О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 877
София, 08.07. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1000 по описа за 2012 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Р. А. срещу въззивно решение № 74/26.04.2012 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 62/2012 г. в частта, с която е осъден да заплати на М. М. обезщетение по чл. 45, ал. 1 ЗЗД в размер на 3 333,33 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.01.2011 г. до окончателното изплащане на главницата, разноски по делото и държавна такса.
Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Варненският апелативен съд, като е изменил решението на първостепенния Добрички окръжен съд е осъдил на осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД И. Р. А. да заплати на М. В. М. обезщетение в размер на 3 333,33 лв. за причинени му имуществени вреди от разрушаване на жилищна сграда, подробно описана в диспозитива на съдебното решение.
За да постанови този резултат съдът установил, че М. М. е придобил в собственост по давност 1/3 ид.ч. от процесната сграда, имаща характеристиките на самостоятелен обект и жилищно предназначение.
И. Р. А. закупил терена и съборил сградата, като съдът изложил съображения, че действията му са противоправни. Съдът приел, че имуществото на Митев е увредено с 1/3 ид.ч от стойността на сградата, определена към датата на деликта с помощта на съдебна експертиза. Установена е причинноследствена връзка между противоправното деяние на И. А. и вредата, като съдът уважил иска в размер на 3 333,33 лв.
В изложението към касационната жалба е поставен въпроса за пасивната легитимация по иска за подобрения, извършени от трето лице, преди прехвърлянето му – продавачът или купувачът. Той няма никакво отношение към предмета на иска и към правните въпроси, при решаването, на които съдът е достигнал до крайния резултат по материалнопрвания спор.
В случая ищецът М. не търси заплащане на извършени върху чужд терен подобрения, а обезщетение за вреди от унищожаване на собствена сграда, изградена върху чужд терен. Искът е по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и материалноправно легитимиран да отговаря по него е деликвентът. Без значение е кой е бившият и настоящ собственик на терена, а кой е извършил увреждащото действие.
Въпросът съдът трябва ли да изследва дали обекта на владение е в гражданския оборот е от значение за извода на въззивния съд, че ищецът М. е станал собственик на унищожената сграда по силата на придобивна давност. Разрешението, дадено от апелативния съд на проблема за годността на вещта, предмет на владение да бъде самостоятелен обект на собственост, т.е., в гражданския оборот, не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика. В унисон с нея, съдът е приел, че само вещ, която има характеристиките на самостоятелен обект на притежание може да се придобива по давност. В случая е установено, че сградата има характеристиките на самостоятелно жилище. Ако касаторът е несъгласен с този извод, то това няма отношение към повдигнатия от него правен въпрос, а и само по себе си е неотносимо към преценката по чл. 288 ГПК.
В изложението към касационната жалба е поставен още и въпроса „Изпълнила ли е въззивната инстанция задълженията си да постанови съдебно решение по съществото на спора, когато се позовава на изводите на първоинстанционния съд, но без да изложи мотиви защо ги възприема.”
Така формулиран въпросът съдържа твърдение на касатора как е правилно да процедира въззивният съд и питане дали го е сторил.
Преформулиран от състава на Върховния касационен съд процесуалноправният въпрос е трябвало ли е въззивната инстанция, когато се позовава на изводите на първоинстанционния съд, да изложи съображения защо ги възприема.
Въпросът е неотносим към постановеното от апелативния съд, защото той не се е позовавал на изводите на Добричкия окръжен съд, а като втора по ред инстанция по съществото на спора е преценила относимите доказателства, обсъдила е доводите и възраженията на страните, направила е свои фактически и правни изводи в резултат на което е достигнала до заключение за частична неправилност на първоинстанционното решение. Варненският апелативен съд е препратил към мотивите на окръжния съд относно началния и крайния срок на десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС с оглед разпоредбите на ЗСГ, отм. и З., отм. Препращането е по силата на чл. 272 ГПК и по този начин в указаната част мотивите на първоинстанционното решение са станали мотиви и на въззивния съдебен акт. Законът не предвижда изискване да се излагат съображения от втората инстанция, защо препраща към мотивите на първата, а и това би противоречало на смисъла на чл. 272 ГПК, както и на същността на въззивното производство, което не е контролно-отменително.
Цитираните от касатора ТР 1/2001 г. ОСГК ВКС, т. 19 и решение № 1739-1999-V ГО ВКС не разглеждат така поставения въпрос, а и нямат отношение към чл. 272 ГПК от 2007 г., който няма аналог в отменения ГПК от 1951 г.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 74/26.04.2012 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 62/2012 г. в частта, с която е осъден да заплати на М. М. обезщетение по чл. 45, ал. 1 ЗЗД в размер на 3 333,33 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.01.2011 г. до окончателното изплащане на главницата, разноски по делото и държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: