3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1342
гр. София, 25.11. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4693 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М…(МТСП) срещу решение № 1114/28.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 630/2015 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 28.10.2014 г. по гр. дело № 19/2014 г. на Монтанския окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу В. Д. П., осъдителни искове с правни основания чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 19 999.75 EUR – главница, представляваща обезщетение за претърпени от касатора-ищец имуществени вреди в резултат на престъпното деяние на ответника, осъден с влязла в сила присъда от 12.11.2013 г. по н.о.х.д. № 374/2013 г. на Берковския районен съд, както и на сумата 3 777.23 EUR – лихва (обезщетение за забава) в резултат на увреждането; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът В. Д. П. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) от кой момент започва да тече погасителната давност за вземания, възникнали от непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД; и 2) признаването на вината в хода на наказателното производство прекъсва ли давността за извършеното деяние. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; във връзка с втория въпрос се позовава и на решение № 540/20.12.2011 г. по гр. дело № 110/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, но без да твърди и да излага съображения, обжалваното въззивно решение да е в противоречие с него.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да отхвърли предявените по делото искове по чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че те са погасени по давност. В тази връзка съдът е приел за установено, че видно от влязлата в сила присъда, престъпното деяние е извършено от ответника при условията на продължавано престъпление в периода 24.11.2006 г. – 29.06.2007 г. Апелативният съд е приел и че от последната дата на довършване на деянието до датата на предявяването на иска по настоящото дело – 12.12.2013 г. са изминали повече от пет години.
С така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първия изведен от касатора правен въпрос по приложението на чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД – относно началния момент на давността при деликт, в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС. Последната е намерила израз в тълкувателно решение (ТР) № 5/05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, където (в мотивите към т. 2) е прието, че ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ, а ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент – въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е на пострадалия. В случая деецът – ответникът – е бил известен, поради което съдът е приел, че неговото откриване и извършването на деянието съвпадат, респ. – че началото на давностния срок е датата на довършването от ответника на продължаваното престъпно деяние, представляващо непозволеното увреждане. Цитираната константна задължителна практика, с която е съобразено обжалваното решение, се споделя и от настоящия съдебен състав. Тази съдебна практика не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради законодателни изменения или поради промяна в обществените отношения и условия, поради което не е налице допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия изведен в изложението на жалбоподателя правен въпрос (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд, съобразявайки се и изрично позовавайки се на задължителните указания, дадени със същото ТР № 5/05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС (т. 2 от него), е разрешил с обжалваното решение и въпроса относно прекъсването и спирането на давността. Апелативният съд е приел, че след като в случая в наказателния процес не е бил предявен граждански иск, то давността не е била прекъсвана и спирана, което е в пълно съответствие с дадените задължителни указания. В тази връзка въззивният съд не е обсъждал и не е давал разрешение на втория изведен от касатора правен въпрос – дали признаването на вината в наказателното производство прекъсва давността, който за първи път се поставя по делото в изложението към касационната жалба. Поради това, този втори материалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение и е без значение за изхода на правния спор по делото, поради което не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1114/28.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 630/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.