2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
гр. София, 18.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6229 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. М. срещу решение № 3269/07.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 14283/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение № ІІІ-91-69/12.04.2012 г. (поправено с решение № ІІІ-91-130/16.07.2012 г.) по гр. дело № 11631/2010 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу В. А. М., иск по чл. 49 от СК за прекратяване с развод на брака между страните, като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпруга-ответник; в тежест на жалбоподателката са възложени държавна такса и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК.
От страна на ответника не е подаден отговор на касационната жалба в срока за това.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправни въпроса, а именно: 1) относно произнасянето на въззивния съд с отказ по искане за събиране на гласни доказателства пред въззивната инстанция, без преди това от първата инстанция да са дадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК на страната, за кои от твърдяните от нея факти тя не сочи доказателства; и 2) представляват ли или не социалните доклади доказателства за наличие на трайна фактическа раздяла между страните.
По отношение на първия процесуалноправен въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, а именно: решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 48/31.03.2011 г. по търг. дело № 822/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 255/11.07.2011 г. по гр. дело № 587/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 429/21.06.2010 г. по гр. дело № 1151/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 452/16.11.2011 г. по гр. дело № 621/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория процесуалноправен въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановеното по реда на отменения ГПК от 1952 г., решение № 277/31.03.2009 г. по гр. дело № 594/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; в тази връзка сочи и постановените по реда на чл. 288 от ГПК, определение № 651/24.06.2010 г. по гр. дело № 203/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 1354/29.11.2012 г. по гр. дело № 935/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
За да отхвърли предявения от жалбоподателката иск за развод, въззивният съд е приел, че ищцата, в чиято доказателствена тежест е това, и въпреки дадените указания за разпределяне на доказателствената тежест от съда, не е ангажирала никакви доказателства, установяващи основателността на твърденията й в исковата молба, че брачната връзка е изцяло разкъсана и лишена от съдържание и че съвместният живот между страните е невъзможен, от което съдът да направи извод, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен. Възприети са и съгласно чл. 272 от ГПК мотивите на първоинстнационния съд, че ищцата не е доказала и визираните в исковата молба брачни провинения на ответника, от което съдът да може да направи извод, че съществуващият брак между страните е само формален и неговото запазване не е оправдано, както за самите съпрузи, така и за обществото. В тази връзка въззивният съд е изложил и допълнителни самостоятелни изводи и съображения.
От друга страна, във въззивната си жалба жалбоподателката-ищца е изложила изрични оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, а именно – че не са дадени, съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК, указания на страните за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства, както и че във второто открито съдебно заседание по делото не е уважено искането й за допускане на разпит на свидетели. В тази връзка жалбоподателката е изложила и съображения, че съгласно задължителната практика на ВКС, когато липсват такива указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото й да извърши съответното процесуално действие – в случая не е настъпила преклузия за събиране на доказателства. С оглед това, с въззивната си жалба жалбоподателката е поискала допускане на двама свидетели при довеждане. С определението си по чл. 267 от ГПК, постановено в откритото съдебно заседание, въззивният съд е оставил без уважение това доказателствено искане, като е изложил съображения, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения при събирането на доказателствата и не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 от ГПК, като същевременно е налице забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК. В тази връзка е посочено и че в съдебно заседание на 20.02.2012 г. първоинстанционният съд е указал на ищцата, че в нейна тежест е установяването на дълбокото и непоправимо разстройство на брака, процесуалният й представител изрично е посочил, че няма възражение по доклада, няма да сочи нови доказателства и ищцата не желае събиране на гласни доказателства, с оглед което СГС е приел, че във въззивната инстанция е преклудирана възможността за събиране на гласни доказателства. В мотивите към въззивното решение тези съображения са преповторени, като допълнително е посочено, че на съда не е вменено задължение да установи дълбоко и непоправимо разстройство на брака, респ. – и служебно да допуска доказателства, както и че с оглед процесуалното поведение на жалбоподателката-ищца, още към датата на провеждане на второто съдебно заседание в първата инстанция вече е била настъпила преклузията за събиране на доказателства.
С така изложените мотиви към обжалваното решение и към определението по чл. 267 от ГПК, въззивният съд не е дал отговор на изричното оплакване във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение – на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ГПК, като същевременно е отказал разпит и във въззивното производство на поисканите с въззивната жалба гласни доказателства, с което е разрешил първия изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос (относно произнасянето на въззивния съд с отказ по искане за събиране на гласни доказателства пред въззивната инстанция, без преди това от първата инстанция да са дадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК на страната, за кои от твърдяните от нея факти тя не сочи доказателства), в противоречие с практиката на ВКС. Противоречието е конкретно с възприетото в тълкувателната част от мотивите към посочените от жалбоподателката, постановени по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (където е прието, че: „…с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 ГПК. Когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Затова, направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивната жалба, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.146, ал.1,т.3 ГПК е допустимо поради основанията по чл.266, ал.3 ГПК.”), решение № 255/11.07.2011 г. по гр. дело № 587/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (където е прието, че: „Законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса, но само когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция или когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила или доказателства, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал.3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им…”) и решение № 452/16.11.2011 г. по гр. дело № 621/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (където е прието, че: „След като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, съдът им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд, както и непълнотите и грешките в него имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила.”). Въззивният съд е разрешил първия процесуалноправен въпрос в противоречие и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (където е прието, че: „В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.”; като в мотивите към тази точка от тълкувателното решение е прието и че: „В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.”).
С оглед гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия процесуалноправен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателката.
В мотивите към обжалваното въззивно решение СГС е приел и че данните в социалните доклади по чл. 15, ал. 6 от ЗЗакрД не могат да бъдат доказателство за настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака, тъй като становището в тези доклади не е доказателство по смисъла на ГПК, както и че съдът цени становищата на социалните служби в съответствие с цялата доказателствена съвкупност, и то при решаване на въпросите относно родителските права и режима на лични контакти на съответния родител с децата, но не и като доказателство за това, дали е налице дълбоко и непоправимо разстройство на брака.
С горните си мотиви, въззивният съд е разрешил втория изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос (представляват ли или не социалните доклади доказателства за наличие на трайна фактическа раздяла между страните) в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС. В нея еднозначно се приема, че както устното становище на представителя на съответната Дирекция „Социално подпомагане”, така и заместващия това устно становище, писмен социален доклад (който най-вече се е наложил в практиката), които съгласно чл. 15, ал. 6, изр. 2 от ЗЗакрД се излагат по всяко дело, засягащо права или интереси на дете, не съставляват доказателствени средства (свидетелски показания, експертно заключение, писмено доказателство), като те могат да бъдат източник на информация, събрана от социалните работници, и да се обсъждат единствено във връзка с правата и интересите на децата, за които съдът следи служебно. Именно в тази връзка е обсъждан социалният доклад и в мотивите към посоченото и представено (в препис-извлечение) от жалбоподателката, решение № 277/31.03.2009 г. по гр. дело № 594/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., където е посочено и че докладът е приет „като доказателство пред въззивната инстанция”, но това не означава, че съставът на ВКС, постановил това решение, също възприема социалния доклад като доказателство по делото.
От горното е видно, че не е налице противоречие по втория процесуалноправен въпрос между обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., цитирано от жалбоподателката. Посочените от последната в тази връзка, две определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, не следва да се обсъждат, тъй като те нито формират задължителна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито са годни да формират противоречива съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл са и ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС). По тези съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по втория изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос, тъй като по отношение на същия не е налице наведеното от нея допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само по първия изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос – относно произнасянето на въззивния съд с отказ по искане за събиране на гласни доказателства пред въззивната инстанция, без преди това от първата инстанция да са дадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК на страната, за кои от твърдяните от нея факти тя не сочи доказателства.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 37.50 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3269/07.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 14283/2012 г. на Софийския градски съд;
УКАЗВА на жалбоподателката Н. С. М. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 37.50 лв.; в противен случай касационната й жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.