О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1210
София,30.10.2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2495 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от етажните собственици (етажна собственост) на[жк], К. С. , представлявана от управителя И. Х. И., чрез адв. Н. К., срещу въззивно решение № 478/22.11.2013 г. на Хасковския окръжен съд, постановено по гр.д. № 679/2013 г.
Насрещната страна Т. М. В., чрез адв Н. Г. от АК – Хасково е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В полза на етажната собственост е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу съсобственика в етажната собственост – Т. М. В. за сумата 15 075,12 лв. – дължима такса за стопанисване и поддръжка на общите части на етажната собственост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението – 08.11.2012 г. да изплащане на вземането, както и сумата 952 лв. разноски по делото.
Т. В. е подал в срок възражение пред заповедния съд.
Кредиторът е предявил в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК установителен иск против длъжника за съществуване на вземането, за което е издадена заповедта.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Димитровградски районен съд, отхвърлил иска, като приел за недоказано, че Т. В. дължи на етажната собственост исковата сума за процесния период, образувана от неплатена от него такса за стопанисване и поддръжка на общите части на етажната собственост.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на поддържаното в касационната жалба основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито с оглед служебно вменените задължения на касационната инстанция във връзка с валидността и допустимостта на въззивния съдебен акт, както за приложението на императивни материалноправни норми.
В изложението към касационната жалба са повдигнати правните въпроси – кой е процесуално легитимиран да предяви иска – етажната собственост или етажните собственици, представлявани от избрания управител; следва ли да се приложи нормата на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, като бъде задължен ищецът да индивидуализира с имена и адреси етажните собственици; следва ли съдът да изисква доказателства, установяващи наличието на законно представителство в тези случаи; допустимо ли е с решението на общото събрание на етажната собственост да се одобрят действията на управителя, извършени без представителна власт; когато с решение е осъдена етажната собственост да заплати направените по делото съдебноделоводни разноски, как ще се изпълни принудително съдебното решение.
Последният въпрос има отношение към изпълнителния процес, евентуално към тълкуването на съдебен акт, ако той е неясен и, поради това, е невъзможно изпълнението му. Също така, задавайки го касаторът, който е и ищец по иска, съответно кредитор по заповедта за изпълнение, на практика твърди, че е подал молба за издаване на заповед за изпълнение и искова молба за претенция, която и да бъде уважена, не е възможно да бъде принудително изпълнена.
Независимо от всичко, в съдебната практика няма съмнение за начина, по който се осъществява принудително изпълнение в полза или срещу собствениците в етажната собственост, наричани още етажната собственост, във връзка с общите части.
Относно другите правни въпроси, следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че исковата молба е редовна от външна страна и е подадена от лице, разполагащо с представителна власт. Искът е отхвърлен поради недоказаност на претенцията – ищецът, сега касатор, не е представил годни доказателства, установяващи твърдението, че за исковия период от време ответникът дължи такса за стопанисване и поддръжка на общите части на етажната собственост, съответно нейния размер.
Поставените от касатора въпроси, който е също така и ищец, на практика означават, че според него исковата му молба е нередовна и също така е подадена от лице, което не разполага с представителна власт, а доколкото по същия начин е подадена и молбата за издаване на заповед за изпълнение, както и касационната жалба, че те са също нередовни.
Формално въпросите имат отношение към валидността на въззивното решение, а и към валидността на образуваното касационно производство по така подадената касационна жалба, но съставът на Върховния касационен съд намира, че съдържанието на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС (Нова – ДВ, бр. 57 от 2011 г.) е ясно и не създава затруднения при правоприлагането на нормата, като е налице и многобройна съдебна практика, която е непротиворечива. Въззивният съд не се е отклонил от нея, като няма основания тя да бъде изоставена. По искове на собствениците в етажната собственост, предявени срещу тях във връзка с общите части, и по исковете, предявени срещу собственик, ползвател или обитател, който не изпълнява решение на общото събрание или задълженията си по ЗУЕС, те по силата на цитираната по-горе законова норма се представляват от управителя, за което не е нужно каквото и да е изрично упълномощаване от общото събрание на етажната собственост или последващо потвърждаване на действията му от етажната собственост. Надлежни страни по материалното правоотношение са етажните собственици, но посочване на имената на всички тях в исковата молба, не е условие за нейната редовност. Достатъчно е искът да е предявен от етажните собственици, чрез управителя; ясно е, че последният действа от тяхно име и, когато в исковата молба е записано, че той представлява „етажната собственост”. Само при желание, всеки собственик в етажната собственост, може и лично да участва по делото, в което управителят представлява собствениците – чл. 23, ал. 5 ЗУЕС.
При тези разяснения, ясно е, че и касационната жалба е редовна, като подадена от адв. Н. К., упълномощена от управителя на етажната собственост на[жк].
В изложението към касационната жалба са поставени и следните въпроси: ако етажен собственик – юридическо лице, е бил уведомен за общото събрание по реда на чл. 13 ЗУЕС и по адреса на управлението му, като е бил представляван на общото събрание от пълномощник, с пълномощно, в което изрично са определени правомощията му по всяка точка от предварително обявения дневен ред, може ли да се приеме, че е била спазена процедурата по свикване на общото събрание; компетентно ли е общото събрание на етажната собственост да прима решение за определяне на такса стопанисване на общите части на етажната собственост, която такса да се определя за единица квадратен метър.
Единственото съображение на въззивната инстанция да отхвърли иска е, че доказателствата по делото не установяват по безспорен начин, че исковата сума се дължи от ответника на посоченото основание. Този извод е направен без произнасяне по горните правни въпроси от въззивния съд, така че те нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – срв. разясненията, дадени в ТР 1-2009-ОСГТК ВКС. Съдът не е приел, че общото събрание е било нередовно свикано или че решенията му са незаконни, а че те не касаят претенция, идентична със заявената – взети са решения за задължения, но за други периоди от време.
Съображенията кой е можел и при какви условия и доказателства да поиска издаване на заповед за изпълнение, не са обусловили заключението на въззивния съд за недоказаност на претенцията, а и нямат отношение към основателността на исковата претенция – в исковия процес по реда на чл. 415 ГПК, съдът се произнася относно съществуването на едно спорно право, а не относно предпоставките за издаване на заповед за изпълнение.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 600 лв. заплатен адвокатски хонорар, което се установява от договор за правна защита и съдействие № 3/2014 от .17.02.2014 г.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 478/22.11.2013 г. на Хасковския окръжен съд, постановено по гр.д. № 679/2013 г.
ОСЪЖДА етажните собственици (етажна собственост) на[жк], К. С., представлявана от управителя И. Х. И., да заплатят на Т. М. В. сумата в размер на 600 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: