се допуска по иск, произтичащ от трудово правоотношение, то съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателката-ищца не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 561/03.04.2012 г., допълнено в частта му за разноските с определение № 1762/05.06.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 2542/2011 г. на Пловдивския окръжен съд – в частта му по установителния иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК и относно разноските по делото;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 561/03.04.2012 г., допълнено в частта му за разноските с определение № 1762/05.06.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 2542/2011 г. на Пловдивския окръжен съд – в останалата част – по иска с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ.
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.