2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 16 май 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 573 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото С. А. Я., Ц. Т. Я., Д. П. Г. и М. П. Г. срещу решение № 4754/13.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 12709/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна на решение № 109196/03.05.2017 г. и частично потвърждаване на постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 144928/13.06.2017 г., двете – по гр. дело № 26111/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат са отхвърлени изцяло, предявените от жалбоподателите срещу „Сион-ТД“ ООД, искове с правни основания чл. 59, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за ползване без основание през периода 01.05.2008 г. – 30.10.2009 г. на собствените на касаторите-ищци недвижими имоти: апартамент на третия етаж и ? идеална част от апартамент на първия етаж от вътрешна триетажна жилищна сграда на източната граница на имота, и ? идеална част от склад, навес и портиерска стая към него в лицевата част на дворното място, ведно с принадлежностите им, находящи се в [населено място], [улица], както и на обезщетения за забава за периода 01.05.2008 г. – 30.10.2009 г.; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) промяната на правната квалификация във въззивната инстанция препятства ли организирането на защитата на страните и решение, постановено при такива обстоятелства, следва ли да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с оглед дадената нова правна квалификация на иска, както и следва ли да бъде дадена възможност на страните при евентуално връщане на делото на долната инстанция да ангажират нови доказателства, за които не им е била дадена възможност, или които не са били необходими за процеса с оглед неправилната правна квалификация; 2) когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли служебно да обезпечи правилното приложение на материалноправната норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и за необходимостта за ангажиране на допълнителни доказателства; 3) представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК липсата на указания в хода на въззивното производство от страна на въззивния съд, в случай, че приема за неправилна правната квалификация, приета от първоинстанционния съд; 4) противопоставим ли е на останалите съсобственици договор за наем, сключен от съсобственици, които не притежават повече от половината от имота; и 5) представляват ли съществено процесуално нарушение грешките на въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение, когато са игнорирани логически, опитни или научни правила. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителна такава) на ВКС, а именно: първите три въпроса – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 208/06.12.2016 г. по търг. д. № 2806/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 179/23.07.2015 г. по гр. д. № 3104/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 314/17.02.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и ТР № 7/02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, и петия въпрос – в противоречие с т. 12 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. В изложението се сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа очевидна неправилност на следните изводи на въззивния съд: че ответното дружество заплащало целия наем (включително за процесните имоти на касаторите) на другите съсобственици, привлечени по делото като трети лица – помагачи на ищците, тъй като по делото нямало никакви доказателства в тази насока; че имотът бил ползван от трето лице – според касаторите това обстоятелство било ирелевантно в случая, при наличие на писмен наемен договор с ответното дружество, включително за процесните имоти през процесния период; както и че жалбоподателите-ищци следвало да търсят правата си по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС – в противоречие с посоченото и по-горе решение № 179/23.07.2015 г. по гр. д. № 3104/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответното „Сион-ТД“ EООД в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Както първата, така и въззивната инстанция по делото са квалифицирали главните искове на касаторите за заплащане на обезщетения за ползване без основание от ответника на процесните имоти през процесния период, като такива по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, разгледали са ги и са се произнесли по тях на това правно основание. Въззивната инстанция не е променяла правната квалификация на исковете. Поради това, първите три процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, които са посветени на процесуалните действия на въззивния съд в случаите, когато той приеме, че правната квалификация на предявените по делото искове е различна от приетата от първата инстанция, нямат никакво отношение към настоящото дело – не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без никакво значение за изхода на спора по делото. Следователно, тези три въпроса не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Същото се отнася и за последния (петия) процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателите – представляват ли съществено процесуално нарушение грешките на въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение, когато са игнорирани логически, опитни или научни правила. Този въпрос не е и очевидно не би могъл да бъде обсъждан в обжалваното въззивно решение, респ. – въззивният съд не е давал разрешение на такъв процесуалноправен въпрос. Предмет на въззивната проверка е първоинстанционното решение, а на касационната проверка – въззивното решение, поради което разрешение на този процесуалноправен въпрос би могло да се съдържа единствено в касационно решение по чл. 290 от ГПК, но не и във въззивно решение, респ. – в обжалваното в случая такова.
Въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД на касаторите, като е изложил две алтернативни съображения за това. На първо място е установил, че за процесния период е имало сключени договор за наем и анекс към него за процесните имоти, но не между жалбоподателите-ищци и ответното дружество, а между последното и съсобствениците на касаторите (участвали като техни помагачи по делото), които техни съсобственици очевидно не притежават повече от половината от процесните имоти. При така установеното, въззивният съд е приел, че предвид субсидиарния характер на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за жалбоподателите-ищци не се е породило право да търсят обезщетение от наемателя (ответното дружество) за лишаването им от ползването от процесните имоти, а те могат да защитят правата си като получат припадащата им се част – съразмерно с участието им в съсобствеността, от получените наеми от техните съсобственици – с иск по чл. 30, ал. 3 от ЗС. Освен това, обаче, въз основа на съвкупната преценка на признанията на факти в отговора на исковата молба на ответника, на писмените доказателства и на подробно обсъдените свидетелски показания по делото, въззивният съд е установил, че през процесния период ответното дружество е ползвало халета, разположени в задната част на дворното място, но не и процесните имоти (двата апартамента на първия и третия етаж от вътрешната жилищна сграда, и склада с навес и портиерска стая към него в лицевата част на дворното място), което е второто съображение за отхвърлянето на исковите претенции на касаторите.
С правните си изводи, изложени във връзка с първото съображение, въззивният съд е разрешил четвъртия материалноправен въпрос, формулиран от касаторите (противопоставим ли е на останалите съсобственици договор за наем, сключен от съсобственици, които не притежават повече от половината от имота), в противоречие с посочените от тях – решение № 179/23.07.2015 г. по гр. д. № 3104/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 314/17.02.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и ТР № 7/02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно тази практика на ВКС, когато сделката, въз основа на която трето за съсобствеността лице е допуснато да ползва вещта, е възмездна (договор за наем), отговорността за обезщетение не е по чл. 31, ал. 2 от ЗС, а е по чл. 30, ал. 3 от ЗС – в случаите, когато сделката е сключена от съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ, поради което тя е противопоставима на останалите съсобственици, или последните са я приели, но отговорността за обезщетение е по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в случаите, когато сделката е непротивопоставима на съсобственика и той не я приема; в последния случай задължено за обезщетение е лицето, което фактически ползва вещта. В пълно съответствие с последното, по настоящото дело въззивният съд е приел, че след като през процесния период ответното дружество не е ползвало процесните имоти (а други такива в дворното място), то исковете по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са неоснователни. При това положение, дори въззивният съд да беше разрешил обсъждания материалноправен въпрос (четвъртия в изложението) в съответствие с цитираната практика на ВКС (и да беше приел, че договорът за наем и анексът към него са непротивопоставими на касаторите), то – също в съответствие с тази практика на ВКС, отново би отхвърлил исковете по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като ответното дружество не е ползвало фактически процесните имоти през процесния период. Следователно, и този материалноправен въпрос е без значение за крайния изход на правния спор по делото, респ. – не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Доводите на касаторите-ищци за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд не се основават на нещо различно от обсъденото по-горе, поради което не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4754/13.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 12709/2017 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: