О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 822
София, 24.06.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1476 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби на ищеца и ответника против въззивно решение № 2456/30.12.2014 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 2213/2014 г.
С него въззивният съд е осъдил П. на Република България да заплати на Д. Д. Г. обезщетение за причинени му вреди от незаконно повдигнато обвинение, както следва – 1500 лв. за претърпените болки и страдания, както и 100 лв. – платен адвокатски хонорар в наказателното производство, ведно с лихва върху главниците, считано от 16.07.2009 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски по делото, съразмерно уважената част от исковете. Отхвърлил е претенциите за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 1500 лв. до претендираните 26 000 лв. и за имуществени вреди за разликата над 100 лв. до претендираните 200 лв.
Ищецът Д. Д. Г., чрез адв. В. Т. от АК София, обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за неимуществени вреди за разликата над 1 500 лв. до 26 000 лв., ведно с лихвата и съдебноделоводните разноски. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна не е отговорила по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответникът П. на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за неимуществени вреди е уважен, присъдената лихва и съдебноделоводни разноски в полза на ищеца. Оплакванията са за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неточно приложение на материалния закон.
Насрещната страна по жалбата Д. Г. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на П. на РБ, както и за нейната неоснователност.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, за да се произнесе, установил, че Д. Г. е задържан на 12.08.2004 г., за срок до 24 часа, от служители на МВР, извършен му е обиск и в дадените от него обясненията, той подробно е описал участието си в кражба на акумулатор от бяла Ж. на дата 12.08.2004г. В хода на образуваното дознание рязко променил процесуалното си поведение и вече не се признавал за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.195, ал. 1, т. 7 и т. 4, пр. 3, вр. чл. 194, вр. чл. 28, ал. 1 НК. След поредното връщане на дознанието от Софийска районна прокуратура, за допълнително разследване, със заповед от Г., отново бил задържан в помещение за временно задържане на СДВР от 05,50 часа до 10,10 часа на 27.01.2006г. и отново му бил извършен обиск. След завършване на разследването, Софийска районна прокуратурата повдигнала обвинение за това, че на 12. 08. 2004г., в съучастие с друго лице, като съизвършител е отнел чужда движима вещ – акумулатор на стойност 55 лева, като за извършване на кражбата е използван специален начин – особени умения, като случаят е немаловажен и деянието е извършено повторно. В хода на съдебната фаза от наказателното производство, поради едно от неявяванията на подсъдимия Г. в открито съдебно заседание, съдът е отнел в полза на държавата внесената от него парична гаранция и му е определил парична в двойно по-голям размер. Впоследствие съдът одобрил споразумение по чл. 384 от ГПК, с което другият подсъдимият се признал за виновен по повдигнатото обвинение и наказателното производство продължило само по отношение на Г., като с разпореждане от 18.03.2009г. на съда е била отменена мярката за неотклонение „гаранция“ в размер на 600 лева, която не е била представена, и била определена най-леката мярка за неотклонение „подписка“. След проведени две открити съдебни заседания, с присъда от 30.06.2009г., подсъдимият бил признат за невиновен в повдигнатото му обвинение. Присъдата не била обжалвана или протестирана и влязла в сила на 16.07.2009 г.
Съдът намерил, че е осъществен фактическият състав на чл.2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, в резултат на повдигнатото обвинение, което с оглед оправдателната присъда, се явява незаконно, на Г. са причинени от П. на РБ неимуществени вреди.
Съдът приел, че това са обичайните в подобни случаи битови неудобства и притеснения от повдигнатото обвинени, като намерил, че Г. не е установил твърденията си за причинени му свръх това вреди – че здравето му се влошило в резултат на наказателното производство и, неудобство пред обществото и срам да се покаже на улицата, че в резултат на воденото производство бил съсипан целия му живот; че семейството му – жената, с която живеел на съпружески начала и общото им дете, приели изключително тежко наказателното производство, от което Г. се чувствал неудобно.
