5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
гр. София, 18.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60372 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М….. (М….) срещу решение № 1123/02.06.2016 г., постановено по търг. дело № 1204/2015 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 28/03.01.2015 г. по гр. дело № 693/2014 г. на Софийския градски съд, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на [община] п…. сумата 495 921.23 лв., дължима по договор за предоставяне на безвъзмездна помощ по оперативна програма „Регионално развитие“ /2007-2013/, схема за безвъзмездна финансова помощ BG161РО001/1.4-05/2009, „BG161РО001/1.4-05/2009: „Подкрепа за интегрирано и устойчиво развитие чрез подобряване на градската среда“, рег. № на договора BG161РО001/1.4-05/2009/018, приоритетна ос 1: „Устойчиво и интегрирано градско развитие“, по проект „Подобряване на физическата и жизнена среда в [община] п…“ от 16.07.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 16.01.2014 г. до окончателното изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения, както за недопустимост на решението на апелативния съд, като постановено по спор, подсъден на административен съд, така и за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [община] п… в отговора си излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка, и да изложи в мотивите към решението своите фактически и правни изводи; 2) следва ли да се доказва точният размер на финансовата загуба, допусната при отчитане на неоправдан разход в общия бюджет, в хипотезата на чл. 9 от Методологията за определяне на финансови корекции, които се прилагат спрямо разходите, свързани с изпълнението на оперативните програми, съфинансирани от структурните инструменти на Европейския съюз (ЕС), Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за рибарство (МОФК), приета с ПМС 134/2010 г., или следва да се приеме, че тази финансова загуба се равнява на размера на наложената финансова корекция; с прилагането на предвидения в чл. 9 МОФК пропорционален метод, може ли да се определи точният размер на вредата, причинена от бенефициента при изпълнение на проекта; и 3) кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок по чл. 3, пар. 1, ал. 1 от Регламент 2988/1995 г. на Съвета от 18.12.1995 г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности, при налагането на финансови корекции поради неспазване на изискванията за възлагане на обществени поръчки от страна бенефициенти по оперативна програма „Регионално развитие“ (ОПРР) 2007-2013 г.; представлява ли „продължаваща нередност“ по смисъла на чл. 3, пар. 1, ал. 2 от Регламент 2988/1995 г. на Съвета от 18.12.1995 г., допуснатата от страна на бенефициент по ОПРР нередност, вследствие неспазване на изискванията за възлагането на обществени поръчки с предмет осъществяване на субсидираната дейност; представлява ли ОПРР 2007-2013 многогодишна програма по смисъла на чл. 3, пар. 1, ал. 2 от Регламент 2988/1995 г. на Съвета от 18.12.1995 г.
По отношение на първия въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. дело № 513/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 241/17.10.2012 г. по гр. дело № 850/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите два въпроса касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа тези материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се поддържа и че касационното обжалване следва да се допусне с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, като жалбоподателят се позовава на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Не е налице, сочената от касатора хипотеза за допускане на касационното обжалване по т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – с оглед извършване на проверка за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. По въпроса относно характера и подсъдността на заварените съдебни производства, образувани по предявени от бенефициентите искове за реално изпълнение на договори за безвъзмездна финансова помощ, обосновани с твърдения, че изявлението за финансова корекция на ръководителя на управляващия орган е невалиден/незаконосъобразен индивидуален административен акт, е налице трайно установена, задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК, съгласно която тези спорове са гражданскоправни и са подсъдни на гражданските (общите) съдилища на основание § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ – решение № 200/31.03.2017 г. по търг. дело № 2590/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 14/21.02.2017 г. по търг. дело № 50320/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 66/21.03.2017 г. по търг. дело № 60146/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 126/09.03.2017 г. по частно търг. дело № 2071/2016 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; в същия смисъл е и определение № 87/16.12.2016 г. по адм. дело № 80/2016 г. на смесен 5-чл. с-в на ВКС и ВАС, постановено по реда на чл. 135, ал. 4 от АПК.
В случая искът с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за реално изпълнение на процесното парично задължение на ответното МРРБ по процесния договор за безвъзмездна финансова помощ от 16.07.2010 г. е предявен от бенефициента-ищец [община] пазар на 16.01.2014 г., т.е. – производството е заварено по смисъла на § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, в сила от 25.12.2015 г. В исковата молба се твърди и е безспорно между страните по делото, че ищцовата община е напълно изправна страна по процесния договор от 16.07.2010 г., но ответното министерство (сега касатор) своевременно е въвело по делото възражение за прихващане на дължимата от него по този договор процесна сума, основано на твърдения за извършена от негова страна финансова корекция в същия размер по предходен договор за безвъзмездна финансова помощ от 04.06.2008 г., сключен между същите страни, като спорът по делото е съсредоточен именно върху това възражение за прихващане. Направеното от ответника възражение за прихващане, поначало (по принцип) не е годно да промени характера и подсъдността на предявения по делото гражданскоправен иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за реално изпълнение на парично договорно задължение, който подлежи на разглеждане от гражданските (общите) съдилища, включително – съгласно и цитираната по-горе задължителна практика на ВКС по приложението на § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ. При това положение не е налице вероятност обжалваното решение на апелативния съд да е процесуално недопустимо, като постановено по спор, подсъден на административен съд, както поддържа касаторът-ответник.
В пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, включително – цитираната от жалбоподателя, въззивният съд е разрешил и първия процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба. В мотивите към обжалваното решение изключително подробно са обсъдени всички относими по делото доказателства, като при извършена преценка на същите поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, са установени релевантните за спора обстоятелства, въз основа на което и при подробен анализ на приложимите материалноправни норми въззивният съд е обсъдил и е дал отговор на всички доводи и възражения, направени от страните по делото, а именно: Намерил е за основателно възражението на ищцовата община, че е погасено по давност правото на управляващия орган да ? наложи финансова корекция по предходния договор от 04.06.2008 г., на която корекция е основано възражението за прихващане на ответното министерство. Независимо от това съдът е разгледал и по същество възражението за прихващане, като го е намерил за неоснователно, тъй като ответното МРРБ не е доказало по делото общината-ищец да е нанесла вреда на общия бюджет на ЕС, отчитайки неоправдан разход, респ. – не е доказана нередност по изпълнението на този предходен договор, като основание за финансовата корекция. Предвид неоснователността на възражението за прихващане, произтичащо от предходния договор между страните, и тъй като между тях е безспорно по делото, че бенефициентът-ищец е напълно изправна страна по процесния договор от 16.07.2010 г., въззивният съд е достигнали и до крайния си извод за основателност на предявения по делото иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Също във връзка с процесуалноправния въпрос следва да се отбележи, че макар в касационната жалба формално и най-общо да се сочи, че въззивният съд не е обсъдил в цялост и всички събрани по делото доказателства, и че е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в жалбата (а и в изложението към нея) не се съдържа нито едно конкретно оплакване, апелативният съд да не е обсъдил някое конкретно доказателство по делото или да не е дал отговор на някое от възраженията или доводите на касатора. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по процесуалноправния въпрос, тъй като не е налице поддържаната от жалбоподателя предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Вторият материалноправен въпрос в изложението на касатора е свързан с приложението на чл. 9 МОФК, приета с ПМС 134/2010 г., и е посветен изцяло на доказването и определянето на размера на вредата (точния размер на финансовата загуба) при налагане на финансова корекция. Въззивният съд не е обсъждал и разрешавал такъв правен въпрос относно размера на вредата, тъй като, както вече беше посочено, е приел за недоказано, респ. – за неустановено по делото, изобщо да е настъпила вреда за общия бюджет на ЕС при изпълнението от страна на общината-ищец на предходния договор от 04.06.2008 г. Поради това този материалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значения на крайния изход на правния спор по делото, респ. – този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по последния формулиран от касатора материалноправен въпрос, свързан с погасителната давност. Макар въззивният съд да е обсъдил и да е дал разрешение на този въпрос, като е намерил, че давност в случая е изтекла, то тези негови изводи също са без значение за крайния изход на спора по делото, тъй като независимо от това той е разгледал по същество възражението за прихващане на жалбоподателя, и го е приел за неоснователно поради липса на доказана по делото вреда за общия бюджет на ЕС, респ. – поради недоказано основание за налагане на финансовата корекция, на която от своя страна се основава възражението за прихващане. Т.е. – крайният извод на въззивния съд, че предявеният по делото иск е основателен, не би се променил, дори и да беше намерил за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, направено от ищеца срещу насрещната парична претенция на ответника, релевирана по делото с неговото възражение за прихващане.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това.
Предвид крайния изхода на делото и пред настоящата инстанция, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за подаването на отговор на касационната жалба, в размер 13 860 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1123/02.06.2016 г., постановено по търг. дело № 1204/2015 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА М…. да заплати на [община] п… сумата 13 860 лв. (тринадесет хиляди осемстотин и шестдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.