2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
гр. София, 08.01. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 799 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. А. срещу решение № 59/27.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 618/2011 г. на Видинския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 105/12.10.2011 г. по гр. дело № 208/2011 г. на Белоградчишкия районен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на К. М. Демов сумата 1 000 лв., на основание чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр – обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 28.05.2011 г. до окончателното изплащане, като до пълния му предявен размер от 8 000 лв. искът срещу касатора е отхвърлен.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. М. Демов в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да постанови обжалваното решение, окръжният съд е приел за установено, че на 06.10.2008 г. в ОУ „Св.Св. К. и М.” – [населено място] поле, на проведено събрание на учителския колектив, при възникнал спор между директора на училището (свидетелката по делото Й.) и касатора-ответник, ищецът се намесил, за да предпази директора от саморазправа от страна на касатора-ответник, а последният отправил към ищеца думите: „циганин”, „орешешки циганин”, „проклятие за селото и за училището”. Въз основа представените като писмени доказателства по делото, решение № 229/07.12.2009 г. на КЗД, потвърдено с решение № 8616/24.06.2010 г. по адм. дело № 852/2010 г. на ВАС, 3-членен с-в, оставено в сила с решение № 13147/05.11.2010 г. по адм. дело № 10759/2010 г. на ВАС, 5-членен с-в, въззивният съд е приел за установено и че касаторът-ответник е осъществил по отношение на ищеца форма на дискриминация, основана на етническата принадлежност на последния, изричайки изразите: „циганин”, „орешешки циганин”; посочено е и че двете решения на ВАС се ползват със сила на пресъдено нещо съгласно чл. 297 от ГПК. Отделно от това, въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, който след подробно обсъждане на събраните по делото гласни и писмени доказателства е приел, че касаторът-ответник е осъществил по отношение на ищеца форма на дискриминация на етническа основа, както – също само въз основа на посочените решения на КЗД и на ВАС, 3-членен и 5-членен състави, така и – независимо и алтернативно на установеното от тези писмени доказателства – и само въз основа на гласните доказателства, събрани в първоинстанционното производство по настоящото дело, конкретно – показанията на свидетелката В. Й.. Изложени са и подробни правни съображения защо изречените от касатора изрази осъществяват признаци на дискриминация на етническа основа; мотивирано е прието и че в конкретната ситуация обръщението от касатора към ищеца с тези изрази има унизителен за последния характер, респ. – прието е, че е налице противоправно действие на жалбоподателя. Въз основа съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, инстанциите по същество са приели и че ищецът е доказал и останалите, вменени му в тежест за доказване факти и обстоятелства – че с това деяние на ответника са му причинени неимуществени вреди: ищецът е бил затормозен и травмиран от отправените към него думи, у него са възникнали комплекси, които са рефлектирали върху самочувствието му и на нормалното иначе поведение в обществото, след инцидента той е попаднал в социална изолация, наблюдавала се е резервираност и дистанцираност от страна на учителския колектив към него, случилото се е станало достояние на хората в малкото населено място, където той е живеел; както и че е доказана причинната връзка между противоправното поведение на касатора-ответник и настъпилия за ищеца вредоносен резултат. В тази връзка първоинстанционният съд е изложил и подборни мотиви (към които също препраща въззивното решение), защо кредитира показанията на свидетелката В. Й. (директора на училището) и не кредитира показанията на свидетелката Е. И. (съжителстваща на съпружески начала с ответника и вероятно заинтересована от изхода на делото), а въззивният съд е отговорил на оплакванията и доводите във въззивната жалба на касатора, че не са налице процесуални нарушения при обсъждането на тези гласни доказателства от първата инстанция. За да отмени частично първоинстанционното решение, и за да намали присъденото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, от 2 000 лв. на 1 000 лв., въззивният съд, прилагайки общият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е взел предвид освен горните конкретни данни по делото, също и личността на ищеца, начинът, по който той е преживял случилите се събития и отраженията, които те са оказали върху него; че дискриминационните действия срещу него са осъществени еднократно от жалбоподателя-ответник през един кратък период от време (по-малко от 30 мин.), след което тези действия са преустановени; че е естествено от житейска гледна точка през този период ищецът да е изпитал обида и унижение, както и за известен период след това той да е търпял неудобства и притеснения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните девет правни въпроса: 1) обезщетение за вреди от непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 74 от ЗЗДискр може ли да се присъди, като се възприемат от съда решенията на особената юрисдикция – Комисията за защита от дискриминация (КЗД) и на Върховния административен съд (ВАС); 2) приложението на чл. 45 от ЗЗД за вреди от непозволено увреждане при решение на КЗД и неговата тежест в процеса; 3) ползват ли се със сила на пресъдено нещо пред гражданския съд в производство за непозволено увреждане мотивите към решенията на КЗД и на ВАС, или само диспозитива; 4) следва ли ищецът по иск за непозволено увреждане да докаже целия фактически състав, с всички негови елементи, на непозволеното увреждане: деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда, и вина; 5) следва ли съдът при обсъждане показанията на свидетел да ги съпостави с другите събрани доказателства, и при противоречие на свидетелските показания с писмените доказателства, каква е тежестта на всяко от тях, и следва ли да има изрични мотиви на съда защо кредитира едни доказателства и не кредитира други; 6) при претенция за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, следва ли ищецът да докаже с кои думи и действия са му причинени те, колко време е продължило това и в какво се изразяват болките и страданията и преживяванията му; 7) представлява ли повишаването на квалификацията доказателство за наличие на търпени неимуществени вреди вследствие дискриминационно поведение; 8) при претенция за вреди от непозволено увреждане ищецът следва ли да докаже търпените болки и страдания, начинът по който те се изразяват, колко време са продължили, като се съобразява конкретната личност; и 9) следва ли да се прецени размерът на търпените вреди при непозволено увреждане съобразно личността на увредения и начина му на възприемане на извършеното спрямо него увреждане. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че по тези правни въпроси съдебната практика е противоречива и в тази връзка сочи и представя (в преписи) решение № 224/01.06.2011 г. по гр. дело № 5115/2010 г. на Шуменския районен съд (Ш.), решение № 34/18.03.2010 г. по гр. дело № 39/2010 г. на Габровския окръжен съд (ГОС) и решение № 188/22.03.2011 г. по гр. дело № 5777/2010 г. на Сливенския районен съд (СлРС); поддържа и че правните въпроси са от съществено значение за развитието на правото.
Така наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, не са налице.
По отношение и на трите представени (в преписи) от касатора решения на въззивен (ГОС) и на първоинстанционни съдилища (Ш. и СлРС), не са налице данни и доказателства същите да са влезли в сила, поради което те не биха могли да формират противоречива съдебна практика, респ. не биха могли да обусловят допускане на касационното обжалване на въззивното решение по настоящото дело на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Наведените от касатора правни въпроси не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същите са разрешени от въззивния съд при точно приложение на закона и в съответствие с практиката на ВКС. Макар разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК да не е изрично посочена в обжалваното решение, при точно приложение на същата и в съответствие с установената съдебна практика по прилагането й, въззивният съд е приел за установено въз основа решението на КЗД и решенията на ВАС, 3-членен и 5-членен състави, че касаторът-ответник е осъществил по отношение на ищеца форма на дискриминация, основана на етническата принадлежност на последния, изричайки изразите: „циганин”, „орешешки циганин”, като съдът е зачел, съобразно чл. 297 от ГПК, във вр. с чл. 177, ал. 1 от АПК, обвързващата го сила на решението на административния съд относно законосъобразността на решението на КЗД, предвид и това, че и двете страни по настоящото дело са участвали в административното производство, както пред КЗД, така и в съдебната фаза по обжалването на постановения от нея акт. Независимо от това, въззивният съд, като инстанция по същество, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение и превръщайки ги по този начин в свои мотиви (чл. 272 от ГПК), е установил противоправността на деянието на касатора-ответник и останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД (конкретните вреди, претърпени от ищеца, причинната връзка между тях и противоправното поведение на касатора-ответник, като законовата презумпция за вината на последния не е оборена), и въз основа на събраните по настоящото дело показания на св. Й., които не са в противоречие, а напротив – кореспондират с писмените доказателства – решенията на КЗД и на ВАС, предвид което са кредитирани, респ. – съдът е изложил и съображения защо не кредитира показанията на другата свидетелка по делото. В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд, като е отчел всички конкретни релевантни обстоятелства в случая, е приложил точно и разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение.
В заключение, касационното обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за това.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 59/27.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 618/2011 г. на Видинския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.