О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 19.02. 2019 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2724 по описа за 2018 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. К. С., чрез адв. М. К., срещу въззивно решение № 660/12.04.2018 г., постановено от Окръжен съд – Варна по гр.д. № 247/2018 г.
Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна Параходство„Български морски флот“ АД, [населено място] отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез юрисконсулт П. К., че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Варненски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, е отхвърлил исковете на П. К. С. против Параходство „Български Морски Флот“ АД, за заплащане на обезщетение за причинени вреди от незаконно уволнение, извършено със заповед № 207076/13.06.2012 год., както следва 10 265, 12 лв. – имуществени вреди от пропуснат трудов доход, ведно с лихва върху главницата в размер на 3 082,31 лв., натрупана за периода 02.05.2014 г. – 01.06.2017 г., както и след тази датата до окончателното издължаване и 10 000 лв. за неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното му психическо състояние, душевни терзания, стрес, огорчение и безпокойствие.
За да се произнесе, съдът установил, че П. К. С. е полагал труд при Параходство „БМФ“ АД на длъжност „огняр” по силата на сключен трудов договор № 7137/18.12.1991 г. Със заповед № 119/19.03.2010 г. на работодателя трудовият договор е прекратен. С влязло в сила решение по гр. дело № 11745/2010 г. на Районен съд – Варна уволнението е признато за незаконно и е отменено, а П. К. С. е възстановен на предишната работа със Заповед № 307/12.06.2012 г. на Параходство „БМФ“ АД. Със заповед № 207076/13.06.2012 год. трудовото му правоотношение отново е било прекратено, като с влязло в сила решение по гр. дело № 11064/2012 г. на Районен съд – Варна това уволнение също е признато за незаконно и е отменено. П. К. С. е възстановен на предишната работа и му е присъдено обезщетение за оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение за пълния шестмесечен период от уволнението – 14.06.2012 г. – 14.12.2012 г. На 18.06.2014 г. ищецът се явил да заеме длъжността.
Съдът изяснил, че наличието на нарочна регламентация – чл. 225, ал. 1 КТ изключва възможността да се търси защита от работодателя на общо основание – чл. 49 ЗЗД. Определеният режим на обезщетяване, определен в Кодекса на труда, обуславя извод, че обезщетение над размера по чл. 225, ал. 1 КТ и за други вреди, не може да се търси от работодателя. От друга страна, не е установена лична вина на издателя на заповедта за уволнение – лична заинтересованост или груба небрежност, напр. недобросъвестно използване на служебното положение за постигане на лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнението и, въпреки това, е издал заповедта и др. подобни. Съдът посочил, че сама по себе си отмяната на незаконна заповед за уволнение не обуславя извод за осъществен от служителя граждански деликт.
В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси (по подредбата и номерацията на касатора):
„I. Наличие на материално-правните предпоставки по чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК:
А/ По приложението на КРБ като пряко приложимо право:
1. Преди да разреши въззивния правен спор, длъжна ли е втората съдебна инстанция да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 от Конституцията и да приложи с предимство правото на Европейския съюз, като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва – позовава се на решение № 3 от 21.03.2012 г. на Конституционния съд на Република България по к.д. № 12/2011 г.; решение № 29 от 1998 г. на КС по к.д. № 28/1998 г.;
2. Предвид очертаните предели на върховенството на Конституцията спрямо останалите норми на обективното право и принципът на непосредственото им действие, установен в чл. 5, когато всяко лице, търсещо съдебна защита и съдействие от гражданския съд, сочи, че черпи правата си пряко от Конституцията и се позовава на нея за защитата им пред българския съд, следва ли той да ги зачете, при постановяване на съдебния си акт – позовава се на решение № 3 от 23.02.2017 г. на КС по к.д. № 11/2016 г., решение № 14 от 14.11.2014 г. на КС по к.д. № 12/2014 г., решение № 22 от 10.12.1996 г. на КС по к.д. № 24/1996 г., решение № 17 от 16.12.1999 г. на КС по к.д. № 14/1999 г., решение № 3 от 05.07.2004 г. г. на КС по к.д. № 3/2004 г.