Въззивният съд посочил, че при определяне размера на обезщетението се ръководил от установената продължителност на воденото срещу Г., включително и неговото процесуално поведение на досъдебната и съдебна фаза от наказателното производство, с което допринесъл за по-голямата му продължителност; взел предвид наложените мерки за неотклонение, интензивността на емоционалните страдания, отрицателни емоции и неудобства, преживяни от страната в резултат на повдигнатото му обвинение; младата възраст на пострадалия, неговата среда и начин на живот – бил многократно осъждан и за други престъпления включително и за кражби, което означава, че качеството на подсъдим не било нещо ново и непознато за него, за да се приеме, че с наказателното производство, се променил рязко живота му; съобразени са и социално-икономическите условия в страната към момента на влизане в сила на оправдателната присъда.
Ищецът – касатор Д. Д. Г. обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: следва ли да бъдат кредитирани свидетелски показания по делото, в частта, в която същите не са подкрепени с достатъчно писмени доказателства в същата насока, като се вземе предвид обстоятелството, че липсва насрещно оспорване на фактите, за които се цели установяване и проведено насрещно доказване в тази насока; игнорираните от въззивния съд писмени доказателства за влошено здравословно състояние на ищеца в резултат на повдигнатото му незаконосъобразно обвинение следва ли да се вземат предвид при определяне по справедливост размера на обезщетението за неимуществените вреди и в каква степен; как следва да бъдат анализирани от решаващия съд събрани свидетелски показания по делото в производство по ЗОДОВ, в частта, целяща установяване факта на бащинство на ищеца на дете, родено при фактическо съпружеско съжителство; от значение ли е, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, причината, поради която е налице по-голяма продължителност на воденото наказателно производство и следва ли същата да бъде вменена във вина на ищеца при наличието на здравословни проблеми, станали причина за неявяването му в съдебно заседание; при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ до каква степен следва да се вземат предвид броя и тежестта на повдигнатото обвинение срещу ищеца, по което същият е оправдан с влязла в сила присъда; как следва де се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Двата процесуалноправни въпроса, свързани с оплакването на Г., че съдът не ценил свидетелски показания във връзка с твърденията на ищеца, че има родено дете от фактическо съжителство, са неотносими към постановеното от съда. Няма никакво съмнение нито в теорията, нито в съдебната практиката, че за установяване на посочения факт свидетелски показания са недопустимо доказателствено средство. Тази законова забрана няма отношение към преценката от съда на допустимите и относими доказателствени средства по делото, нито към насрещното доказване, което е за факти и обстоятелства, за които страната не носи доказателствена тежест; насрещното доказване е нещо различно от оспорване на релевантен факт и не променя тежестта на доказването му – винаги за страната, която черпи права от него по пътя на пълно главно доказване. В ЗОДОВ няма уредба, различна от чл. 164, ал.1, т. 3, предл. 1 ГПК и в частност относно доказателствените средства, с които се установява раждане на физическо лице, съответно кои са родителите му.
Материалноправният въпрос дали има значение поведението на обвиняемия/подсъдимия за продължителността на наказателно производство, е включен в предмета на спора. Съдът, когато преценява общия размер на обезщетението за причинените неимуществени вреди от незаконното обвинение по чл. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, взема предвид и продължителността на наказателното преследване. Няма никакво съмнение обаче, че всяко поведение на пострадалия, с което обективно е допринесъл за по-дългото производство, се отчита като съпричиняване, без значение дали е виновно и противоправно. Нормата на чл. 51 ЗЗД е ясна и възприетото от въззивния съд не противоречи на трайно застъпеното в съдебната практика и теория тълкуване – следващото се обезщетение за увредения се намалява, защото сам той, независимо дали виновно или не, с поведението си е допринесъл до крайния резултат; деяния едновременно на деликвента и на увредения са в причинно следствена връзка с вредоносния резултат; от значение е обективното съпричиняване, а не дали от своя страна пострадалият е имал виновно поведение. Затова, дори когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, съобразно обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно. В ЗОДОВ не е уредено нещо различно. Следва да се посочи и последователната практика на Европейския съд по правата на човека – съдът не е отговорен за забавяне на делото, когато то е обективен резултат от поведението на гражданите и юридическите лица – страни по делото; само ако поведението на тези лица е било причина за неоправдани отлагания и съдът е уважил неоснователните им искания, без да е взел мерки за дисциплинирането им и адекватно своевременното разглеждане на делото, отговорността е за държавата ( напр. Ч. и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия A № 337-A).