3. Във въззивното производство следва ли решаващият съд да приложи пряката разпоредба на чл. 121, ал. 2 от Конституцията – да осигури установяването на обективната истина, като предпоставка за обективно и справедливо съдопроизводство, определящо неправилността на съдебния акт на първата и втората въззивна инстанция – позовава се на решение № 22 от 10.12.1996 г. на КС по к.д. № 24/1996 г. ( вероятно се има предвид к.д. 14/1996 г. ), решение № 17 от 16.12.1999 г. на КС по к.д. № 14/1999 г., решение № 1 от 16.01.2018 г. на КС по к.д. № 3/2017 г., решение № 6 от 15.07.2013 г. на КС на по к.д. № 5/2013 г., решение № 3 от 17.05.2004 г. на КС по к.д. № 1/1994 г., решение № 1389/03.11.2003 г. на ВКС, ТК, по т.д. № 825/2002 г. (не е приложено към изложението, при служебна справка се установи, че такова дело няма във ВКС)
Б/ По приложението на правото на ЕС като приложимо право:
4. Неизпълнението на международен правен акт, обвързващ Република България като страна по силата на присъединителния договор чл. 4 ДФЕС, представлява ли нарушение на принципите за солидарност и справедливост по сила на чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС, за което решаващия национален съд следва да следи служебно – позовава се на дело Andrea Francovich v. Italian State (C-6/90 и С-9/90), решение № 7 от 17.04.2018 г. на КС по к.д. № 7/2017 г.
5. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права за обективно и справедливо разрешаване на правния спор – позовава се на решение на СЕС от 03.10.2013 г., дело № С-583/11Р, решение на СЕС от 25.07.2002 г., дело С-50/00Р, Union de Pequenos Agricultores (UPA), решение на СЕС от 12.12.2006 г., дело Test Claimanst in the Fll Group Lati, Lantigation, S- 446/04Rec 2006, с. 1-11753, т. 6, решене по делото Andrea Francovich v. Italian State (C-6/90 и С-9/90), решение „от 15.01.2013 г. на СЕС“, дело Krizan и др. C-416/10, § 85, „т.12 и т. 14 от Решение от 14.12.1995 г. на СЕС“, дело Peterbroeck, C-312/93, Rec.p. I-4599, решение № 3 от 05.07.2004 г. по к.д. № 3/2004 г., решение № 1 от 28.01.2014 г. по к.д. № 22/2013 г. на КС,
6. Следва ли в този случай националният съд да приложи с предимство правото на Съюза и съдебната практика за прилагането му, като преодолее колизията на вътрешната юрисдикция с правото на ЕС и по този начин да осигури ефикасно средство за вътрешно-правна защита, според изискването на чл. 13 от Конвенцията – позовава се на решение на ЕСПЧ от 24.11.2005 г., дело Капиталбанк срещу България, решение № 5 от 11.05.2017 г. на КС по к.д. № 12/2016 г., решение по дело № С-369/09 Р.ISD Polska and Others v. Commission, & 122, дело 112/80 Firma Anton Durbeck v. Hauptzollami Frankfurt am Main-Flughafen.&45), решение на ЕСПЧ от 2007 г., дело А. срещу България, пар. 161
7. Съдържанието на мотивите на решаващия съд, следва ли да отговаря на изискванията за правото на ЕС като пряко приложимо и с примат над вътрешното право – позовава се на решение на ЕСПЧ от 19.04.1996 г., дело Van de Hurk v. Niderland, n 016034/90, решение на ЕСПЧ от 27.09.2001 г., дело Hirvissri v. Suomi, n 049684/99
II. Наличие на материално-правните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. При спор за материално право за причинени на работника имуществени вреди (от пропуснати ползи) над размера предвиден в чл. 225, ал. 1 КТ и за неимуществени вреди от незаконно уволнение (повторно) от страна на работодателя, на деликтно основание по чл. 49 ЗЗД, кой е пасивно легитимиран ответник по делото: избраният по волята на увреденото лице да бъде ангажирана отговорността на предприятието-работодател или определеният от съда ответник, в лицето на изпълнителя на възложената работа/изпълнителните директори – позовава се на решение № 63/01.03.2016 г. по гр.д. № 4885/2015 г. на ВКС, IV г.о., ТР № 2/2013 г. от 12.12.2013 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 2//2013 г., решение № 343/11.01.2018 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 428/2017 г., решение № 193/22.12.2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. по търг.д. № 912/2015 г., ППВС № 7 от 29.12.1958 по гр.д. № 7/1958 г., ППВС № 7 от 23.12.1959 г.ППВС № 17 от 18.11.1963 г., ППВС № 9 от 28.12.1966 г. по гр.д. № 8/1966 г., ППВС № 4 от 23.12.1968 по гр.д. № 2/1968 г., Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 12.12.2013 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. 2/2013 г., решение № 63 от 01.03.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4885/2015 г., решение № 385/24.10.2012 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 968/2011 г., решение № 207/2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 914/2011 г.
2. Признатото от съда уволнение на работник или служител за незаконно и отменено представлява ли неправомерно деяние на работодателя като първа предпоставка за ангажиране на отговорността му за непозволено увреждане от граждански деликт и за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от уволнението – позовава се на решение № 287/01.11.2012 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1560/2011 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013 г. на ОСНК на ВКС по тълк.д. № 2/2012 г.
3.Незаконното лишаване на работника или служителя, включително и в случай, че е социално уязвимо лице, от правото на труд и възможността да получава възнаграждение от него в резултат от неправомерно уволнение, представлява ли незаконосъобразна интервенция и намеса на работодателя като противоправно деяние в защитимо право на чл. 16 и чл. 48, ал. 1 КРБ, чл. 1 и чл. 24, б. „б“ ЕСХ, по чл. 1 от ДП № 1 към Конвенцията и чл. 1 и чл. 4 от Конвенцията на ООН за закрила на лицата с увреждания – позовава се на рРешение № 10 на КС на РБ по к.д. № 14/1997 г., решение № 1 от 16.01.2018 г. на КС на РБ по к.д. № 3/2017 г. , решение № 6 от 15.07.2013 г. по к.д. № 5/2013 г., Тълкувателно решение № 6 от 08.06.2015 г. на ОСНК на ВКС по тълк.д. № 6/2014 г.
4.Упражненото от работодателя повторно незаконно уволнение, осъществява ли формата на animus nocendi – намерение за увреждане, като факт и мисъл да се направи нещо за увреждане на работника /кредитор/, даващо характерситика на противоправно деяние – позовава се на решение № 27/28.02.2013 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 410/2012, решение № 257/14.07.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1149/2009 г. (не е приложено, при служебна проверка във ВКС такова решение няма), решение № 4/25.02.2009 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 395/2008 г., Тълкувателни решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., решение № 130 от 03.05.2011 г. на ВКС, I т.о. по т.д. №244/2010 г., Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк.д. № 1/2014 г., т. 6
5. Налице ли е недобросъвестност и злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, чл. 63, ал. 1 ЗЗД , чл. 289 ТЗ от страна на работодателя, противно на формираната СПН по предходно отменено незаконно уволнение, да упражни повторно незаконно уволнение, като основание за ангажиране на деликтната му отговорност – позовава се на тълкувателно решение № 3/2011 г. от 16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 3/2011 г., решение № 189/20.06.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 5193/2013 г., решение на ВКС, II т.о. по т.д. № 213/2010 г., решение № 194/01.02.2018 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 84/2017 г., решение № 224/25.11.2013 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1894/2013 г.
6. Следва ли длъжникът-работодател да отговаря за последиците от своето поведение за упражняване на повторно незаконно уволнение, като форма на неизпълнение на дължимата грижа по чл. 63, ал. 1 ЗЗД и по чл. 302 ТЗ по причина, за която да отговаря – позовава се на ППВС № 4/23.12.1968 г. по гр.д. № 2/1968 г., решение № 130/03.05.2011 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 244/2010 г., решение № 292/24.11.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1784/2016 г.
7. При разглеждане на въпроса за вината, за вредата и за отговорността на неизправното дружество-делинквент, следва ли съдът да изходи от дължимата му грижа на добрия търговец, с оглед търговското му качество на акционерно дружество, и вида и характера на дължимата от него насрещна престация в контекста на установената задължителна конституционна практика – позовава се на решение № 1 от 16.01.2018 г. на КС на РБ по к.д. № 3/2017 г., Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. 3/2012 г., Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 2/2010 г. на ОСГТК на ВК по т.д. № 2/2010 г., решение № 228 от 19.01.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 6774/2014 г., решение № 90/05.04.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 5205/2015 г., решение № 6/27.02.2013 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 1028/2011 г.
8. При наличие на незаконно уволнение на работник или служител, подлежат ли на обезщетяване имуществените вреди от пропуснати ползи от нереализирани работни заплати, при установена и доказане недобросъвестност на работодателя, с оглед прилагане на принципа за пълно репариране на всички преки и непосредствени вреди в обхвата на чл. 82 ЗЗД – позовава се на тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 297/09.02.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1202/2015 г., решение № 176/2013 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1311/2012 г. ,
9. При разрешаване на деликтен спор за обезщетяване на всички вреди, причинени от незаконно уволнение, следва ли съдът да разгледа заявените искови претенции за „обезщетимост“ на имуществените вреди и за „обезщетимост“ на неимуществените вреди съобразно тяхното деление като отделни искове по чл. 49 ЗЗД със самостоятелен характер – позовава се на постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС по гр.д. № 2/1968 г., тълкувателно решение № 2 от 2010 г. от 06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/2010 г., решение № 191/09.05.2016 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 3300/2014 г.
10. По кой ред следва да бъде ангажирана отговорността на работодателя за неимуществени вреди, причинени в резултат от упражнено повторно незаконно уволнение – на деликтно основание по чл. 49 ЗЗД или по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за неизпълнение на договорно задължение от сключения между страните трудов договор, неправомерно прекратен от работодателя;
11. Следва ли в този случай съдът да изходи и от основанието по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за наличие на лошо и неточно изпълнение на задължение на работодателя, като причина за която като длъжник делнквент да носи отговорност за причинени неимуществени вреди – позовава се на решение № 105/11.06.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 5920/2014 г., Тълкувателно решение № 3/2012 г. от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 3/2012 г., решение № 229/14.08.2012 г. на ВКС, II т.о. по търг.д. № 897/2010 г., решение № 188/15.06.2012 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1123/2011 г. (може би има предвид дело с № 1122), тълкувателно решение № 4/2012 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., решение № 224/25.11.2013 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1894/2013 г., Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ПВС, т. 11, решение № 156/30.11.2010 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 69/2010 г. (не е приложен към изложението и не е установен такъв акт при служебна проверка във ВКС), решение № 217 от 12.10.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1151/2016 г.
12. При наличие на причинна връзка между незаконно /повторно/ уволнение на работник или служител и вреди от нереализирани доходи от труда, като пропуснати ползи, дължи ли работодателят обезщетение извън присъденото по чл. 225, ал. 1 КТ за времето над шест месеца до датата на възстановяване на работа – позовава се на решение № 186/17.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 6094/2015 г., решение № 343/11.01.2018 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 428/2017 г., решение № 73/10.05.2017 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 3728/2016 г.
13. При доказано настъпването на неимуществени вреди в пряка връзка с установено незаконно повторно уволнение, дават ли достатъчно опора на въззивния съд да присъди компенсаторно обезщетение за същите вреди – позовава се на Тълкувателно решение № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк.д. № 1/2014 г., Тълкувателно решение № 3/2012 г. от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 3/2012 г., решение № 1101/01.10.2008 г. нa ВКС, IV г.о. по гр.д. № 3239/2007 г., Постановление № 4/30.10.1975 г. на ПВС, т. 6, Решение № 355/2012 г. ВКС, III г.о. по гр.д. № 387/2012 г.
14. Установеният и доказан факт за причинен емоционален стрес и дискомфорт от неправомерно упражнено от работодателя повторно уволнение, представлява ли предпоставка и ориентировъчен критерий за присъждане на справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД – позовава се на Постановление № 7/1959 на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 2/2011 г., решение № 14 от 23.10.1997 г. на КС на РБ по к.д. № 11/1997 г., решение № 95 от 24.10.2012 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 916/2011 г., решение № 310/29.10.2013 г. на ВКС, IV г.о.по гр.д. № 1384/2012 г., решение № 38/13.03.2013 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 323/2012 г.
15. Признато от съда уволнение за незаконно, обуславя ли наличие на правен интерес от провеждане на компенсаторно производство за обезщетяване на всички имуществени и морални вреди от гражданския деликт – позовава се на ППВС № 4/1975 г., ППВС № 9 от 28.12.1966 г., решение № 1101/01.10.2008 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 3239/2007 г., решение № 723/15.12.2003 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 260/2003 г. (делото е на IV г.о.), решение № 35 от 01.09.2015 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 407/2014 г., Тълкувателно решение № 2/2012 от 06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/2010 г., Тълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. по тълк.д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2001 г., т. 10, Тълкувтаелни решение № 8 от 27.11.2013 г. ма ОСГТК на ВКС по тълк.д. №8/2012 г., решение № 16 от 16.06.2009 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 430/2009 г. (по това дело е постановено решение № 166 от 30.12.2009 г.)
III. Наличие на процесуално-правните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
16. В изпълнение на задължението си по чл. 2 ГПК, следва ли решаващият съд при противоречие с чл. 225, ал. 1 КТ с правото на конституционна защита по чл. 16 КРБ, и/или непълнота в ЗЗД по въпроса за „обезщетимост“ на вреди от незаконно уволнение, за постигане целите на съдопроизводството да разреши спора според разума на закона – позовава се на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
17. Принципът на диспозитивното начало в съдебния процес – чл.6, ал. 2 ГПК обвързва ли въззивният съд да зачете волята на страните относно изразеното от тях искане за съдебна защита, с оглед установяване на факти за противоправни действия на предприятието – работодателя, като предпоставка за реализиране целта на деликтния спор – за „обезщетимост“ и на имуществените вреди, и на неимуществените вреди от незаконно уволнение – позовава се на Тълкувателно решение № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., т. 1, Тълкувателни решение № 1/19.05.2004 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/2004 г., решение № 93.12.11.2012 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 1069/2011 г.;
18. Длъжен ли е съдът, с оглед изложените в исковата молба факти и ангажираните по спора доказателства, очертаващи предмета на спора и искането за съдебна защита – чл. 6, ал. 2 ГПК, да се ограничи в тези предметни рамки, които страната е поставила, и да се произнесе с решението в съответствие с диспозитивното начало в процеса – чл. 7 ГПК – позовава се на решение № 245/29.06.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1526/2009 г. (копие не е представено, такъв акт не е постановяван във ВКС), решение № 172/08.11.2016 г. по ВКС, II н.о. по н.д. № 843/2016 г.;
19. Длъжен ли е въззивният съд да извърши конкретна преценка на доказателствата, маркиращи поведението на делинквента, като основанеи за деликтната му отговорност за неимуществени вреди – позовава се на решение № 55 от 30.05.2009 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 728/2008 г., решение № 191/16.05.2014 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 504/2012 г., решение № 80/22.02.2011 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 941/2010 г., Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г., т. 2;
20. Необсъждането на фактите и доводите, на които въззивният жалбоподател е основал искането си за съдебна защита на накърнено от първостепенния съд имуществено право за „обезщетимост“ на имуществените и неимуществените вреди от повторно уволнение, представлява ли съществено процесуално нарушение на императивна норма на чл. 269 ГПК, в контекства на задължителните за съда указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., решение № 264/21.03.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2060/2016 г., решение № 189/09.07.2012 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 1074/2012 г. (решение с такъв номер е постановено по гр.д. 107/2012 г.)
21. Като инстанция по същество на спора, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, съвместно с доводите на страните – решение № 132/24.07.2015 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 469/2014 г. (копие не е представено, такъв акт не е постановяван във ВКС, решение № 691/02.02.2011 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 1620/2009 г., решение № 189/09.07.2012 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 1074/2012 г. (навярно има предвид гр.д. 107/2012 г. ), решение № 226/08.12.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1349/2016 г., решение № 97/01.08.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1250/2011 г., решение № 32/19.06.2016 г. (правилно 19.02.2016 г. )на ВКС, III г.о. по гр.д. № 3335/2015 г.;
22. Как следва да се разпредели доказателствената тежест в деликтния иск по въпроса за вината с оглед предемета на делото и въведените от ищеца правни твърдения – позовава се на решение № 134/27.07.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 6161/2014 г., Тълкувателно решение № 6/2014 г. от 25.06.2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 6/2014 г.
23. Следва ли оценъчната дейност на решаващия съд при разрешаване на въпроса за „обезщетимост“ на имуществените и неимуществените вреди да бъде подчинена на принципа на издирване на обективната истина, в аспекта на чл. 121, ал. 1 КРБ и чл. 10 ГПК – позовава се на решение № 226/08.12.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1349/2016 г., решение № 149/30.11.2017 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 268/2017 г., решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 2293/2015 г., решение на ЕСПЧ от 19.04.1996 г., дело Van de Hurk v. Niderland, n 016034/90, решение на ЕСПЧ от 27.09.2001 г., дело Hirvissri v. Suomi, n 049684/99;
24. Следва ли съдът да вземе предвид и да обсъди новосъздадената съдебна практика по деликтния спор, която е от значение на правилното разрешаване на спора и присъждане на компенсаторно обезщтение за всички преки вреди от незаконно повторно уволнение – позовава се на Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 2/2010 г., решение № 289/03.02.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 2564/2015 г., решение № 82/21.07.2017 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 3249/2016 г. ;
25. В съответствие с принципа за справедливост, съдържащ се в чл. 6, т. 1 от Конвенцията чл. 4, §3, ал. 2 ДЕС и чл. 47 ХОПЕС, според върховенството на правото на ЕС, длъжен ли е въззивният решаващ съд да осигури ефективна и справедлива правна защита на пострадалия от незаконно уволнение работник, на нарушеното му материално право за „обезщетимост“ на всички преки имуществени и неимуществени вреди – позовава се на определение № 76/01.12.2017 г. по адм.д. № 70/2017 г. на 5-чл. състав на ВАС и ВКС, решение № 546/19.12.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 828/2012 г., решение № 16/16.06.2009 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 430/2009 г. (по това дело е постановено решение № 166 от 30.12.2009 г.), решение № 6 от 15.07.2013 г. по к.д. № 5/2013 г. на КС;
26. Какво следва да бъде съдържанието на мотивите на съдебния акт – позовава се на Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2000 г., т. 19, Постановление на Пленума на ВС №1 от 13.07.1953 г. по гр.д. № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/2013 г. , т. 1 и т. 3, решение № 61 от 01.07.2016 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 5652/2015, решение № 264/21.03.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2060/2016 г., решение № 97/01.08.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1250/2011 г., решение № 289/03.02.2016 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 2564/2015 г., решение № 82/21.07.2017 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 3249/2016 г.;
27. При заявено от въззивния жалбоподател искане на съдебна защита до окръжния съд, за отправяне на преюдициално запитване пред Съда на ЕС, по конкретно поставени въпроси, основано върху разпоредбата на чл. 256- чл. 263 ДФЕС, и правата, които той черпи пряко от Върховенството на Общностното право, задължава ли решаващия съд да се съобрази с него и да изпълни задълженията си на съд, произтичащо от чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС- т. 36 от мотивите на Решението на Съда ЕО по делото Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90 §42-43 и Решение на СЕС от 30.09.2003 г., Дело Kobler v. Austria, C-224/01 и задължението по чл. 13 ЕКЗПЧОС за ефективно вътрешно-правно средство за зашита – позовава се на Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 12.04.2017 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСНК на ВКС
IV. Наличие на материално-правната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3:
28. Незачитане от страна на работодателя на задължителната сила на пресъдено нещо със съдебното решение за отмяна на предходно уволнение, признато за незаконно и отменено, представлява ли неправомерно деяние и предпоставка за осъществяване на последващо повторно уволнение, също признато от съда за незаконно, което да обуславя отговорността му за причинените на работника имуществени и неимуществени вреди от деликта, респ. договорното неизпълнение.“
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, като няма основание и за служебно допускане и разглеждане по същество на касационната жалба.
Част от поставените правни въпроси са принципно значими по всяко гражданско дело, но не се установява поддържаното от касатора противоречие: няма съмнение, че съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди ясно релевантните доводи и възражения на страните и изложи ясни мотиви. Въззивният съд се е произнесъл по този начин. Несъгласието на страните с фактическите и правни изводи и крайния резултат по спора не значи, че съдът се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика или неточно е приложил закона по горните въпроси. По квалификацията на спорните права и приложението на материалния закон съдът не е обвързан от доводите на страните и това не значи, че се е произнесъл извън рамките на сезирането. В тази връзка неотносими към постановеното от съда са въпросите, свързани с тълкуването на чл. 6, ал. 2 ГПК.
Относно въпросите, свързани с установяване на истината в процеса също не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първо, основното съображение в случая на въззивния съд за отхвърляне на иска е чисто правно – специална норма изключва приложението на общата – чл. 49 ЗЗД, като за вреди, различни и над тези по чл. 225 КТ, не може да се ангажира отговорността на работодателя. Второ, няма никакво съмнение, че в исковия процес съдът установява спорните по делото факти въз основа на събраните по надлежен ред допустими доказателствени средства. При липса на такива или невъзможност от събраните доказателства да се установи по безспорен начин релевантен факт, осъществяването, съответно липсата му, се определя по правилата за последиците от разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес. Това значи, че обективната истина е не винаги постижима и от това не следва, че се нарушава Констутицята на РБ, ЕКПЧОС или Хартата за основните права на европейския съюз. Същественото е националното право, съответно тълкуването му, да не създава невъзможност от установяване на истината, като съдът осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, въведени в предмета на спора в срок и по надлежен ред.
Не се установява и поддържаното противоречие по въпроси, свързани с тълкуване на чл. 3, § 3, ал. 2 ДЕС. По силата на член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, разпоредбите й се отнасят за държавите членки, когато те прилагат правото на Съюза. Тъй като Съдът на ЕС няма компетентност да се произнесе по преюдициално запитване, когато правното положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, разпоредбите на Хартата, на които евентуално се позовава запитващата юрисдикция, сами по себе си не могат да обосноват тази компетентност. И още, съдебната инстанция може се въздържи от запитване, ако установи, че поставеният въпрос не е уместен; въпросната разпоредба на правото на ЕС вече е била тълкувана; точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение, съгласно теорията за ясния акт (acte claire).
Въпросите, съвързани с тълкуване на чл. 5 от Конституцията, за неизпълнението на международен правен акт, обвързващ Република България като страна по силата на присъединителния договор по чл. 4 ДФЕС, за приложението с предимство на правото на Съюза и съдебната практика за прилагането му и преодоляване колизията на вътрешната юрисдикция с правото на ЕС, са нетносими към постановеното от съда. Основното съображение на въззивния съд за отхвърляне на иска е ограничаването на работодателската отговорност за вреди от незаконно уволнение до хипотезата на чл. 225, ал. 1 и 2 КТ, а евентуалното – за недоказано деликтно поведение на длъжностното лице при уволнението. Тези съображения не влизат в противоречие с Конституцията, ЕКПЧОС и Хартата за основните права на ЕС. Всеизвестно е, че специалната норма дерогира действието на общата. Всяко национално законодателство може да определи за определен кръг увреждания специфични правила относно правото на обезщетение, вкл. относно субектите, отговорните да го заплатят.
Касаторът е повдигнал множество въпроси, които в голямата си част се припокриват, позовава се на множество актове, постановени от ВКС и ВС на РБ, Конституционния съд, Съда на ЕС и ЕСПЧ, които също в голямата си част са неотносими към предмета на делото, а някои от посочените актове са и и несъществуващи. Част от въпросите се основават на твърдения за наличие на факти, каквито съдът не е признал за установени, както и на оценки на съда, които не съответстват на извършената от него дейност при постановяване на обжалваното решение и няма как изобщо да бъдат част от въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и предмет на предварителната селекция по чл. 288 ГПК.
Съществени за постановения резултат са въпросите дали се дължи обезщетение за вреди от незаконно уволнение над тези по чл. 225, ал. 1 и 2 КТ – неимуществени и за пропуснат доход и кой е материалноправно отговорният субект. По този въпрос има задължително за всички съдилища в страната разяснение в ПП на ВС РБ № 4/1975 г., което не е загубило действието си – длъжностното лице, издало незаконната заповед е това, което отговаря л