Въпросът дали следва да се вземат предвид броят и тежестта на повдигнатите обвинение при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е принципно значим, но на питането „до каква степен”, няма как да бъде даден еднозначен отговор – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост въз основа на множество обстоятелства. Установената съдебна практика, включително чрез задължителните указания, дадени от Пленума на ВС РБ в Постановление № 4 от 1968 г., както и решения по чл. 290 ГПК, дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя обезщетението за причинени неимуществени вреди. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението, като е невъзможно предварително да се определи кое от релевантните обстоятелства какъв дял процентно има в общия размер на паричното обезщетение. В приложените към изложението от касатора съдебни актове не е прието нещо различно. В тях също е изяснено, че справедливостта не е абстрактно понятие, но предварителна унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр.
Материалноправният въпрос как следва де се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е също принципно значим, но за разглеждането му не се налага допускане на касационно обжалване. Както е изяснено и в приложените от касатора решения на ВКС, постановени, както при действието на ГПК от 1951 г., отм., така и по реда на чл. 290 ГПК, при действието на ГПК от 2007 г., справедливостта по чл. 52 ЗЗД се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Като база служат икономическият растеж и стандартът на живот в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация; размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия.
В следващия въпрос – „игнорираните от въззивния съд писмени доказателства за влошено здравословно състояние на ищеца в резултат на повдигнатото му незаконосъобразно обвинение следва ли да се вземат предвид при определяне по справедливост размера на обезщетението за неимуществените вреди и в каква степен” се съдържа твърдение за допуснато от апелативния съд процесуално нарушение, което е и невярно. Въззивната инстанция е обсъдила писмените доказателства, представени във връзка със здравословното състояние на Г., въз основа на тях е и достигнала до фактически заключения за заболяванията му. Съдът е изложил съображения, че липсват доказателства установените здравословни проблеми да са в пряка причинноследствена връзка с увреждането.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца Д. Г..
По касационната жалба на ответника по иска – П. на Република България:
Уточнени от касационната инстанция, поставените в изложението правни въпроси са: дали съдът е длъжен да извърши преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта; следва ли да се установи пряка причинноследствена връзка между увреждането и вредите, как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Всички въпроси са принципно значими, включени са в предмета на делото, но не се установява поддържаното противоречие с ППВС 4/1986 г. на ВС и ТР 3/2005 на ОСГК на ВКС, нито с приложеното решение № 377/22.06.2010 г. на ІV г.о. на ВКС по гр.д. № 1381/2009 г., решение № 302/04.10.2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС по гр.д. № 78/2011 г. Въззивния съд, както е указано и в цитираната съдебна практика, е извършил анализ на всички обстоятелства, които в конкретния случай имат отношение към причинените нематериални увреждания на ищеца Г. от незаконното обвинение в извършване на престъпление; постановил е, че на обезщетение подлежат само онези увреждания на нематериални блага, за които е установена причинна връзка с незаконното обвинение и е определил парично обезщетение по справедливост.
Цитираното от касатора ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, няма отношение към поставените правни въпроси, а към начина на мотивиране на въззивните решения. Само за пълнота, следва да се посочи, че въззивният съд е изложил подробни, ясни и пълни мотиви по съществото на правния спор.
Не е ясно в каква връзка е приложена част (първите четири страници) от решение № 174/2010 г. на Варненския апелативен съд, постановено по нохд № 413/2010 г.
В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2456/30.12.2014 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 2213/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: